За първи път рота от армията на Република Македония участва в парада по повод Деня на храбростта
Добре де, и какво от това? Защо да търсим някаква изненада или сензация в това, че рота от армията на Република Македония е „удряла крак“ по време на парада на всички видове войски на Българската армия по повод нейния празник – Денят на храбростта. Една държава от Западните Балкани като Македония, която иска да стане член на НАТО и беше по едно време на една крачка от това, изпратила свои войници на празника на армията на съседна държава, която (от не толкова отдавна) е член на Северноатлантическия пакт. Като се добави и спецификата в отношенията между двете държави, общата им история, въпреки че някои в Скопие продължават да отричат това и новата ситуация в двустранните им връзки, картината ще добие може би по-плътен образ. И ще внесе допълнително спокойствие и нормалност във факта на присъствието на ротата от армията на Македония в София.
Наистина, Македония отдавна е изпълнила всички критерии за членство в НАТО. Нейните войници и офицери отдавна участват в мироопазващите мисии по света, а части на Алианса провеждат редовни учения на полигона Криволак по средното течение на Вардар. Някога този полигон е бил вторият по големина в бивша Югославия и е служел за подготовка на частите от мощната по онова време югославска армия. Бил съм като кореспондент там на няколко пъти да следя проявите на участващите в ученията части, в това число – понякога и български.
Другата истина, за която по-горе споменах е, че Македония наистина беше на една крачка, при това малка, да стане член на Северноатлантическия пакт. Това бе през април 2008-а година на срещата на върха на Алианса в Букурещ. Тогавашният президент на САЩ Джордж Буш-младши и неговата администрация бяха създали внушението, че няма да има никакъв проблем Македония да стане член на НАТО. Преди това в рамките на Адриатическата група, в която Македония бе заедно с Албания и Хърватия, бе изпълнила критериите за членство. Даже в Скопие не без основание твърдяха, че са по-напред в това от своите партньори от Тирана и от Загреб.
Бях тогава кореспондент на БНТ в Скопие, когато премиерът Никола Груевски поведе голяма група министри в Букурещ. Групата бе съставена така, че да отразява мултиетническия характер на държавата. Настроението бе приповдигнато, очакването бе голямо, вероятно внушено от Вашингтон, че Македония заедно с Албания и Хърватия ще получат покана за членство. Обаче покана получиха само две от трите балкански държави и между тях не бе Македония. Месец по-късно САЩ и Македония подписаха във Вашингтон Договор за стратегическо партньорство, като компенсация за проваленото членство.
Разказвам тези истории, или по-скоро ги припомням отново, за да кажа, че лично аз не виждам нищо странно в това, което се случи на площада в София на 6 май с участието на частта от армията на Македония в парада. Когато на 17 февруари тази година в Скопие, при посещението си там, президентът Румен Радев официално предложи на македонския си колега Георге Иванов една рота македонски войници да маршируват на парада на 6 май, това бе прието с въодушевление. Имаше и скептицизъм дали все пак в Скопие няма да се откажат в последния момент от това да пратят своята рота. Когато работиш с македонците, винаги трябва да си нащрек. Едно е, когато обещават, друго е, когато се налага да изпълнят обещаното.
Уж го знам, а го почувствах на своя професионален гръб. От БНТ ми предложиха да подготвя два предварителни репортажа за големия празничен блок до обяд на 6 май. Единият бе за Военния мемориал в Ново село край Струмица, където лежат костите на 71 български войници, загинали във войните за национално освобождение и обединение от началото на миналия век. И заедно с това – да направя портрет на частта от армията на Македония, която евентуално щеше гостува на парада в София. Не ме питайте какви усилия ми струваше да стъпя на пистата, която ще ме доведе до изпълнението на задачата. Трябва да призная, че много ми помогнаха момичетата-редактори в Сутрешния блок на Канал 1 на БНТ, които отговаряха и за празничната програма до обяд на 6 май. Стигнах до говорителя на армията на Македония подполковник Тони Яневски
чух се с него, убедих го, че такъв репортаж е нужен и той се държа изключително коректно и професионално. Вероятно разбра с какъв човек си има работа и се договорихме в определен ден, в определен час екипът на Канал 1 на БНТ да бъде в частта, която ще пътува в София. Първоначално, според подполковника, щяхме да пътуване до казармите в Щип. Макар че по други канали вече знаех, че ротата за парада е от полка в Кичево, на другия край на Македония. Макар че бе в отпуск, Тони Яневски бе на разположение по всяко време. Един ден преди да тръгнем той ми заяви, че не в Щип, а наистина- в Кичево трябва да търсим хората, които ни трябват. Кичево-Кичево, няма проблем, знам го къде е, снимал съм репортажи там – и за местния вот през 2013 г., когато изборът бе разделил града на етническа основа – албанци срещу македонци. И когато бях тръгнал по жп релсите на влаковете в Македония, за да стигна до последната спирка, тази в Кичево.
И досега пред гарата стои малка композиция от локомотивче и три вагончета, паметник на някогашния теснолинеен влак, свързващ Кичево с Охрид.
Построена от българските военни инженери по време на Първата световна война, линията обслужвала местното население до края на 50-те години на миналия век, когато по заповед от Белград „Киро”, както местните наричали влакчето, бил спрян, а релсите – извадени. Всичко това бе показано във филма ми за БНТ „Няма забравени влакове”.
Всичко уж бе готово, бяхме комбинирали двете задачи – Военния мемориал в Ново село и ротата в Кичево, радвахме се на възможността да бъдем първи, а може би и единствени, които са си извоювали правото да снимат в македонска казарма. Тъкмо бяхме влезли на територията на Македония, когато от София ни звъннаха, че са получили писмо от подп. Яневски, че снимки няма да има. Няма да има проблем, но трябва да бъде изпълнена една формалност – македонското правителство да вземе решение ротата да пътува в София. Звъннах на човека, обясни ми ситуацията, нямаше какво да се направи. Край на ексклузивността!
Снимах си репортажа за Ново село, върнахме се в София, редакторите взеха решение да снимаме войниците от ІV –ти Механизиран пехотен батальон от Кичево, когато дойдат в София 2-3 дни преди парада. Междувременно македонското правителство си свърши работата и една друга национална телевизия, в която работят хора, които до вчера бяха шефове в БНТ, вече бе пратила екип в казармата на място. Информация ли изтече от вътрешни къртици в нюз-рума на БНТ, рефлексите от ТВ-майката ли заработиха, но ни изпревариха. Даже Тони Яневски се извини, че е станало така. Но извинението, че ние няма да сме първи, не струваше нищо, защото когато ротата се включи в репетициите с българските части на пистата на някогашната база в Доброславци, там бяха всички останали медии. Командирът на частта подп. Боро Латковски се опитваше да ограничи интереса с оправданието, че му е разрешено да даде интервюта само на БНТ, БНР и Военният ТВ канал, но по едно време май му писна да отказва на останалите и го видях да разговаря с кого ли не. За радост или за съжаление, чувах младите колеги да задават въпроси, които повтаряха вече зададените от мене. Не се сърдя, ще впиша проблема в графата „опитният журналист помага на младите кадри”. Но пък затова репортажите за частта изглеждаха почти еднакви.
Е, вероятно няма какво повече да кажа, освен да се самоцитирам: участието на македонската рота на парада в София бе за първи път, но надявам се, не за последен.
