Според класическата геополитика междудържавните отношения са игра с нулев резултат – ако един печели, то това означава, че съперникът му губи. Има и други теории за световната политика, според които е възможно всички да са печеливши, но това важи за ситуации на сътрудничество, главно икономическо, а не на конфронтация. През миналата седмица станахме свидетели на чудо – в условията на остра геополитическа конфронтация между два враждебни международни лагера се стигна до военни удари, резултатът от които е, че всички замесени играчи се обявиха за печеливши. Става дума за противопоставянето около Сирия и ракетните удари, нанесени от САЩ, Великобритания и Франция.
Атмосферата около очаквания удар срещу режима на Асад в Сирия бе подгрявана в продължение на няколко дни. Първо от стопанина на Белия дом Доналд Тръмп, който нарече сирийския президент „животно“ и предупреди руснаците да се готвят за американските ракети – нови, умни и красиви. Москва с охота
влезе в пропагандната конфронтация
и на свой ред раздухваше заплахата за Трета световна война, която щяла да започне, след като руският контингент в Сирия отвърне на американския удар. И понеже драматичните сценарии винаги хващат окото на журналистите, дори и сериозни западни медии подеха московското пропагандно клише за надвисналия световен сблъсък.
А междувременно висши американски и руски военни бяха в контакт помежду си, за да избегнат това, което нито Москва, нито Вашингтон желаеха – ударите на Пентагона в Сирия да засегнат по някакъв начин силите, които Русия е дислоцирала в размирната близкоизточна държава. Все пак според в. „Уолстрийт джърнал“ най-радикалният сценарий, който е разглеждан от екипа на Тръмп, е бил именно за атака срещу руските комплекси за противовъздушна отбрана в Сирия. Втората опция е била удар по командни пунктове на сирийската правителствена армия. Тя също е отхвърлена и в Белия дом се спират на възможно най-меката реакция след химическата атака в град Дума – унищожаване на предполагаеми обекти на режима в Дамаск за разработване на химическо оръжие.
Така се стигна до изстрелването на стотина ракети, разрушили обекти, за които американците твърдят, че са химически заводи и лаборатории, а сирийците казват, че това не е вярно. Каквато и да е истината, това не беше шамар, а само леко почесване за режима на Асад. Атаката премина без жертви, боеспособността на сирийската правителствена армия не бе отслабена, съотношението на силите на сирийския театър на бойните действия си остана същото.
И понеже ракетните удари в ранните часове на 14 април бяха по-скоро символични, техният успех или неуспех зависи от последвалата война на интерпретациите. Руският Генерален щаб се похвали, че със силите на старите си руски, или по-скоро съветски системи за противовъздушна отбрана, сирийците са свалили над 70% от изстреляните ракети. От своя страна Пентагонът се присмя на това твърдение и заяви, че нито една от ракетите не е прехваната от сирийската ПВО.
Основният политически резултат
от ракетния обстрел срещу Сирия от 14 април е по-ясното очертаване на червената линия, отвъд която действията на Асад ще срещнат американско контрадействие. Тази червена линия се нарича употреба на химическо оръжие и вероятно прекрачването й ще бъде наказвано и в бъдеще.
На второ място, ударите от миналата седмица показаха безапелационното военно превъзходство на САЩ и техните съюзници над Русия в района на Близкия изток. Руските военни в Сирия бяха само мълчаливи свидетели на атаката срещу съюзника, когото всъщност са дошли да защитават.
Но същевременно прочутите ПВО комплекси С-400 в комбинация с блъфовете на Москва се оказаха достатъчна защита, за да не се стигне до удар срещу самите руснаци в Сирия. Така след взаимните заплахи, преговори и конкретните ракетни атаки се очерта един коридор на възможностите за американската военна намеса на сирийския терен – Вашингтон може да удря Асад от време на време, но не бива да засяга пряко руските сили в региона.
Може би най-важното около ракетните удари от 14 април бе форматът на коалицията, която ги нанесе. САЩ, Великобритания и Франция – трите западни държави, които са постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН и същевременно са трите най-големи военни сили в НАТО. Първото придава повече легитимност на акцията, а второто показва, че през миналата седмица около САЩ бе сформирана не просто коалиция на желаещите, както беше в Иракската кампания през 2003 г. например, а по-скоро
коалиция на можещите
Извън американците, британците и французите в НАТО има най-много още две-три държави, които са в състояние да използват любимите на Тръмп „нови, умни и красиви“ ракети. При последната голяма военна акция на западните сили – тази срещу Либия през 2011 г., САЩ и Великобритания удряха с крилати ракети от кораби в Средиземно море, а в бомбардировки срещу силите на Кадафи участваха френската, британската и канадската авиация.
В общи линии разминаването, което съществуваше между САЩ и някои от техните основни европейски съюзници по време на Иракската кампания от 2003 г., вече е преодоляно. Сега Лондон и Париж участваха в ударите срещу Асад, а Германия ги подкрепи ясно и твърдо, макар че по обясними исторически и политически причини не би могла да се включи в тях. Единодействието е още по-знаково, като се има предвид, че още с встъпването си в длъжност през миналата година новият президент Тръмп постави под въпрос здравината и характера на геополитическата трансатлантическа връзка. Активността на Франция пък е част от една цялостна стратегия за активно военно-политическо присъствие на Париж в района на Северна Африка и Близкия изток. Да не забравяме, че и самата Сирия е бивша френска колония.
Многозначителна бе и подкрепата на Турция за западната военна акция от миналата седмица. В последно време политическото отдалечаване на Анкара от САЩ и ЕС бе съчетано с приближаване към Москва. Ракетните удари от 14 април обаче показаха, че има поне един важен въпрос, по който Турция и Запада са на едно мнение – режимът на Асад е неприемлив и военните удари срещу него са оправдани.
Малко по-късно турският вицепремиер Бекир Боздаг обаче напомни, че фундаменталните различия между Анкара и Вашингтон по темата за кюрдските въоръжени отряди в Сирия си остават. Това още веднъж показва, че сирийският конфликт е много по-сложен от едно просто двуполюсно противопоставяне и по отделни негови аспекти се формират
ситуационни коалиции с променлива геометрия
Освен Запада, Русия и Турция в уравнението на войната задължително трябва да включваме Иран и Израел. Всъщност в последните няколко години израелците са нанесли десетки въздушни удари срещу обекти на сирийска територия, но го правят тихомълком.
И след ракетните удари от 14 април проблемът за липса на цялостна американска стратегия за сирийската криза си остава. Всъщност Тръмп няма стратегия за нищо, така че политиката му спрямо Сирия не е изключение.
Американският президент се люшка от изявленията за пълно изтегляне от близкоизточната държава до размахването на ракети. Той има проблеми както на вътрешнополитически терен – на теория започването на бойни действия трябва да бъде одобрено от Конгреса, така и в полето на международното право, защото Русия винаги ще блокира опитите за легитимиране на американска военна акция в Сирия през Съвета за сигурност на ООН.
В крайна сметка силите на Асад продължават да доминират в сирийския конфликт и към днешна дата вече контролират 55% от територията на страната, на която живеят три четвърти от населението. Ако не се случи нещо извънредно, до година-две Асад може да си върне всички територии с изключение на тези, контролирани от проамериканския Съюз на демократичните сили (на изток от р. Ефрат), в който преобладават кюрдските въоръжени отряди. Това, което може да обърка плановете на Дамаск, е някакъв нов инцидент с използване на химическо оръжие, който да тласне американците към по-решителни действия.
