Не, няма друга държава като Босна и Херцеговина! И не е само заради необичайното й държавно устройство и административно деление, урегулирано от Дейтънското споразумение от 1995 г. Според този мир тя е федерален тип държава, която се дели на Федерация Босна и Херцеговина, Република Сръбска и Окръг Бръчко. Това деление на общностни единици (ентитети) е последвано от трето ниво на административно деление, подобно на Швейцарското, на кантони, общо 1
0 на брой, всеки от които си има свое кантонално правителство.
Доколкото ни обясни екскурзоводката, страната се управлява от три парламентарно представени етнически партии, всяка със свое правителство, премиер и президент, които се въртят на ротативен принцип или нещо такова – но да не задълбаваме в подробности. И ако ние, българите, искаме редуциране на броя на депутатите си наполовина, фактът, че босненските в момента са три пъти повече от нашите, че май и отгоре – не запомних точно, може би ще ни се стори налудничав за една страна, чиято
територия и население са наполовината
на нашите
Но всички тези административни подробности не можаха да направят толкова силно впечатление на пътешественика в мен, който си пада далеч повече по красоти и гледки, които в Босна и Херцеговина са по-невероятни и от най-нестандартните политически решения. Още след влизането си на територията на страната, малко преди да посетим Вишеград, ни смая величието, спокойствието, могъществото и цветът на река Дрина. На Балканите едва ли има толкова тюркоазена река, толкова аквамаринена, нещо като летен коктейл с мента, нещо като коктейл със синьо кюрасо, разреден с прясно зм
ийско мляко, изобщо като нищо на света. За съжаление на снимките много не личи, но все пак една прекрасна пълноводна река, каквато у нас си нямаме, защото
нашите реки са предимно сухи или едва църцорят
кафяви на цвят, интересно какво точно изливаме вътре…. А на Западните Балкани, в Македония по посока Охрид, в Черна гора, Хърватска и Босна и Херцеговина, убедил съм се с очите си, имат десетки такива вълшебни и пълноводни реки, в това число и босненската Неретва, реки и пак реки, и мостове като Мостът на Дрина, дело на великия османски архитект Синан, чието архитектурно чудо увековечи Нобеловия лауреат Иво Андрич в едноименния си роман.
Обиколката ни включваше и родния град на Андрич – Травник, който освен с къщата, в която писателят е прекарал първите години от живота си, впечатлява с изумителния брой джамии и прилежащите към тях гробища. Инте
ресен факт е, че самият Андрич не е искал къщата му да бъде превръщана в музей през югославско време, и то приживе. Зад витрините могат да се видят редки първи издания на някои от най-известните му романи, както и негови книги в превод, както на почти всички европейски езици, така и на български.
Сараево, както говори самото му име, е град на сараите, сиреч дворците от мюсюлманско време, макар и най-подобната на замък сграда да е изградено от асвтроунгарците. От другата страна на река Миляцка, която прекосява града, се намира известната кръчма „Инат куча” („Инат къща”), чийто собственик навремето пожелал австроунгарците да му пренесат камък по камък къщата и построят отново на другия бряг на реката, за да освободят място за свое представителство.
Фактите, че този град е бил домакин на Зимните олимпийски игри през 1984 г. и от него именно започва Първата световна во
йна след атентата срещу австроунгарския престолонаследник Франц Йосиф и съпругата му, са добре известни.
При по-внимателно вглеждане по сградите още личат белезите от осколките и куршумите, запазени нарочно след гражданската война отпреди 26-27 години. Иначе
Сараево си прилича на ориенталски пазар
с всичките джамии, търговски улички, медни джезвета и сервизи за кафе, лампи, килими, наргилета, ибрици, гривнички и прочие дрънкулки, но от една почти невидима граница нататък, главната улица се преобразява, изведнъж се извисяват католически катедрали и сгради с чисто виенска архитектура, с гаргойли по стрехите, а малко по-натам – лъскава ултрамодена телевизионна кула и „Кулите близнаци” – като някаква саркастична гротеска на американизирания свят, в който живеем, намерил своята метафорична реплика не къде да е, а в подножието на етническия вулкан, наречен Балкани. А под пъстроцветното фередже на Сараево надарените с по-остър слух могат да доловят тихото му бучене…
