Основната цел обаче не беше военнооперативен успех, а военно–политическа и психологическа подготовка на
следващия етап на операция срещу Иран
Затова наред с обезличаване на постигнатите досега резултати от Русия в Сирия тя трябваше да се дискредитира като съюзник, способен да защити Дамаск и да се ерозира коалицията Русия–Иран–Турция.
Беше постигната и целта Западът да си върне инициативата в преговорния процес и в определянето на бъдещето на Сирия.
Измамно е обаче впечатлението, че рискът от голям регионален сблъсък в Близкия изток е избегнат. Напротив, с оттеглянето на подписа на американския президент от споразумението с Иран по ядрената му програма през май т.г. ще се сложи начало на следващия етап от кризата. Ще се подновят въздушните атаки на Израел срещу обекти и инфраструктури на иранското военно присъствие в Сирия. Възможна е нова провокация с химическо оръжие, с каквото разполага и най–голямата групировка в Идлиб Джабхат Фатах аш Шам, отбелязва и доклад на американското военно разузнаване DIA. И това ще се случи в момента, в който сирийски войски влязат в Идлиб. Тогава ще има нов ракетен удар и може би по–широка военна намеса. Засега е ясно, че светът не е подготвен да посрещне и управлява една криза, плъзга се към хаос и поражда страхове у хората.
Така обаче, както САЩ нямаха стратегия по Сирия, оказа се, че още по–малко има такава ЕС. Министрите на външните работи по същество отказаха да одобрят единодушно и постфактум ракетните удари. И в Люксембург очаквано се оформиха 4 групи: на Франция и Великобритания, на Германия и повечето страни – членки на НАТО, които одобряват военната операция, на страни с по-въздържана позиция като Италия и на неутралните. Т.е. Европа пак е разделена, а Доналд Туск се опитва да поеме водеща роля и представя нещата, различни от приетите.
Турция като страна със силна дипломация се опита да извлече максимални ползи от създалата се ситуация с военновъздушните удари в Сирия. За това свидетелств
аха опитите да посредничи между САЩ и Русия при телефонните разговори на Ердоган – първо с Тръмп и след това с Путин. Въпреки че само два дни преди това турският президент размаха пръст на външния министър на Русия Лавров, че никой нямал право да казва на Турция как да действа в Сирия, на кого и кога да предаде Африн…
Но от самото му начало съюзът Турция–Русия беше и си остава тактически и всякакви други заключения за стратегически такъв са погрешни, защото една империя никога не търси съюз с друга. Министърът на външните работи Чавушоглу за пореден път увери, че
отношенията Анкара–Москва не са алтернатива на НАТО
Изявлението на френския президент Макрон, че неговите усилия и ракетните удари по Сирия са вкарали клин в отношенията между Анкара и Москва, са резултат или на неразбиране на турската политика, или са част от ясно очерталите се усилия на САЩ, Великобритания и Франция за разбиване на единството в тройката страни Русия–Иран–Турция по решаване на проблемите в Сирия. Тази грешка на Макрон наложи незабавно пояснение и от Чавушоглу, и от руска страна, че въпреки различия в мненията съюзът Турция–Русия остава стабилен.
Турската подкрепа на военновъздушните удари не може да се хареса на Москва, но тя вървеше с декларацията за политическо решение, необходим знак към аналогичната позиция на ЕС. Доколко тази игра на Анкара с различните силови субекти на международната сцена и разминаване в разбиранията за борба с истинския тероризъм и спазване на човешки права според европейските норми и ценности ще е печеливша или не, е друг въпрос.
Посещението на генералния секретар на НАТО Столтенберг в Анкара в такъв кризисен момент демонстрира присъствие на атлантическия пакт в региона и подкрепа за страната. То бе използвано от Столтенберг, за да призове съюзниците за по-голяма солидарност с Турция. Но не останаха скрити и усилията да се предложи на Ердоган пряк диалог между Турция и САЩ в момент на изострени междудържавни отношения.
Важен въпрос за Брюксел, макар и необявен в официалното съобщение за посещението, бе този за военните бази и центрове на турска територия. По отношение на напрежението между Турция и Гърция Столтенберг беше прав, че различията трябва да се решат между двете страни, но позицията му „Това не е проблем на НАТО” ще предизвика спорове, защото, ако сме едно семейство, не бива да сме безучастни. А като Генерален секретар дори е бил задължен да обърне внимание на турската страна за ежедневното нарушаване на въздушното пространство от турски военни самолети, стигнали дори до Атина, само дни, след като този въпрос беше поставен на срещата на ЕС във Варна.
Но непосредствено пред Турция в Сирия и Ирак стои решението дали следващата военна цел след Африн да бъде Манбидж, където са разположени Сирийските демократични сили, подкрепени от американски спецназ и току-що пристигнали френски сили, или да се насочи към Синджар в съседен Ирак. Обезпокоителното за турската страна е, че ПКК вместо да се изтегли от района до 27 март, създаде нова групировка „Съпротивителни сили на Синджар”. Заявеното от президента Ердоган
„Ние можем някоя нощ изведнъж да влезем в Синджар”
изцяло се покрива с фразата му преди настъплението срещу Африн. Това прави вероятна следваща турска операция в това направление. Районът е възлова логистична точка за кюрдите между Северен Ирак и Сирия. Анкара би желала заедно с иракската армия да влезе в планините на Кандил и в Синджар.
Новата обстановка след ракетните атаки от 14 април и инициативата на западните страни за активизиране на преговорния процес дават шанс на Турция да затвърди постигнатите резултати в Африн и Джарабулус, което означава по–нататъшно турцизиране, прочистване от кюрдско население и заселване с бежанци. Както и да играе по–голяма роля в определяне на бъдещото държавно устройство на Сирия. Голямото предизвикателство ще бъде превземането на провинция Идлиб, последната крепост на радикалните ислямистки групировки, която е в зоната за деескалация, разпределена на Турция. За това ще е необходимо съвместно решение между Москва, Техеран и Анкара. Турция е една от страните, които е подкрепяла част от групировките там, както и тези, които използва като „прокси–сили” при завземането на Африн. Западните страни пък призовават за преустановяване на боевете, което означава отново възможност за прегрупиране и подготовка на оттеглилите се в Идлиб терористични организации. Ако бъде допуснато те отново да плъзнат из цялата страна, ситуацията в Сирия ще се върне с години назад.
Най–голямата и влиятелна групировка, към която имат отношение както Турция, така и САЩ, е „Джабхат Фатах аш Шам” (бившият „Фронт ал Нусра”). Тя смени името си, когато й обещаваха да се превърне в бъдещата редовна армия на Сирия. Нейни бойци са обучавани от турската паравоенна организация
САДДАТ, която наричат „личната армия на Ердоган”
а командирът й Аднан Танриверди, краен ислямист, стана личен съветник на турския президент… Новият министър на външните работи на САЩ вероятно е с по–големи очаквания от Турция по отношение на тактиката за изтласкване на Иран и тук отново съюзът Русия–Иран–Турция е поставен на изпитание.
Всички действия на Ердоган обаче са подчинени на спечелването на изборите през 2019 г., с което би утвърдил на практика промените в конституцията. А това ще му отвори пътя окончателно да осъществи историческия по значение проект да замени създадената от Кемал Ататюрк турска република с ислямистко образувание.
