Морски, флотски, моряшки епизоди, случки, постъпки, беди и бели, които съм съхранил през годините, все ме карат да мисля, че в съзнанието и бележките ми са останали повече имена и разкази за трагични неща, рискове и фатален край за десетки хора. Те не се забравят.
Всекидневните професионални задължения се превръщаха в рутинни – плавания денонощни, бойни стрелби. И сега пред очите ми е оная мишена кораб, която като призраксе поклащаше в далечината на десетки мили…
Сега се докосвам до беда, която човърка съзнанието ми от миналото лято. Ще я споделя пак, защото трябва да има поуки. Защо започвам този епизод с предварително лично изживяване, сигурно ще ме разберете. Нищо сантиментално и милозливо. Това е мой епизод сред моите истини.
Началото на ноември 1978 г. На седми вечерта жена ми замина на нощно дежурство в детската клиника на Окръжна болница, а аз останах да се грижа за двете деца. Таня беше навършила година и вече имаше ред в храненето, игрите и времето за сън. Справях се, а и нямяше накъде. Съчетавахме, по-точно подреждахме моите и дежурствата на Тамара, поемахме служебните ангажименти в събота, неделя или по празници, по-кратки бяха вечерните ни срещи с приятели. В ония години да откажеш, даже заради „сто причини” нощно дежурство, 24-часова дежурна стража, дежурство по щаб или патрул в гарнизона, обещаното извеждане на матросите на кино или концерт, беше изключено или дълго някой от командирите ще те гледа „накриво”. Така живеехме през всичките варненски години.
Тази вечер към 18.15 ч звънна вкъщи колегата капитан трети ранг Яни Поптомов. Получил е спешна, особено тревожна информация от дежурния по щаб на флота. А нашият шеф капитан втори ранг Недялков му разпоредил веднага да замине за района на произшествието в Белослав. По-точно, където е понтонният мост в езерото.
Яни се обади разтревожен, оплака се от силно главоболие и лоша температура. Сподели, че не искал да се оправдава пред главния и попита мога ли да тръгна аз към мястото на трагедията. И че вече е дал телефона ми на дежурния в щаба. Яни Поптомов с висока температура, аз с мисли и грижи как да се справя с децата. Суетня, даже и суматоха в търсенето на изход.
Време за мислене почти нямаше.
От телефонната централа на флота прекъснаха разговора ни. След минути изпищя и радиовръзката ми по „Спектър”-а. Никога досега не бях разговарял с коменданта на гарнизона полковник Иван Гевезов, но от него вече се знаеше, че от редакцията на вестника трябва да има журналист. „Голяма е бедата с хора, паднали в леденото езеро. Има обърнати понтони, откъснали се от моста! Колата ми ще дойде да те вземе!”
Нямах право да се лутам. Таня трябваше вече да заспива и това преобръщаше мисленето ми. Бяха необходими и други уточнения, но телефонът на дежурния по комендантство беше постоянно зает. Сетих се, че мога да се свържа с капитан-лейтенант Станко Янев, зет на коменданта, и да помоля уазката за по-бързо да отиде до входа на Университетската болница, за да не губим време. След минута Станко се обади, че предложението ми е прието. Увих детето в одеяло и го понесох към семейното жигули. Синът Сашо, вече на 8 години, разбираше, че има напрежение, обясних му и се съгласи да нощува сам.
След десетина минути бяхме в болницата. Докторката Тамара не знаеше нищо, но и да знаеше, нищо не можеше да се промени. Дъщерята вече беше в ръцете й. Каза само, че ще помоли една от санитарките да я наглежда, докато е на спешен случай или адрес. Побягнах към портала.
С джипа се върнахме в комендантството. Почакахме шест-седем минути. Попитах шофьора знае ли нещо повече. Каза само, че дежурният в комендантството му разпоредил да спре до входа на болницата и да ме докара. Полковник Гевезов поздрави за оперативността и тръгнахме.
На две-три места шофьорът включи сирената, по радиотелефона полковникът разбра, че вече са извадени трима удавени, че под едната секция сигурно има затиснати хора, че военните водолази и аварийните спасителни групи с два катера вече са близо до понтоните. Срещу нас фучаха една след друга четири линейки. По всичко личеше, че много хора са изпаднали в беда.
В Бел
ослав, до моста, шофьорът тръгна пред полковника, за да му проправи път между стотиците изплашени и тревожни хора, струпали се на брега в очакване да разберат какво е станало. За видяното в първите минути на тази трагедия и сега се споделя трудно. Сигурно беше, че двете жени и момчето, които понесоха към катера, бяха безжизнени. След полунощ, когато в тъмните води и около прожекторите не се виждаха хора, полковник Иван Гевезов тръгна, за да докладва на командващия, а той на министъра на отбраната. Аз останах с водолазите и спасителните групи. Тежки с неизвестността си още три часа. Към шест сутрината, на развиделяване, се прибрахме в базата.
В съобщението на Българската телеграфна агенция беше изписано точно къде, как и какво се е случило. Ще го щрихирам с няколко изречения. Хора, които преминават по пешеходния понтонен мост, който свързва двата бряга на езерото, нарушават равновесието и отделни секции се преобръщат. Имало е вятър и слабо вълнение. Голяма част от преминаващите хора, стъпили на откъсналите се секции, падат във водата.
Разказвам това, не за да напомня или възпроизведа отново трагичния случай. Знаеше се, че обстановката е изключително тежка, че видимостта е ограничена, а хората са се страхували от тъмната бездна. Да не говорим за суматохата. Трябваха бързи действия. От БТА съобщиха, че голяма част от давещите се са спасени.
За загиналите все още се премълчаваше, защото нямаше как да бъде точно и да се каже колко са. През нощта не видях, но на връщане с кораба в базата разбрах, че екипажът на ферибота „Белослав” също е помагал.
Виждах колко напрегнат и непосилен беше трудът на водолазите и спасителните групи. Полковник Иван Гевезов не само разпореждаше, но и предпазваше хората от по-нататъшни беди. Успя за минути да разчисти понтоните и там останаха само офицерите водолази Петър Кючуков, Константин Наумов, Найден Ангелов – Бацата, мичман Йордан Вълев, Трендафил Божиков и още няколко. Те се хвърляха в езерото.
Капитан трети ранг Ярослав Каменов с още шест матроси, с няколко десетки спасителни ризи, с най-бързоходния катер от дивизион охрана на рейда също се приближиха до понтоните. Това, което ние не знаехме, след това разказа Ярослав: „Виждах затиснати хора от тежките метални парапети на понтоните. Стенеха и молеха за помощ. Матроси скочиха в две гребни лодки и започнаха да ловят, да придърпват, даже да притикват с греблата безпомощните. Хвърлихме на посоки спасителни жилетки. Няколко успяха да се хванат. Докарахме и електрожен, за да срежем връзки между обърналите се понтони…”
Към моста доплава още един катер. С екипажа и аварийната група на старши лейтенант Божиков. Още с излизането от пристанището офицерът разпорежда движение на пълен ход, но някъде към Аспарухов мост му докладват, че двигателят загрява критично. В бързината мотористът не е отворил крана за задбордна вода, която охлажда кожуха на двигателя.
По-нататък катерът с командир мичман Атанас Каракашев е на възможно най-бърз ход. При подхода към района на произшествието от двата борда започва наблюдение в езерото. Още е далеч понтонният мост, но срещу завода за стъкло виждат мъж, който се мъчи да се добере до брега. Изваждат го на палубата.
След трийсет метра откриват и възрастна жена. И тя е издърпана на борда.
От лявата страна някой се провиква: „Дете!”
Във водата се хвърля матрос Красимир Павлов. Изблъсква го към катера. Спират нарочно двигателя, за да не засмуче детето. Четиригодишното момче оцелява и заради кожухчето, което все още го е задържало на повърхността. Най-сложно е положението, където една от подвижните секции се обръща и затиска пет души.
Най-напред се мъчат с ножовки да зарежат парапетите и да ги огънат, за да облекчат заклещените. Електрожен още няма. Огъват един от леерите. Освобождават мъж, затиснат в гърдите. Изпаднал е в безсъзнание. Предават на линейка жена и мъж, сигурно със счупвания в краката. Вадят още осем души абсолютно безпомощни.
Дори от дистанцията на времето ми е трудно да оценя нечовешкото напрежение на есипажите на двата катера, на спасителните групи, на водолазите, на полковник Гевезов. Убеждавах се, че успехът винаги и навсякъде започва с решителност. Виждах физическото и психическото напрежение, мъките, за да спасят колкото е възможно повече давещи се. Иска ми се да кажа специално и няколко думи за моряк от 
Прибалтика – Юазас Балтмишкис.
Корабът му е на ремонт във „Флотски арсенал”. Връща се от Варна. Вижда бедата. Съблича коженото си яке и се хвърля във водата към млада жена и детенце.
Измъква ги на понтона покрива ги с якето си. Първата топлина. Без тази помощ може би щяха да се удавят.
А от другата страна хората на капитан трети ранг Вячеслав Кузнецов от Севастопол са спасили 18 души. Това каза за медиите няколко дни след бедата полковник Иван Гевезов.
И малък куриоз. Приближава се до полковника войник, представя се: „Редник Димитър Толев от Строителни войски”. Без шинел, мокър, пораздърпан, казва, че е измъкнал трима души. Вече закъснял от отпуска и пита може ли комендантът да му разпише книжката. И тя намокрена. Тъй и станало. И още.
Две ученички от СПТУ по стъкло пуснали писмо в кутията на комендантството. Бисерка Петрова и Силвана Балтаджиева от първи курс търсят спасителя си. Бил с черна униформа.
Двете се държали една за друга, но потъвали. Той ги изблъскал, давал им кураж и помогнал да се качат на ферибота. Запомнили името му – Стоян, а фамилията може би Христов. Искали да се срещнат. Дали това се е случило – не зная, но и днес тези две жени, вече към шейсетте, сигурно помнят оня моряк.
Сега на мястото на тази трагедия има малък параклис и паметна плоча с имената на загиналите. Съхранена е в нея много човешка мъка. Всеки ден и сега по понтонния мост минават стотици.
Други стигат до Белослов с пасажерски кораб от Морска гара – Варна. Миналото лято срещнах тук капитан първи ранг Веселин Русинов. Познаваме се от годините, когато беше командир на дивизиона трални кораби.
Сега с него и още морски офицери бяхме на борда на ветрохода „Роял Хелена” – почти същият като стария „Калиакра”. Поводът за това плаване: приятели, съмишленици, колеги изпратихме в последния й път Стефка Панайотова. Поискала да няма гроб. И праха й да отвее морският бриз. Така и беше: ритуал в открито море за съпругата на приятеля капитан втори ранг от запаса Атанас Панайотов.
Сега думата ми е за Веселин Русинов. Няколко години след пенсионирането си е назначен за капитан на един от тези пасажери, които плават до Белослав. Върнахме се пак към трагичния случай от 1978 г.
Ето най-впечатляващото, което съм запомнил от него: „Приставам вече стотици пъти на понтоните, но в седмицата поне веднъж все се намират по няколко бабаити, които се блъскат и нарочно разклащат секциите.
Мъча се по-внимателно да им кажа да се вгледат в паметната плоча, а и да запалят свещ до параклиса. Но какво да се прави.
Има хора с къса памет и ум, простаци даже. Крещят, заканват се, подвикват. Нагли, нахални и пак казвам: прости. Имат твърде дълги и развързани езици. И още повече разлюляват парапетите. Какво, и аз ли да крещя, че трябва да има поуки от миналите 40 години…”
Да, капитан Русинов, днес живеем в свят, където един-двама глупаци създават много глупаци и фенове, а един качествен човек – капитан на кораб или мъдрец – твърде малко мъдреци.
Фото – архив на автора
