…Някак си ми стана мило, когато стигнахме при граничния пункт Блаце на границата между Македония и Косово. Толкова пъти го бях преминавал, толкова часове прекарах заедно с другите колеги тук по време на бомбардировките на НАТО над „Трета Югославия” през пролетта на 1999 г. Толкова картини на разплакани семейства – бежанци, бях регистрирал, които търсеха спасение в Македония. Някои от тях бяха режисирани, разбира се, плачът и жестовете им бяха достатъчно театрални и предварително подготвени за радост на специалните ТВ екипи от чуждите държави, изпратени да разкажат за трагедията на албанците от Косово, подгонени от сърбите…
Спомних си за хилядното множество от косовски албанци, настанило се в пространството между двете граници, изсипвано през нощта с товарни вагони, изпращани от режима на Милошевич към Македония. Там, на голата тогава земя, близо до реката Лепенец, без санитарни възли, без вода за миене и пиене, без нищо, което да наподобява удобства за живеене. Вагоните просто ги изхвърляха в тъмнината на нощта. Македонските граничари заставаха до последния седнал или легнал на земята косовар и така маркираха граничната линия
Всяка сутрин, когато с колегата от БНР Мартин Минков отивахме на Блаце, първо търсехме да видим къде е постовият македонски граничар. Там, където той стоеше, там беше границата.
Сега границата изглежда нормална. Като всяка друга граница. Долу до реката, където през 1999 г. беше живото множество бежанци, сега е товарен терминал. Някогашните полицаи и митничари от международните контингенти вече ги няма, местни момчета обслужват преминаващите пътници. Не се формализират много-много, освен дето карат всяка кола с различна регистрация от косовската да минава през една от барачките вляво от трасето. Косово все още не е в системата на „зелената карта” и всеки лек автомобил трябва да заплаща 15 евро местна осигурителна такса.
После – дефилето Качаник. В сумрачната сивота между двата рида, в теснината покрай брега на Лепенец огромните високи бетонни колони на бъдещата магистрала изглеждаха сюрреалистично. Строи се, и то усилено, магистралата от Прищина до македонската граница. След като подобен съвременен път вече е изграден от косовската до албанската столица, който да свързва албанците от двете страни на „двете албански държави”, явно е настъпило времето за свързване и с албанците на територията на Македония. Пък после елате да ми обяснявате, че каквото и да се случи, албанците никога нямало да се обединят в една държава.
В едно общо жизнено пространство без граници
да го наречем така.
В Прищина бе подписан Протокол за сътрудничество между Македонския научен институт от София и Албаноложкия институт на Косово. Достатъчно много информация за церемонията по подписването бе споделена, както и за изказванията на представителите на ръководствата на двата института, на хората от българското посолство, на народния представител от ВМРО–СМД Красимир Богданов, един сериозен и разумен мъж, от министерството на образованието на Косово и др. Домакините бяха събрали целия състав на института, повечето млади хора, но когато по-късно споделих пред д-р Антон Панчев, завършил Прищинския университет, впечатлението, че албанологията в Косово очевидно има бъдеще с тези млади хора, отговорът му бе разочароващ: познавам ги всички, нито един от тях не е влязъл с конкурс, всички са или синове и зетьове, или дъщери и снахи, както на по-старите учени, така и на политици. Уж нова държава, а нравите стари…
Беше достатъчно тържествено, за да ни стане ясно, че домакините държат на бъдещото научноизследователско сътрудничество с МНИ не само от чисто академични съображения, а и от политически и пропагандни. Те очевидно искат
да излязат от международната изолация
която им се налага все още от Белград, искат да легитимират дейността си извън територията на Косово, а каква по-удобна посока за това от сътрудничеството със съседите.
Така се случи, че през цялото време на пребиваването ни в Прищина и в Албаноложкия институт бях в компанията на лингвиста Кемал Мурати. Един от по-възрастните членове на института, роден в македонския Кичево, където са голяма част от роднините му. Живее отдавна в Косово, изучава проблемите на албанския език, но двамата се разбирахме отлично на т. нар. македонски. Той, защото го е изучавал като дете, но се отнася към него с резерви като всички албанци в Македония, а аз, защото прекарах толкова години като кореспондент в Скопие. И двамата – опитният лингвист албанец и аз, журналистът българин, бяхме убедени, че комуникацията между нас е толкова лесна, защото ползваме едно българско наречие. Лесна работа…
Намерихме и общи познати, като сегашния кмет на града Фатмир Дехари, когото интервюирах по време на местните избори в Македония през 2013 г. Бивш учител по физкултура, но по време на кризата през 2001-ва – член на бунтовническата Армия за национално освобождение… Тогава с екипа на БНТ бяхме тъкмо в Кичево, където се очертаваше да се случи класически етнически вот – всички македонски партии срещу всички партии на албанците. Спечелиха албанците – за пръв път в цялата история на Кичево не без помощта на изборното инженерство, приобщило околните села, населени с албанци, към голямата община. Както и благодарение на автобусите с изселници от Италия, Швейцария и Германия, дошли само за да гласуват.
Една от най-силните секции в Албаноложкия институт е лингвистичната. Попитах Кемал не е ли имало момент, в който и в Прищина да са се подали на изкушението да нарекат албанския език, на който говорят и на който пишат и изследват, като косоварски например. Нещо ми се върти в главата, че в един момент май имаше такива намерения около провъзгласяването на независимостта на държавата през февруари 2008-а, казах. Не се ли е оказал заразителен примерът на някои от новите държави, които произлязоха от бивша Югославия. И които, за да покажат, че се еманципират от Белград, провъзгласиха и
уредиха конституционно свой национален език
Черна гора създаде свой черногорски език, Хърватия – свой хърватски. Някаква сериозна разлика между тези нови езици и сръбския няма, казват, сръбският бил „екав”, хърватския – „йекав”, а лексиката винаги може да се промени, но политически те обслужват идеята за самостоятелна черногорска или хърватска нация. Политически езици за политически цели, заключи Кемал, и аз се съгласих. Но после му припомних, че на територията на някогашна Югославия вече има исторически прецедент за създаване на политически език с предназначение да стане репер на нацията – така нареченият македонски. И да претърпи истинско дългогодишно насилие, за да бъде превърнат в различен от майчиния – българския. Не е ли така, така е. Независимо от времето, в което това се случва, матрицата е една, не е ли така?
…Тогава ми хрумна случай, когато още работех в Скопие като кореспондент и току-що дошъл дипломат в едно неголямо посолство, ми заяви, че не разбира българската претенция към Македония. Ама какво искате от тях… Ще ви разкажа една история, по-скоро съвременна притча, в която, въпреки че не става дума за Македония, надявам се да разберете, казах. Една сутрин силният човек в Косово Хашим Тачи се събудил, извикал своите акрани – министри, и заявил: Реших от днес нататък ние не сме албанци, а сме косовари, нашият език, на който говорим и пишем, не е албански, а е косоварски, нашата история не е историята на албанците, а на косоварите. Нашият общ герой Георг Кастриоти – Скендербег, не е албански герой, а косоварски, нашата култура не е албанска, а косоварска, нашата… Чакай, чакай, каза дипломатът, ама това, което ми разказваш, е пълен абсурд… Да, де, отговорих, и аз това казвам, че е абсурд. Разбрахте ли сега истината за Македония? Дипломатът не каза нищо…
