Пушката „Крнка“, която донесе свободата

Доц. д-р инж.Георги МАРИНОВ

Въпросът за въоръжението на армиите през Руско-турската война 1877/78 г. продължава да бъде обект на внимание от страна на изследователи и  на любители на военната история.

 Основното стрелково оръжие, използвано от руските войски от Дунавската армия, действала под командването на великия княз Николай Николаевич – брат на руския император Александър II, била пушката „Крнка”. Тя се появила в резултат от проведените военни „милютинови реформи” в периода 1860–1870 г., които на практика са първите след военните реформи на Петър I. Те станали реалност благодарение на прозорливостта и широката култура на военния министър Дмитрий Алексеевич Милютин, който няколко месеца, след като встъпил в длъжност, представил на руския император амбициозен план за рязко съкращаване на военните разходи и за значително повишаване на бойната мощ на армията.    Едно от най-важните направления за реализация на плана му било превъоръжаването. В своя доклад до Императора военният министър отбелязал, че усъвършенстването на оръжието давало решително предимство пред противника. Той припомнил, че това било доказано в Кримската война, трагично завършила за Русия.

Превъоръжаването на руската армия започнало с преработката на преднопълнещите оръжия с такива, зареждани от задната част и използващи метален унитарен патрон. Руското командване отчело,  че използването на преднопълнещи оръжия е свързано със загубата на много време, тъй като пехотинецът бил принуден да презарежда оръжието си прав и в цял ръст. Така той ставал отлична мишена за противника. Кавалеристът пък трябвало да спре коня, да слезе от него и да извърши презареждане. В същото време пушката със задно пълнене се презареждала лесно и бързо от всяко положение на боеца (прав, на колене, легнал, в окоп или на кон), без използване на шомпол, без необходимост от сипване и уплътняване на барута, без поставяне на куршум, капсул и т. н.  

   През 60-те години в европейските държави вече се появили заднопълнещи оръжия. През 1865 г. в Англия бил разработен и приет метод на конструктора Джейкъб Снайдер за преработка на преднопълнещи капсулни пушки. Преработените пушки получили наименованието Snider, които по-късно били продавани за нуждите на турската армия. През 1867 г. във Франция бил разработен аналогичен метод от конструктора Еужени Шнайдер. Пушките получили популярното наименование La Тabatiere (от думата „табакера” – по аналогия с начина на отваряне на затвора). Появата на тези оръжия дала силен тласък за вземане на спешно решение за превъоръжаване на руската армия. 

Работата по превъоръжаването на армията протекла в две направления. Първото направление предвиждало конструиране, изпитване и приемане нa въоръжение на нови образци затворни оръжия . То изисквало по-продължително време и много средства за усвояване на нови производства (изработването на цеви, затвори и патрони). Военният министър Милютин бил човек с прозорливо мислене. Още при появата на информация за първите разработки на оръжия за метални унитарни патрони той осъзнал тяхното предимство. С особен интерес Милютин анализирал резултатите от използваните оръжия в Гражданската война на САЩ (1861–1865 г.), които затвърдили неговото мнение за перспективността на оръжията, предназначени за метални унитарни патрони. Неслучайно с негова благословия  през 1866 г. в САЩ били изпратени двама талантливи оръжейници – полковникът от Главно артилерийско управление Александър Павлович Горлов и капитан Карл Иванович Хуниус. Те получили задача да проучат възможността за избор на ново оръжие за руската армия. Техните доклади насочили вниманието към пушките „Бердана“. Военният министър Милютин предложил на първо време дейността на командването да се съсредоточи към преработка на наличните 6-линейни капсулни пушки, както вече са направили в други държави. То се налагало главно по икономически съображения и изисквало по-малко финансови разходи и време.

Освен това преднопълнещи пушки се намирали в изобилие във военните складове. В Оръжейната комисия постъпили множество предложения от руски и от чужди оръжейни конструктори. Огромният руски пазар привличал тяхното внимание с възможността за реализиране на високи печалби. Няколко разработки привлекли вниманието на оръжейните специалисти от тази комисия. Едно от предложенията било на чешкия конструктор Силвестр Крнка, който през есента на 1867 г. пристигнал в Петербург и донесъл от Виена свой образец пушка Krnka и калибър 15,24 мм (6 линии). На 24.I.1869 г. бил даден ход на войсковите изпитвания на пушката. 
Изстреляни били над 2 хил. патрона на различни разстояния. След продължителни обсъждания натежали аргументите на ниската стойност на преработката, сравнително малкия обем и продължителност на технологичните дейности. Армията по това време имала потребност от 400–500 хил. пушки с метални патрони в рамките на една година. По разчет на производителите за една година оръжейните предприятия  биха могли да преработят 469 хил. пушки по системата на С. Крнка.  

На 18.III.1869 г. Император Александър II утвърдил предложението на комисиите, като приел метода за преработка на преднопълнещите пушки по системата на конструктора Силвестр Крнка.  След приемането на въоръжение на пушката „Крнка” били сключени договори с различни заводи. Наред с държавните в Тула, Сестрорецк и Ижевск в преработката взели участие частните заводи на Нобел в Петербург, на Менке в Киев, на Стандершелд в Тифлис и на Майенхард в Либава. Била открита и държавна работилница във Варшава за преработване на капсулните пушки по системата „Крнка”. Предвиждало се през 1869 г. да бъдат преработени 128 хил., а до 15 септември 1870 г. заводите трябвало да предадат още 384 хил. Общо до 15 септември 1870 г. в армията трябвало да има на разположение 512 хил. крнки.
Преработката и производството обаче не било лека задача. Пред заводите възникнали редица трудности, свързани с изработването на еталонни образци, унификацията на частите, създаването на необходимата инструментална екипировка и снабдяването с точни измервателни уреди. Главното артилерийско управление разполагало само с един еталонен образец на пушката „Крнка”. То се принудило да прехвърля този образец от завод към завод, за да може предприятията сами да си изработят еталонни образци. Това се оказало доста трудно, като се има предвид, че само на Тулския оръжеен завод били необходими 10 еталонни образци за неговите 9 работилници. В своите записки морският офицер Н. И. Путилов изтъква, че през 1869 г. било заповядано на 6 завода да преработват пушки по системата „Крнка”, а бил осигурен само един еталонен образец. Въпреки това след два месеца били готови 10 хил. 

Още при появата на нарезните пушки се откроили две мнения по отношение на мерните планки. Едната била застъпвана от привържениците на линейната тактика. Те отстоявали разбирането, че линейните подразделения, организирани по взводове, роти или отделения, трябвало да водят стрелбата на залпове. Целта била да се засили огневата мощ на войсковата единица и да се поразят възможно най-много противници чрез масиран залпов огън. Тази тактика била стандартна за европейските армии през XVIII в. Нейните привърженици считали, че на бойното поле войникът нямал време за точно примерване и затова пушките на линейната пехота трябвало да имат най-прости (нерегулируеми) мерни прибори. Те твърдели, че бойното поле се насищало с достатъчно количество дим от черния барут при възпламеняването на артилерийските снаряди, който не позволявал воденето на точен огън. 

Привържениците на другото мнение считали, че все повече нараства значението на точния огън и на разпръснатия боен строй. При него се отдавало изключително значение на точната стрелба. С развитието на военното дело тази тактика ставала все по-популярна, като  постепенно се превръщала в базова при водене на боя. Оръжейният комитет на Русия задълбочено подложил на обсъждане и двете мнения. Било отчетено, че съществува неудобство при регулиране на мерните прибори за стрелба на различни дистанции, което би могло да породи грешки. За това било решено, пушките „Крнка“ на линейните части да се снабдят с къса мерна планка за стрелба на разстояние до 600 крачки.

В своя труд „Эволюция стрелкового оружия”, изд. „Воениздат”, 1938 г., конструкторът В. Фьодоров пише, че с „Крнка” можело да се води точен огън на разстояние до 2000 крачки, но тя била снабдена с мерни прибори за стрелба на 600, за да не се изкуши руският войник да стреля надалече. В подкрепа на това твърдение той привежда една мисъл на ген. Драгомиров, който казва, че „огнестрелното оръжие отговаря на самосъхраняване, а хладното – на самоотверженост. Представител на самоотвержеността е щикът и той е само един”.

Съществуват различни схващания и твърдения на специалисти, любители и колекционери за разновидностите на „Крнка”, обр. 1869 г. Авторските проучвания на литературни източници, автентични експонати от различни музейни и частни сбирки показаха, че има данни за съществуването на следните разновидности на оръжията, получени при преработка на преднопълнещи оръжия по системата, предложена от Силвестр Крнка:
– Пушка „Крнка”, обр. 1869 г., за стрелковите части (стрелкова „Крнка“);
–  Пушка „Крнка”, обр. 1869 г., за линейната пехота (линейна „Крнка“);
– Драгунска пушка „Крнка”, обр. 1870 г. (драгунска „Крнка“);
– Карабина „Крнка”, обр. 1869 г.
   
Пушката „Крнка”, обр. 1869 г., за стрелковите части имала обща дължина 1840 мм с поставен щик и 1340 мм без поставен щик. Дължина на цевта била 900 мм. Масата на пушката без щик била 4,5 кг, а с поставен щик достигала до 4,9 кг. Цевта се закрепвала към дървената ложа с помощта на 3 различни по големина скоби, отворени в долната страна. Мерникът бил с дълга планка, разграфен за стрелба на разстояния от 200 до 1200 крачки през 200 крачки. Пушката била на въоръжение в стрелковите батальони и бригади, които имали основна задача да водят точен огън по противника при неговото построяване в боен строй. За наличието на такава пушка може да съдим по описанието на известния руски оръжейник и конструктор В. Фьодоров в своя двутомен труд „Эволюция стрелкового оружия”, изд. „Воениздат”, 1938 г. В него той пише, че мерните прибори на пушката „Крнка” са същите, както са останали от подложените на преработка капсулни пушки обр. 1856 г. С дълги мерни планки били снабдени пушките на стрелковите части. Такива пушки с дълги мерни планки могат да се срещнат и днес в редица музейни и частни колекции.

Пушката „Крнка”, обр. 1869 г., за линейната пехота била предназначена за линейните подразделения на руската армия. Основният принцип на линейната тактика била стрелбата на залпове, организирана по взводове, роти или отделения. Руските генерали считали, че залповият огън следвало да се води на сравнително къси разстояния – до 600 крачки. Пушката за линейната пехота се различавала от пушката за стрелковите части по късата мерна планка, която позволявала регулиране на мерника за стрелба на три разстояния – до 260, 400 и 600 крачки. Останалите технически характеристики на линейната „Крнка” не се различавали от тези на стрелковата пушка. Много често тази разновидност е наричана „пехотна пушка Крнка”. Подценяването на точния огън довел до ниско ниво на стрелковата подготовка на руската армия. Руските пехотинци били едни от най-неточните стрелци в Европа. За разлика от другите европейски армии, където стрелковата подготовка била издигната на високо ниво, малцина руски генерали карали своите войници да водят точен огън по врага. Повечето руски командири залагали на силата на залповете и на щиковата атака, а не на точния огън. Това е и причината руските полкове да имат по-ниска бойна ефективност от тази на противника.
За наличието на тази разновидност може да се съди от посочения по-горе двутомен труд на В. Фьодоров, в който пише, че пушката с къса мерна планка е основното оръжие на линейната пехота. Тя била получена от преработката на капсулните пушки обр. 1858 г., с които била снабдена цялата пехота без стрелковите батальони и унтерофицерите.

В дневника на 55-и Подолски пехотен полк за отбраната на вр. Св. Никола за 18.08.1877 г. е записано, че на линейните роти, въоръжени с пушки „Крнка” с прицел за стрелба на 600 крачки, трябвало да бъде дадено унтерофицерското оръжие с мерник за стрелба на 1200 крачки. Такива линейни пушки днес се срещат значително по-често в сравнение с пушките за стрелковите части.

Драгунската пушка „Крнка”, обр. 1870 г., е друга разновидност, описана в различни документи и публикации. В писмо от 03.09.1878 г. на управляващия военния отдел ген.-майор Золотарев до началника на Българската Земска войска е записано, че следва да им бъдат предоставени различни оръжия и патрони, между които и 300 драгунски пушки „Крнка”. В цитирания доклад от 05.10.1878 г. на гвардейския полковник Кесяков до началник-щаба на Българската Земска войска е записано, че са били получени 150 бр. драгунски пушки „Крнка” – скъсени. В. Фьодоров също пише, че през 4-тия период в руската армия били приети:
– През 1869 г. – 6-линейна преработвана пехотна пушка „Крнка”;
– През 1870 г. – 6-линейна преработвана драгунска пушка „Крнка”.

В книгата липсва описание на драгунската пушка „Крнка”. Посочено е, че тя била утвърдена на 08.08.1870 г., като вариант от преработката на капсулните пушки „Терри–Норман”. В своята книга „Стрелковое оружие мира” Владимир Еронимович Маркевич пише също, че драгунският вариант на „Крнка” е произвеждан чрез преработка на пушките „Терри-Норман”,, обр. 1866, и от драгунските преднозарядни пушки обр. 1859 г. 
Доказателство за използването на драгунски вариант на „Крнка” е Писмото от 06.09.1878 г. от щаба на действащата войска до пловдивския губернски военен началник. В него пише, че следва да бъдат приети от филипополския артилерийски склад 144 бр. драгунски пушки „Крнка” за конната сотня.  Днес този вариант се счита като колекционерска рядкост. 

Карабината „Крнка”, обр. 1869 г., се характеризира с дължина на цевта в границите 650–680 мм и обща дължина 1000–1200 мм. Към нея нямало щик. Цевта се закрепвала към ложата с помощта на две гривни, които били отворени в долната си част. Притягането им към цевта и ложата се извършвало с помощта на болт. Мерната планка била къса, което било свързано с предназначението на карабините – водене на огън на сравнително къси разстояния. Масата на карабините била в границите 3,5–3,8 кг. Такава карабина от музея в гр. Плевен е описана в книгата на Любомир Джипов „Ръчно огнестрелно и хладно оръжие от Руско-турската война 1877/1878 г.”. Ударният механизъм не се различавал от този на стрелковите и на линейните пушки. Карабината имала обща дължина 995 мм при дължина на цевта 655 мм. 

Наличието на такъв вариант на „Крнка” се посочва в отчета на руския императорски комисар до военния министър на Русия за състоянието на военното дело в България преди напускането на руските войски и предложението му за бъдещото устройство на Българската Земска войска от 06.02.1879 г. В него е записано, че за въоръжение в пехотата на Българската войска са предадени пушки „Крнка”, а за конниците – скъсена пушка (карабина) „Крнка”.Днес разновидностите на „Крнка” са особено привлекателни за оръжейните любители и колекционери. Простото й устройство дава възможност за успешно и бързо реставриране. Тя се счита като един емоционален спомен, свързан с Руско-турската освободителна война 1877/78 г.