Макар че още когато се очертаваше, че с подкрепата на САЩ Косово върви по пътя към своята независимост и откъсване от Сърбия и стана ясно, че този акт е неизбежен, и че на най-новата балканска държава ще й трябва международна легитимност, Белград със своята дипломация направи всичко, за да намали или минимизира тази възможност. Косовските лидери, довчерашните бунтовници от Армията за освобождение на Косово (АОК), популярна със своята абревиатура на албански УЧК, в свои изявления изразяваха убеждението, че, няма как, признанието ще дойде бързо. И че ислямстките държави ще са първите, които ще ги признаят – все недоказани политически калкулации.
Тогава Белград предприе широка дипломатическа офанзива тъкмо из страните, някогашни участнички в Движението на необвързаните. Там бивша СФРЮ бе основател и лидер, както се знае, и тогавашният сръбски външен министър Вук Йеремич, после ротационен председател от Сърбия на Общото събрание на ООН, обиколи колкото можа държави от Движението и ги убеди да са предпазливи, преди да признаят независимо Косово. В Прищина
все още неопитните като държавници хора като Хашим Тачи и компания
сменили партизанските униформи с копринените костюми, разчитаха главно на влиянието на основния си лобист САЩ да подтикне държавите под тяхно влияние да предприемат тази крачка. Но и то не стигна, за да се получи очакваната бройка – поне по думите на новоизлюпените косовски политици, която те прогнозираха насам и натам: Ако днес обявим независимост, още утре най-малко стотина държави от целия свят ще ни признаят. Е, не стана така. Макар че днес призналите косовската независимост са отдавна надхвърлили 100. Но този резултат бе следствие на усилена работа, на постепенно възмъжаване на косовската дипломация, преодоляваща с много трудности клопките, които школуваната и традиционно силна сръбска политика им поставяше. И до днес Европейският съюз като цяло не е признал Косово поради факта, че пет негови членки – Испания, Словакия, Румъния, Гърция и Кипър отказват да го направят.
В други анализи вече обяснихме на читателите защо това е така, но не е излишно да го направим пак – всяка от страните си има причини за това. За три от тях – Испания, Словакия и Румъния, това са страховете от същите сепаратистки тенденции, които те виждат в отделянето на Косово като някогашна сръбска провинция в независима държава. Примерът с искането на Каталуния да се отдели от Испания потвърждава тези страхове. Румънците се притесняват от милионното унгарско малцинство в западната част на страната си около Тимишоара. Същото е положението и в Братислава с нейните унгарци. За Гърция е ясно – тя е исторически приятел и партньор на Сърбия на балканския политически терен и не би могла да си позволи подкрепа, която е против интересите на Белград. За Кипър е още по-ясно – на територията на острова също има отцепническа република – севернокипърската, която бе създадена след турската инвазия от 1974 г.
Това, че САЩ са главният лобист на Косово, не е празна приказка. И не би могла да бъде поради много фактори, за които сме писали в предишни текстове. Дотолкова, че онзи ден слушам премиерът Рамуш Харадинай някак си нетактично да обявява, че Прищина няма самостоятелна външна политика. Според него Косово членува в клуба на приятелите на САЩ и води политика, която този клуб провежда. То че е така, така е, но някак си не звучи като лидер на независима и суверенна държава, която се гордее с това и иска да стане нормален член на международната общност с всички права, публично да си признава този факт. Е, това може би му дава самочувствието, че в платната на косовския кораб духа вятърът на американската дипломация и Харадинай е точният кормчия като гаранция за верността на избрания път. Но все ми се струва, че така не бива да се говори. Някак си не е достатъчно дипломатично ли, що ли… все пак си премиер на тази държава.
Но Харадинай си е такъв. Той е една от „темите” на сръбско- косовския конфликт. Сега се е заканил да направи посещение при албанците в Прешево, които са на сръбска територия, в нейната югозападна част.
Вътрешният министър на Сърбия Стефанович публично го предупреди, че
ако стъпи на сръбска земя, ще бъде арестуван
и изправен пред сръбското правосъдие. В Белград отдавна са му мераклии да го вкарат зад решетките с обвинението, че е извършил престъпления против човечеството от времето, когато като един от командирите на АОК воюваше срещу сръбските власти в Косово. Тогава в списъка на убитите от Харадинай сръбски полицаи и военни имало и цивилни сърби.
Белград преди години прати искане чрез Интерпол той да бъде задържан и предаден на сръбските власти, за да бъде съден. Преди 2 години, в навечерието на Коледа искането застигна Харадинай в едно малко френско градче и въпреки дипломатическия му паспорт той бе вкаран в ареста. Голяма битка беше между претенциите на Белград, съпротивата на Прищина и колебанията на Париж какво да правят с него. В крайна сметка след няколко месеца Харадинай бе пуснат да си ходи по живо по здраво и след още няколко месеца стана премиер на страната си.
Но ето сега, когато иска да посети албанците в Прешево в Сърбия, над него виси заканата от нов арест. Отишъл, не отишъл, в крайна сметка това няма и толкова важно значение. Важното е, че в отношенията между Косово и Сърбия е пълно с такива случаи, които поддържат напрежение с достатъчно силна интензивност, което пречи отношенията между тях да се нормализират. Като случая с Марко Джурич, министър в сръбското правителство, отговарящ за отношенията с Косово и Метохия. Както знаем, отишъл той в Косовска Митровица на среща с местните сърби, в което няма нищо лошо. Това му е работата, така да се каже.
Но отишъл, без да има разрешение от косовските власти. И нашият герой Харадинай му пратил специалните си полицейски части, които грубо и демонстративно измъкнали Джурич от срещата, турили му белезниците, може и някой удар с палка да е отнесъл. Поне така твърдеше самият той.
Е, пуснаха го после, но в отговор президентът на Сърбия Александър Вучич нареди сръбски военни да се подготвят за нападение над Косово, някакви маневри близо до границата проведе даже… Слава Богу, всичко за пореден път се размина само с вербалната престрелка от двете страни на границата.
Но такива тънки провокации, на които сърбите са майстори
има всекидневно, колкото да поддържат напрежението между Белград и Прищина. То обаче е достатъчно да създава такава атмосфера, че да блокира преговорите, които се водят между двете страни с посредничеството на Брюксел. Онзи ден Вучич даде да се разбере, че в крайна сметка постигането на договор между Сърбия и Косово би трябвало да се случи през следващите шест месеца, но не повече от 12 месеца.
На Косово му трябва място в международните организации, в това число и в ООН, Сърбия иска да спаси това, което е останало от „сръбското” на територията на Косово. Дори си мисля, че вече можем да наричаме Александър Вучич „човекът нещо в замяна”, защото при всичките си оценки относно бъдещите споразумения в Косово той говори за компромиси и за „нещо в замяна”, което Сърбия трябва да получи за това.
Така че, колкото и напрежение да продължава да има между Сърбия и Косово, то няма да има капацитета да предизвика „горещ конфликт” между тях. Може да има и някои дипломатически клопки като тази – няма да дойдем на срещата в София на 17 май. Но дипломацията е за това, да ги прескача. И среща ще има, и тя ще бъде успешна, и Хашим Тачи, и Александър Вучич ще са тук, и испанците ще дойдат.
Спете спокойно, българи, война от Косово и Сърбия на Балканите и в Европа няма да тръгне.
