Историята рядко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост. Българският национален дух никога не се е вдигал до такава висота и надали ще се вдигне друг път…
Иван Вазов
Николай Големанов
От май 1876-а Летописеца си спомня: „…когато се явихме пръв път над Лисец и Панагюрище, се представи пред очите ни във всичката своя грозотия, Бенковски спря коня си на върха на планината и посочи с пръст към пламналото село.
– Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей; а на Русия – нека тя заповяда!… – каза той.”
Захарий не крие как Бенковски се измъчва от цената за постигането на тази цел и цитира неговата „болезнена въздишка”:
– Не съм достоен аз да живея… С какви очи ще да погледна света?
Към онзи момент на 32-годишния ръководител на въстаниците остават броени дни или часове живот. Той е убит от засада в Тетевенския Балкан на 12 (нов стил 24) май 1876 г.
А във „въздишката” пари въпрос: Как е възможно не просто да жертваш себе си, а и да увличаш към огъня другите и семействата им. И няма един отговор.
Този раздиращ въпрос – „Как бих се чувствал(а) на мястото на Бенковски?”, ще вдъхва у поколения българи не само гордост, но и съмнения, колебание, неразбиране…
Верую на мнозина
Не става дума обаче за личен жребий и драма на въстаническия водач; напротив неговият избор е доста разпространен, споделян от мнозина.
„Искате ли българинът да бъде щастлив и богат, отидете на смърт! Да, пожертвайте се за нашите потомци, това е дългът ни днес… Естествено, едно въстание ще доведе до загуби, но веднъж завинаги трябва да поемем този риск…”
Преди 142 години командващ въстаническите сили (над 600 бойци) в Перущица е Петър Бонев, съратник на Левски от 1862-ра, от Първата легия. Той открито предупреждава своите другари:
„Ние само ще подкладем огъня и ще умрем – свободата ще е за децата ни”.
На това разбиране 39-годишният учител остава верен до последния си час. Той пада на 30 април (12 май) в сражение против башибозук и редовна турска армия.
В същата пролет със същата откровеност насърчава съратниците си габровският войвода Цанко Дюстабанов:
„Ние навярно ще измрем, но дано поне нашите братя получат желаната свобода… С въстанието ние не ще освободим България… Но ще научим поне българина да знае как се мре. Ще обърнем вниманието на Европа и ще дадем на Русия възможност да дигне гюрултията.”
„Стягайте се да бягате към Анадола”
Още по-силни са думите на 32-годишния войвода пред турския военнополеви съд в Търново. Когато издевателски го питат защо е тръгнал с шепа хора против държавата, Дюстабанов гордо се изправя пред палачите си:
„Вашата се свърши вече”. Той казва:
„Аз зная, че царството ви е голямо, че силата, войската и оръжието са във вашите ръце и че със сила не ще ви надвием. Но аз зная, че вие сте варвари, и че ще извършите зверства и палежи. Нашата цел не е да ви да надвием със сила, а само да ви предизвикаме към тия зверства, които премного извършихте и благодарение на които се компрометирахте пред целия свят…“
„Тая наша цел ние достигнахме… И тъй, ние ви победихме… Стягайте се да бягате към Анадола.”
В това слово войводата не споменава Русия, той предупреждава, че „Европа ще дойде”. Но в деня на екзекуцията (15 юни 1876 г.) Дюстабанов изказва последно желание – да бъде обесен с лице на север, към Русия, откъдето той вярва, че ще дойде освобождението.
Същите турски съдии ще чуят подобно известие и от друг българин, когото пращат на бесилото – от Никола Дабев, водач на въстанието в Ново село (днес в състава на гр. Априлци).
На съда той обяснява, че пукнатината между българи и османска управа вече с нищо не може да се затвори:
„Пропастта е изкопана… Светът вече знае за нас, за нашето въстание и жертвите, които понесохме. Това вече не може да се скрие. Дядо Иван вече оседлава, приглася конските такъми да премине Дунава“.
26-годишният учител е обесен в Севлиево на 2 юли заедно с други петима въстаници. Последните му думи са към събралите се наоколо българи:
– Помнете и недейте никога забравя: след всичко онова, дето се случи, Дядо Иван нема да ни забрави. Очите на света са обърнати сега към нас. Ние спечелихме!
За отбелязване е, че този завет още след броени седмици подема друг водач на Новоселското въстание – Аврам Драганов, осъден на 15 г. каторга и затворен в Кипър. С примера на Дабев той вдъхва кураж на другите заточеници: ”Ние, които въстанахме против султана, не бива да губим надежда и вяра”.
Школата на Левски
Като „военно поражение с ефект на политическа победа” разглежда Априлската епопея акад. Константин Косев. А такава победа според него е отнапред обмисляна и подготвяна: още Раковски и Левски виждат стратегическия път към свободата само през масова саможертва.
„Именно в духа на тази цел – пише историкът – Левски възпитава плеяда професионални революционери, които се наемат със свещената мисия да осъществят всенародно въстание, готови самопожертвователно да изгорят…”
Ала саможертвата далеч не означава предварителна обреченост, не е самоубийство, както подчертава друг специалист по българското Възраждане проф. д-р Пламен Митев (БНТ, История.bg, 8 януари 2018 г.). Ботев, Хаджи Димитър и Караджата, както и много други борци преди всичко воюват; те тръгват с цел и съзнание, че воюват за свободата на България.
Като на война
Дори безнадеждни наглед начинания в националноосвободителното движение са подемани за успех, за конкретен резултат, за победа. С пълна сила това важи и за десетките битки през април-май 1876-а.
По-късно онзи военен подвиг често остава засенчен от мъченическата смърт на хиляди българи и българки, от кошмарните зверства на османската власт и ордите престъпници, които тя насъсква.
Но много факти говорят на първо място за целенасоченост, устрем и решителност у бунтовниците. Против Перущица на даскал Бонев османските власти са принудени да докарат артилерия. Клисура неслучайно вдъхва на противника страха, че на нейна страна се сражават „московци” и сърби.
Още – и до днес поразява въображението невероятната 10-дневна отбрана на Дряновския манастир.
Водачът на брациговските въстаници Васил Петлешков (31 г.) не стига до съд; разпитван и измъчван сред клада, той издъхва на 8 (20) май 1876-а. Неговите последни думи са също насочени към палачите и също са пророчески: „Аз ще умра, но и вашето царство дълго няма да живее!”.
Основни източници:
„История на България”. Т. 6., С. 1987; К. Косев, Н. Жечев, Д. Дойнов. „Априлското въстание в съдбата на българския народ”. С., 2001; М. Лазаров, Б. Геронтиев. „Девет глътки свобода”. Варна, 1982; К. Димитров. „Цанко Дюстабанов, войвода на Габровското въстание”, Габрово, 1936.
