Западните Балкани сутрин, обед и вечер. Гарнирани с евроинтеграционен сос или с люти местни подправки, когато става дума за конфликтите между държавите от региона. Това беше новинарското меню на българите през последните десетина дни, когато в София се проведе срещата на върха между ЕС и страните, кандидатки за еврочленство, разположени на запад от България. Темата за Западните Балкани обсеби дневния ред на българското председателство на Евросъюза и се обзалагам, че девет от десет човека, четящи тази статия, няма да си спомнят кои бяха другите приоритети на председателството. Аз поне ги забравих.
Като цяло активността на българското председателство имаше ефект и Брюксел, както и страните – членки на ЕС, наистина се вгледаха в региона на Западните Балкани. Това, което виждат, обаче не ги възторгва особено. Вражди с дълбоки исторически корени, слаби институции, ниски доходи, корупция – кълбо от проблеми, което ЕС не иска да вкарва в границите си. В резултат срещата в София от миналата седмица произведе една политкоректна декларация, в която няма нито числа, нито срокове. За сметка на това се изреждат различни трансгранични проблеми – корупция, организирана престъпност, хибридни заплахи и т.н. и се констатира, че със съвместна работа между ЕС и Западните Балкани те ще бъдат преборени по-успешно. В декларацията липсва най-важното, което очакваха балканците – обещание за приемането им в ЕС, пък било и след неизвестно колко време и след като изпълнят всички необходими за това условия.
Единственото сигурно нещо е, че през 2020 г. по време на хърватското председателство на ЕС ще има нова такава среща, на която да се отчете докъде е стигнала сгледата между Евросъюза и Западните Балкани – дали ще има брак по любов, по сметка или пък партньорите ще охладнеят един към друг.
Като цяло пред влизането на държавите от Западните Балкани в ЕС се очертават три основни предизвикателства: 1. Да се преодолеят местните исторически вражди между Сърбия и Косово и между Македония и Гърция, както и между отделните общности вътре в Босна и Херцеговина; 2. За няколко години държавите от региона да станат достатъчно реформирани, демократични и богати, така че покрай цялата субективност на тези критерии, да не „бодат” очите на европейската публика; 3. Да не се появи отчетлива съпротива срещу еврочленството на Западните Балкани в една или повече държави от ЕС – нито на политическо ниво, нито на ниво обществени нагласи.
Доколкото оценката за напредъка на Западните Балкани не е математическа, а политическа, страните от региона имат нужда от лобиране в Брюксел и в другите европейски столици. Ясно е, че новите балкански членки на ЕС – България, Хърватия и Румъния, имат желание да играят ролята на такива лобисти, но техният глас се чува доста слабо в общоевропейската политическа какофония. А никой от големите играчи в ЕС не се застъпва директно за Западните Балкани.
Затова българските комшии трябва да си наемат професионални лобистки компании, каквито гъмжат в Брюксел.
Всъщност колкото по-малък става морковът, който ЕС предлага на Западните Балкани, толкова по-трудно е да заиграе политическата тояга, с която Брюксел ги налага, ако не правят исканите реформи и не се помиряват помежду си. А всеки морков, по-малък от перспектива за пълноправно членство, не е достатъчно ефективен. За какво й е например на Сърбия да признае независимостта на Косово, ако няма да става член на ЕС? Или пък на Македония да прави безкрайни отстъпки на Гърция по спора за името на страната? Да не говорим за Милорад Додик – президента на Република Сръбска, една от съставните части на федерацията Босна и Херцеговина. От София Додик направо заяви, че Босна и Херцеговина не е неговата страна и той дори не вика за нея на спортни състезания, защото винаги е за Сърбия.
Историята с евроинтеграционните амбиции на Западните Балкани ще завърши с хепиенд ако техните елити осъзнаят, че реформите – политически, административни и икономически, са от полза преди всичко на собствените им народи, което е по-ценно от брюкселското потупване по рамото. Иначе казано – движението по посока на изпълнение на критериите за еврочленство е по-важно от достигането на крайната цел. В случая дебатът донякъде влиза в коловоза на приказката за яйцето и кокошката – кое е първото и кое следва от него? Брюксел казва – първо се реформирайте, за да влезете в ЕС, а балканските народи са на обратното мнение – първо ни трябва перспектива за еврочленство, която да стимулира реформите.
Проблемите пред евроинтеграцията на Западните Балкани идват и от това, че те трябва да се качат на влак, който не стои на едно място, а постоянно се движи. Дневният ред на Евросъюза сега е много по-различен от този, който имахме преди десетина години, когато в ЕС влязоха България и Румъния. Неслучайно най-цитираната от международните агенции информация от срещата в София не беше декларацията за Западните Балкани, а думите на Доналд Туск, който каза, че с приятел като Тръмп на ЕС не му трябват врагове. Фокусирането върху проблеми като конфронтацията с Русия и здравината на трансатлантическата връзка означава, че ЕС все повече ще се бои от вливането на шест проблемни балкански държави, които могат да затруднят постигането на консенсус в Съюза.
Един от геополитическите аргументи в полза на евроинтеграцията на Западните Балкани гласи, че ако ЕС не приюти държавите от региона, те могат да попаднат в обятията на Русия или Китай. Но, ако се вгледаме по-детайлно в тази перспектива, виждаме, че Пекин и Москва не могат да предложат това, което дава еврочленството – право на пребиваване и работа в богатата Западна Европа, безвъзмездно получаване на сериозни суми от еврофондовете, голям общ пазар с напълно свободно движение на хора, стоки, услуги и капитали. Русия може да предложи енергоресурси, а Китай – инвестиции, но и двете неща определено не са подаръци и не са заместител на членството в ЕС. Това обаче не означава, че Брюксел трябва да бъде пасивен по отношение на икономическите нужди на региона. Българският премиер беше заръчал за срещата в София да бъдат готови всички разчета за проектите за транспортна, енергийна и комуникационна свързаност на балканските страни, така че на масата да бъдат поставени конкретни числа, но това не се случи. Или поне ние не чухме числата, сроковете и условията, при които ЕС би финансирал тези проекти. Но евролидерите все пак дадоха знак, че са готови да развържат кесията, колкото и напрегната да е финансовата ситуация в Съюза в момент, когато текат пазарлъците за размера и разпределението на парите от бюджетната рамка на ЕС за 2021–2027 г.
Ако страните от Западните Балкани влязат в ЕС със сегашните си лидери, това със сигурност ще повиши средния ръст на Европейския съвет Албанският премиер Еди Рама е висок 2,02 м, сръбският президент Вучич – 1,99, черногорският му колега Мило Джуканович – 1,96, а косовският лидер Хашим Тачи е 1,88. Но ръстът на балканските политици като че ли прави по-видими и слабите места на държавите им. На форума в София Доналд Туск отбеляза, че в сравнение със сегашните членки на ЕС страните от Западните Балкани имат много повече проблеми на глава от населението. Това в отговор на находчивото сравнение на българския премиер Борисов, че, взети заедно, страните от региона имат по-малко жители от Румъния, а икономиката им е с размера на словашката.
Какво е реалистично да очакваме до края на българското европредседателство? Вече е сигурно, че на Европейския съвет в края на юни Македония няма да получи дата за започване на предприсъединителни преговори, след като поредният опит за решаване на спора с Гърция се провали преди дни, когато Атина отхвърли името „Илинденска Македония“. По-вероятно е лидерите на ЕС да не дадат зелена светлина и за преговорите с Албания. Но преговорният процес със Сърбия и Черна гора ще продължи, а в скоро време можем да очакваме и първите конкретни обещания за финансиране на инфраструктурни проекти. Все пак морковът трябва да остане на хоризонта.
