Пет основни извода произтичат от президентските избори в Русия: властта на Путин бе прелегитимирана с пренасяне на акцента върху международните успехи; прозападното малцинство в страната съвсем се стопи; пропутинското мнозинство не само се увеличава, но и става по-мобилизирано; електоралната карта на Русия се хомогенизира; имиджът на Путин става тефлонов по отношение на икономическите неблагополучия.
Вотът от миналата седмица не приличаше на президентски избори, а на референдум за политиката на Путин. При това не за бъдещата – той предизборна програма така и не представи, а за тази, която президентът води от февруари 2014 г. насам. Тя включва присъединяването на Крим (да, руснаците го смятат за присъединяване, а не анексия), настъпателния курс по отношение на Украйна, икономическите контрасанкции срещу ЕС и САЩ, войната в Сирия и като цяло – конфронтацията със Запада. В миналото Путин печелеше популярност заради успехите на вътрешния фронт – спиране на държавния разпад, консолидация на властта, обуздаване на олигарсите, умиротворяване на Кавказ, забогатяването на средната класа, макар и базирано най-вече на по-скъпия нефт. Този модел на властова легитимност навлезе в криза в края на 2011 и началото на 2012 г., когато имаше големи антиправителствени протести.
След февруари 2014 г. обаче Путин „улучи ваксата“ за високия рейтинг –международна експанзия, твърдо противопоставяне на Запада, инспириране и утвърждаване на синдрома на обсадената крепост. В пост-Кримска Русия няма място за полутонове, колебания и неопределеност – който не подкрепя действията на Кремъл, е против страната си. Финалният акорд на тази политическа линия дойде две седмици преди изборите в годишното обръщение на президента към Федералното събрание. Тогава той се похвали с крилати ракети чудо и безпилотни ядрени подводници, а два дни преди вота – и с предстоящ безпилотен полет до Марс. В сценария за обсадената крепост „Русия“ отлично се вписа скандалът с Великобритания по повод отравянето на бившия шпионин Скрипал. Той дойде като по поръчка в навечерието на изборите и добави поне 3–4% към 
резултата на Путин.
Донякъде е парадокс, че Путин повиши изборния си резултат с 13 процентни пункта в сравнение с 2012 г., въпреки че след края на 2014 г. благосъстоянието на руснаците спадна значително. Но икономическите трудности също влизат в представата за обсадената крепост – Западът иска да смаже Русия и затова й налага санкции. Нищо че истината е доста по-различна – обедняването на руснаците е резултат главно от рязкото спадане на цената на нефта и другите суровини, а не от нарушените международни търговски връзки. Вотът от миналата седмица показа, че петната на икономическите проблеми въобще не полепват върху бляскавия образ на Путин. Тях най-много да ги припишат на правителството на Медведев.
Рейтингът на Путин отдавна надминава 80%, но това смазващо мнозинство е пасивно. Тънкият момент е как то може да бъде трансформирано в масово участие в изборите. Нагнетяването на напрежението в отношенията със Запада е само част от обяснението за високата активност на президентския вот – 67,5% (тя е била по-висока само през 1991 г., когато още го имаше СССР). Останалото е работа на политтехнолозите, на яростната пропаганда в контролираните от държавата медии и на регионалните администрации. Неписано правило в руската политика е, че Кремъл оценява работата на ръководителите на региони или автономни републики според това, какъв процент от избирателите са успели да докарат до урните. И ако в тоталитарната Чечня това е фасулска работа – през 2012 г. Рамзан Кадиров осигури изборно участие от 99,61%, от които 99,76% са гласували за Путин, то в повечето региони на огромната страна президентските избори са сериозно политическо изпитание. В това отношение се разчита на корпоративния вот. Големите държавни фирми, както и тези, които зависят от бизнес с държава, насърчават, контролират и направляват гласуването на своите служители. Мениджърите на средно ниво си правят списъци с работниците, за които отговарят, и в деня на вота ги подканят да гласуват. Тази тактика трудно може да проработи в Москва и Санкт Петербург, където либералните и опозиционните настроения винаги са били силни. Затова голямата новина от тези избори е, че Путин подчини и столицата – при сравнително висока активност той взема 71% от гласовете в Москва. А през 2012 г. той получи по-малко от половината – 47%. На изборите от миналата седмица Путин има най-ниски резултати в Далечния изток и Източен Сибир, но като цяло електоралната карта на огромната страна се хомогенизира – действащият президент не пада под 60% в нито един регион. Традиционните отличници, където резултатът за Путин е над 90%, са Тува и кавказките републики Чечня, Дагестан и Кабардино-Балкария. Този път към тях се прибавя и най-новият федерален субект – Крим.
Основната стратегия на Кремъл спрямо опозицията на тези избори бе маргинализацията.
Кандидатите бяха разделени на две групи – действащият президент и останалите. Путин не се явяваше на дебати и почти не водеше кампания. В негово отсъствие телевизионните диспути се превърнаха в пародия на политически спор – Жириновски крещеше и обиждаше всички, но най-вече Ксения Собчак, а тя веднъж се разплака, а друг път го заля с вода. Антисистемният опозиционер Алексей Навални въобще не бе допуснат до вота, а на прозападно ориентираните руснаци бе предложено да си изберат между двама доста слаби кандидати – Собчак и ветерана Григорий Явлински. Комунистическата алтернатива в лицето на Павел Грудинин и ултрнационалистическата, представена от Жириновски, са традиционен елемент на руските президентски избори, но този път изглеждаха по-екстремистки и неадекватни от всякога, за да се открои единствено възможната държавническа линия – тази на Путин.
В крайна сметка демокрацията в Русия за пореден път бе пожертвана в името на единството и националната сплотеност. Мнозинството избиратели имат патерналистични нагласи, а кой по-добре от Путин може да отговори на тях. Преди 4–5 години имиджмейкърите на Путин се бяха заели да му изковат образ на мъдрец и баща на нацията, но след Крим той се върна към своята визия и поведение на алфа мъжкар, който води народа си в битка, а не го наставлява отстрани. В съответствие с този имидж Путин дори си е опънал бръчките по лицето. Всъщност в цялата история на Русия властта нито веднъж не е сменяна с избори и руснаците приемат за нормално да имат авторитарен лидер, който управлява на принципа „победителят взема всичко“. И щом е така, то с Путин направо им е провървяло. Погледнете кои бяха лидерите в Кремъл през последните 100 години! Първо подбудителите и организаторите на масови убийства Ленин и Сталин, след това неукият грубоват селяк Хрушчов, следван от Брежнев, който в края на управлението си бе гротескна фигура. Андропов и Черненко управляват съвсем за кратко на преклонна възраст, Горбачов е смятан от повечето руснаци за предател и разрушител на СССР, а Елцин – за пияница. И след целия този паноптикум идва Путин, който очевидно е интелигентен, порядъчен, отдаден на работата си, в отлична физическа кондиция, говори чужди езици и дори не пие. Това е гледната точка на редовия руснак, който пусна бюлетина на вота миналата седмица.
Убедителната победа на Путин е още една крачка към затварянето на политическата борба в Русия в рамките на кремълската върхушка. В нея има и консерватори и либерали, и силоваци и интелектуалци, представен е целият идеен спектър. От първия ден след вота център на политическия дебат в Русия става факторът „2024“. Но едно е сигурно – какво ще се случи след тази дата си е чисто кремълска работа, опозицията тук е „не при чём“.
