Берданата е една от легендарните пушки, използвана около 40 години в българската армия. Тя постъпва след завършване на Руско-турската война през 1878 г. в младата Земска войска от руската армия, използвана е в Сръбско-българската война 1885 г., през Балканската война 1912–1913 г. и в някои обслужващи подразделения през Първата световна война. Продължителният период на нейната употреба се обяснява с отличните поразяващи способности на 10,67-милиметровия патрон, който пушката използва, и с нейните много добри технически показатели – надеждност, висока скорострелност, далекобойност, сравнително ниска маса и габарити.
Създателят на берданите е американският конструктор Хайрам Бердан, с много интересна биография. Като малък се увлича от спортната стрелба, като в периода 1850–1860 г., придобива репутация на най-добър стрелец в Америка. През този период получава инженерно образование. През 1861 г. в САЩ избухва гражданската война и Хайрам Бердан предлага на правителството на Абрахам Линкълн да създаде специално подразделение от отлични стрелци. На 14 юни Линкълн утвърждава създаването на снайперово подразделение под командването на Х. Бердан, който получава чин полковник. Подразделението на Бердан било използвано доста успешно, но Бердан получил лоша слава на страхливец. При първите изстрели той незабавно напускал бойното поле. Това дало повод на командването да го даде на военен съд за недостойно поведение на офицер.
След напускане на армията Х. Бердан се отдал на конструиране на оръжие. Създал редица интересни и модерни за времето си образци, но не успял да сключи договор с американската армия. През 1867 г. Х. Бердан се запознал с руските инженери оръжейници полковник Горлов и капитан Хуниус, които били изпратени от Русия да проучат модерни оръжия за внедряване в руската армия. Изборът на руските офицери била пушката „Бердана № 1”.
Командването на руската армия поръчало на Колтовските оръжейни заводи да изработят 30 хил. оръжия от тази система. На преобладаващата част от произведените „Бердана № 1” бил нанесен надпис „Кольтовскiй Оружейный заводъ. г. Гартфордъ. Америка. № ……….” (серийният номер на оръжието) и държавното приемно клеймо (буквата „П”, разположена в кръг). На друга част от берданите № 1, които не били обект на договора с руската страна, бил нанасян надписът „Кольтовскiй Оружейный заводъ. г. Гартфордъ. Америка. № ……….” (серийният номер на оръжието), но липсвало държавното приемно клеймо.
На експерименталните пушки и на тези, които са предоставени за тестване в руската армия, липсвал фирменият надпис върху цевта, но в основата й било нанасяно държавното приемно клеймо. Постъпилите за тестване пушки „Бердана № 1” не били приети с възторг от руските войници. В хода на изпитванията били разкрити някои съществени конструктивни недостатъци, свързани с ниската надеждност на изхвъргача. Войниците не харесвали начина на презареждане, който изисквал повдигане на част от затвора нагоре, с което се възпрепятствало наблюдението на бойното поле.
Пушката „Бердана № 1” не е постъпвала на въоръжение в частите на руската армия, сражавали се на територията на България през Руско-турската война 1877–1878 г. и не е била в арсеналите на Българската земска войска. Отделни образци са попадали у нас чрез дарения от руската страна за оборудване на музеи, свързани с Руско-турската война.
През 1869 г. Хайрам Бердан предложил нова версия на пушката. След съответните изпитвания император Александър II подписал указ за приемане на въоръжение на това модерно за времето си оръжие.
Новият мощен малокал
ибрен метален унитарен патрон имал бутилкообразна гилза. Зарядът му бил от димен барутен заряд с маса 5,07 г и осигурявал начална скорост на куршума около 442 м/с. Куршумът му имал дълго тяло с обща маса 24,16 г. При изстрел куршумът се свивал по дължина, като се притискал плътно към каналите на цевта. Това уплътняване осигурявало възможност за по-пълноценно използване на изгарящите барутни газове и подобрявало вътрешната балистика.
Куршумът бил обвит с хартиена лента която при напускането на цевта се развивала и изхвърляла встрани. За облекчаване на развиването лентата била навивана в посока, обратна на въртенето на куршума. Били използвани ленти в два цвята – в бял цвят за патрона на пехотните пушки и розов за патрона на карабините, който имал по-малък барутен заряд.
Затворът на новия вариант на пушката бил цилиндрово пълзящ, който давал възможност за произвеждане на 25–28 изстрела в минута. Такава скорострелност била непозната за оръжията на другите страни. Съществено предимство на новия затвор била възможността за презареждане на пушката, когато тя е насочена нагоре. При други пушки от това време като например „Пибоди-Мартини” патронът изпадал под собствената си тежест. При проведените изпитвания пушката показала много добри резултати и била приета на въоръжение с обозначението „4,2-линейна винтовка, обр. 1870 г.”, но по-късно се наложило популярното наименование „Бердана № 2”.
Първите 30 хил. пушки били поръчани за изработване в английската оръжейна фабрика BSA (The Birmingham Small Arms Ltd.). Във фабриката били изпратени руски офицери да следят производствения процес, но те повече време отделили за нелегалното преписване на чертежите и техническата документация на пушката с цел да бъде внедрено нейното производство в Русия. За целта през март 1871 г. руското правителство успяло да сключи договор с английската компания The Greenwood & Batley Company за доставка на пълното техническо оборудване, необходимо за производството на
новата пушка „Бердана № 2”
През 1872 г. оборудването било доставено в Императорския тулски оръжеен завод. Аналогично оборудване било доставено и в Сестрорецкия и в Ижевския оръжеен завод. От този момент нататък цялото производство на пушката „Бердана № 2” било извършвано в посочените три завода.
Това било сериозен удар за английската фирма BSA, която се надявала да продължи да изработва бердани за руската армия. Англичаните направили неуспешен опит да внедрят „Бердана № 2” в турската армия, но останали само с
договори за производство за запасни части за „Бердана № 2” и за изработване на гилзи за 4,2-линейните патрони.
Произвеждани са следните разновидности на „Бердана № 2” – пехотна пушка, драгунска пушка, казашка пушка и кавалерийска карабина.
Пехотната пушка „Бердана № 2” е най-разпространеният вариант на системата и е била предназначена за пехотните подразделения. Тя има дължина на цевта 832 мм при обща дължина на пушката 1320 мм. Масата й е 4,4 кг. Мерните прибори били разграфени за стрелба на разстояния 200, 300, 400 и 500 крачки. След завършване на Руско-турската война 1877/1878 г. било решено да се използват пълните възможности на пехотната пушка, като мерните прибори били приспособени за стрелба до 2250 крачки
Към дулната част могъл да се закрепва щик. Драгунската пушка има дължина 1210 мм и маса 3,5 кг. С поставен щик теглото й нараства до 3,8 кг. Цевта е по-къса от тази на пехотната пушка и има дължина 700 мм. Мерните прибори са с намалени размери и с деления за стрелба до 1400 крачки. За разлика от пехотния вариант цевта на драгунската пушка е захваната към ложата с две цели гривни, които се закрепват с помощта на пружинни фиксатори. Липсват антабки за ремъка, които са заменени с отвори, изработени в приклада и ложата.
Казашката пушка била разработена от Илья Иванович Сафонов, който по това време имал званието ротмистър, а по-късно станал генерал-лейтенант от казашките войски и командващ Терската казашка бригада.
Нейна характерна особеност е, че е по-къса и по-лека от пехотния и от драгунския вариант. Към пушката не било предвидено закрепването на щик. Дървената ложа обхващала почти цялата цев. Тя се изработвала от орех и от бреза. Спусковият механизъм нямал спускова скоба, а спусковото лостче било заменено с топче или цилиндърче, набраздено надлъжно.
Интересни са препоръките за носене на пушката, които са традиционни за казачеството. Пушката се поставяла през дясното рамо, като се считало, че стърчащата цев предпазвала конника от саблен удар.
Кавалерийската карабина се различава от останалите разновидности на „Бердана № 2” по дължината на цевта, която била скъсена до 475 мм. Масата й е 2,8 кг. Спусковата скоба е с по-малки размери. Мерните прибори са с намалени р
азмери и са разграфени за стрелба на разстояния 200, 400 и 600 крачки. Прикладът и ложата са с по-малки размери.
Първите данни за доставянето на пушки „Бердана” за нуждите на Българското опълчение се установяват в Писмо от 26 май 1877 г. на помощник началника на артилерията генерал-майор Адамович до полевото управление при действащата армия, в което е записано, че за нуждите на новоформираните конни сотни в Опълчението от Петербург били изпратени в Кишинев 600 бр. кавалерийски карабини. На 12 юни 1877 г. в рапорт на завеждащия складовете на Опълчението капитан Марциновский до генерал Столетов е записано, че са получени още 600 малокалибрени кавалерийски карабини.
Отчитайки отличните качества на „Бердана № 2”, командирите на опълченски дружини отправили редица писма до Щаба на Опълчението за отпускане на кавалерийски карабини за офицерите от дружините. В свой рапорт до ген. Столетов командирът на 3-та опълченска дружина гвардейският щабс-ротмистър Чиляев отправил молба за отпускане на 10 кавалерийски бердани за офицерите от дружината. Със същата молба се обърнал към Щаба на Опълчението командирът на 4-та опълченска дружина майор Редкин.
Карабини „Бердана № 2” постъпили и в 6-а опълченска дружина. В свое Писмо до началника на артилерията на VIII корпус от 13.10.1877 г. ген. Столетов отправил молба за отпускането на 3000 патрона за карабина система „Бердана” за нуждите на 6-а опълченска дружина. След завършването на войната тези карабини останали в Българската земска войска.
Наред с кавалерийските карабини в подразделенията на Българската земска войска започнали да се внедряват и пехотни пушки „Бердана № 2”. Те били получавани безвъзмездно от складовете на руската действаща армия зае
дно с патроните и запасните части за тях.
След 1880 г. започнало масово навлизане на „Бердана № 2” в пехотата и кавалерията на Княжество България. Към ноември 1885 г. армията на Княжеството разполагала с 44 хил. пушки от системата „Бердана № 2”, които се оказали достатъчни за мирновременното обучение на войската, но крайно недостатъчни за военно време.
Военното ведомство на Княжеството отделяло сериозно внимание на бързото подобряване на стрелковата подготовка на пехотните дружини, необходима при воденето на бойни действия. Занятията се провеждали ежедневно по 4–6 часа, а в събота по 2–3 часа. Подготовката включвала действия на бойците в разсипан строй и стрелба осем пъти.
Източнорумелийската милиция също пристъпила към масовото внедряване на пушките „Бердана № 2”. За целта били доставени само 5000 пушки, но създаденият запас от патрони надвишил 3 млн., т.е. двойно повече за една пушка от този в Княжество България.
Пушки и карабини „Бердана № 2” били използвани успешно през време на Съединението на България през 1885 г. Така например част от известната „марашка чета”, формирана на 5 срещу 6 септември 1885 г. в квартал Мараш в Пловдив, била въоръжена с пехотни пушки „Бердана № 2”. С бердани участвали в Съединението и четниците от Голямоконарската чета, предвождана от Продан Тишков (Чардафон Велики).
Самият войвода носел карабина „Бердана № 2”
През Сръбско-българската война 1885 г. основното оръжие на младата българска войска били пехотните пушки „Бердана № 2”. В доклад за действията на 7-и пеши Преславски полк в сражението при Сливница на 5–7 ноември 1885 г. е записано, че в резултат на правилното определяне на разстоянието за стрелба командирите осуетили надеждата на противника да атакува центъра на разположение на полка. Точният огън на бойците от полка предотвратил опасни действия на противниковата артилерия, разпръсквайки изпратените подкрепления.
След завършването на войната започнало организационно преустройство на младата Българска армия. Със Заповед №62 от 4 февруари 1880 г. по Военното ведомство било обявено „Положение за въоръжението в армията”. В него било определено, че в пехотата с пушки „Бердана № 2”, пехотен образец, следвало да бъдат въоръжени старшите и младшите унтерофицери, ефрейторите, редовите войници и сигналистите.
В пионерните (инженерните) части карабини „Бердана № 2” носели всички долни чинове от телеграфната рота (освен фелдфебелите и механиците). Драгунски пушки „Бердана № 2” получили старшите и младшите унтерофицери, ефрейторите, сигналистите и редовните войници от пионерните роти. Всички долни чинове от железопътната рота (освен фелдфебелите) били с карабини „Бердана № 2”. В конницата драгунска пушка „Бердана № 2” била дадена на младшите унтерофицери, ефрейторите и редовните войници.
Последните доставки на пушки и карабини от системата „Бердана” са от август 1889 г., когато с Указ № 104 от 23 август на Княз Фердинанд I се разрешило на Военното министерство да сключи два договора за доставката на 33 хиляди пушки „Бердана № 2”.
След завършването на Сръбско-българската война от 1885 г. тогавашният военен министър полковник Сава Муткуров прави задълбочен анализ на резултатите от войната. По негова инициатива в края на 1889 г.
започва процес на превъоръжаване
Военният министър стига до извода, че е настъпил момент, в който армията ни трябва да бъде една от първите в света, която да приеме на въоръжение магазинно оръжие. На 11 декември 1889 г. с Указ № 172 на Княз Фердинанд I било разрешено на военния министър да достави пушки система „Манлихер”. Доставените магазинни пушки и карабини започнали да постъпват в армията, като постепенно изместили пушките и карабините „Бердана № 2”.
С пушки и карабини „Бердана № 2” воювали и четите на ВМРО. С тях те участвали в сраженията срещу турските войски през Илинденско-Преображенското въстание в Македония и Одринска Тракия през 1903 г. В периода на Балканските войни от 1912–1913 г. и по време на Първата световна война от четите на ВМРО и от доброволци се сформирала войскова част – Македоно-Одринско опълчение на територията на Македония. Част от четниците били въоръжени с пушки и карабини „Бердана № 2”.
През Балканските войни 1912–1913 г. и през Първата световна война 1915–1918 г. пушки и карабини „Бердана № 2” се използвали в ограничени количества. Причина за това било бързото навлизане на магазинните пушки и карабини, които по тактико-технически характеристики значително превъзхождали „берданите”. Освен това в армията започнало масово внедряване на патрони, заредени с бездимен барут и снабдени с облечени куршуми. Те притежавали по-високи балистични качества.
Днес берданата е носител на траен и емоционален спомен на поколенията за героичните подвизи на техните предшественици. Със своята елегантност и историческа значимост тя е привлекателен обект на интереси от страна на колекционери, любители и изследователи на военната ни история.
