Дълго време се провеждат само малки разузнавателни операции, докато най-сетне в късната пролет германските войски отново се устремяват към р. Марна
Запролетяването през 1918 г. не променя особено нещата по фронтовете на Първата световна война. Навсякъде се чувстват умора и изтощение от продължителността на конфликта, който засяга целия свят и привлича за участие страни като САЩ, Австралия, Нова Зеландия и Канада. На „нашия“ Солунски, или Македонски, фронт дълго време се провеждат само малки разузнавателни операции, докато най-сетне в късната пролет германските войски отново се устремяват към р. Марна, за да понесат през лятото окончателното си поражение. Гръцките дивизии на Македонския фронт се раздвижват, след като Гърция дълго време се прави на неутрална, за да не я нападнат българите. Освен това българската войска е спряна по заповед на съюзното германско командване, защото гръцкият министър-председател е роднина на кайзера. Както пише Никола Станев, в „История на нова България“, след много продължителни бойни подготовки и с подкрепата на френската армия три гръцки полка, които заедно с французите имат 120 оръдия, нападат при връх Яребична, до с. Хума, храбрия и изпитан в битките 49-и български полк, който разполага само с 50 оръдия. Отдавна, в резултат на продължителната позиционна война, наложена от германското командване, „подвозният добитък на полка е измрял от глад“. Няма с какво да се теглят оръдията. Французите и гърците успяват в крайна сметка да напреднат с два километра в дълбочина.
Веднага главнокомандващият на Действащата българска армия генерал Никола Жеков свиква военния съвет на фронта, за да се разработи план за контраатакуване на гърците и французите. По този случай участващият в тези събития германски генерал Щолц, началник на групата армии от Централните сили на Македонския фронт, отбелязва със загриженост, че бойният дух на българите, който удивява цяла Европа в началото на войната, вече отпада. Немският генерал смята, че само липсата на воля за победа може да доведе дотам да бъдат пленени 177 души от този известен с бойните си качества полк.
Оказва се, че вече много войници се отлъчват, „изчезват“ или ако отидат в отпуск, не се връщат. Щолц разбира, че между българските войници се води някаква агитация против участието им в бойните действия и това довежда до много сериозен смут в една дружина при Завоя на р. Черна. Както пише Станев: „Липса на облекло, лоша храна, болшевишка и земеделска агитация и партийни препирни – ето с какво е изпълнена душата на българския войник“. Щолц се опитва да подобри положението в някои български части, като отпуска малко храни от германските складове, но това не оправя положението. То може да се промени чак след вършитба, когато се прибере новата реколта от зърно.
Вижда се също така, че офицерите не трябва да имат по-добра храна от войниците, защото това дава повод за допълнително недоволство. Войниците по-добре понасят несгодите, когато виждат, че офицерите се отказват от някои изгоди, споделят с тях лишенията и ходят на предните позиции, за да ги насърчават. Освен това се опитват да спрат агитациите и да просветят войнишкото съзнание.
Какво се случи с “Дългия Макс”
Във времето преди Първата световна война германската индустрия произвежда в голямо количество артилерийско оборудване за военни кораби. Това са мощни оръдия, съобразени с типа и предназначението на различните военни морски съдове. В периода 1912–1914 г. известният германски концерн „Круп“ се заема да осъществи проект за изработване на 38-калибрено дългобойно корабно оръдие. Оръдието получава наименованието „Дългия Макс“. Най-напред то е нарочено да стане част от артилерийското оборудване на един от най-мощните и добре въоръжени германски линейни кораби „Байерн“. Оръдието тежи 280 т, дълго е 32 м, а цевта му е 16 м. Началната скорост на снаряда е между 800 и 1040 м в сек. Може да поразява цели на разстояние до 50 км. От него са произведени 8 броя.
В хода на войната обаче германското командване започва да снема много корабни оръдия от плавателните съдове и да ги използва на сушата като брегова охрана или като въоръжение в сухопътните войски. „Дългият Макс“ също е набелязан за тази цел, но за да стане оръжие на сухопътните войски, за него трябва да се строят специални железобетонни фундаменти, които изискват много време и средства. Освен това „Макс“ ще бъде стационарен. Затова решават да качат оръдието върху специална железопътна платформа, за да може да бъде транспортирано с влак и да се развръща по-бързо на указаните позиции.
Транспортирането на такова огромно и тежко оръдие се оказва доста сложна задача. Налага се специално за него да бъде създадена съвсем нова транспортна платформа. В този случай заедно с оръдието по железницата се превозва и цял комплекс от оборудване. Цялостна артилерийска установка, чиято мобилна част след изпълнение на задачата се демонтира и остава на позицията. Всичко това, макар и скъпо, дава по-големи възможности за бързо развръщане от стационарната артилерийска установка, направена от железобетон. Налага се също така да бъде разработена сложна хидравлична система за овладяване на могъщия откат след всеки изстрел.
Оръдието притежава много висока огнева мощ и затова не се налага масовото му приложение. За един участък от фронта са достатъчни 2–3 оръдия. Освен това поставянето му на железопътна платформа дава възможност да бъде използвано в различни райони на фронта за нанасяне на удари върху противника без опасност да бъде унищожено от ответен удар.
Идва краят на войната и през ноември 2018 г. един „Макс“ остава на територията на Белгия, а останалите седем са откарани в Германия, за да бъдат предадени на бреговата охрана. След подписването на Версайския договор обаче те трябва да бъдат унищожени. Така оцелява само „белгийският“ „Макс“.
Няколко години белгийците го разучават, но през 1924 г. решават да го продадат на французите. Френските специалисти много подробно установяват неговите характеристики, но го оставят на съхранение, без да го използват за военни цели.
През 1940 г., когато нацистка Германия напада Франция, която бързо капитулира, немските войски заедно с другите оръжейни трофеи си прибират и „Дългия Макс“, но и те не планират бойното му използване. До 2014 г. съдбата на оръдието е неизвестна, но през 2014 г. в Белгия се открива „Музей на „Дългия Макс“ и оръдието, демонтирано от огромната си установка, намира мястото си в него. Освен това близо до сградата на музея може да се види една от запазените огневи позиции на „Макс“ с бетонна основа.
