Иван Йончев – бохемът на патриотичната поезия

Колко малко знаем за авторите на военните ни маршове. Почти няма българин, чието сърце да не затупти от гордост, когато слуша военните ни маршове. Един от тези почти забравени автори е Иван Йончев, който написва стихотворение, което впоследствие се превръща в марша „Един Завет“, създаден от Георги Шагунов.
След девети септември 1944-та г. името на Иван Йончев не се споменава никъде, въпреки че маршът „Един Завет“ се изпълнява често, макар и силно орязан и редактиран. Само по някои вестници и издания се появяват статии и спомени, но истински от забвение го изважда една тънка книжка на издателство „Сребърен лъв“, озаглавена „Заветът на дедите“. През 1998 г. БНТ излъчва документален филм за поета.  През 2004 г. със съдействието на Община Самоков, ‎Общинска Библиотека „Паисий Хилендарски“ – Самоков и роднини на поета бе издадена книга, която засега е най-пълното издание на творчеството на поета Иван Йончев. Предговорът, богат откъм биографични сведения, е написан от професор Николай Ковачев.

Оказва се обаче, че военните медии не са забравяли никога за автора на стихотворението от този известен наш марш. Още през 1981 г. статия за Иван Йончев се появява на страниците на „Български войн“, книжка 11, стр. 13. Автор е Георги Тахов. Вестник „Българска армия“, който тогава носи името „Народна армия“, също не е забравил поета. В своя статия  Асен Харизанов припомня за Иван Йончев в брой № 10247, от 2 декември 1982 г. Ето какво пише Харизанов тогава: „…Една улица в столицата, дълга няколкостотин метра, и сега носи името „Иван П. Йончев“. Тя се намира в Красно село, спирка „Бъкстон“ на трамвая в „Княжево“. Наоколо се издигат многоетажни сгради, но между тях срамежливо се гушат и едноетажни къщи с големи дворове, пълни с цветя. На номер 5 на тази уличка, позната ми още от 30-те години, живеят Йончеви – сестрите Мария и Лилия със семействата си. Тук е живял и починал и техният вуйчо Иван, млад поет, сътворил преди повече от 55 години словата на знаменития боен марш „Завета на дедите!…“.

Иван Йончев умира на 24 май 1918 г., точно преди  сто години, заобиколен от сестрите си и брат си. В траурната процесия са роднини, съседи, приятели, военни, журналисти, артисти, писатели. Той е изпратен с военна музика и много цветя. Прощална реч произнася писателят Стоян Чилингиров. Години по-късно гробът му е заличен и днес не е известен, пише проф. Николай Ковачев през 1994 г.  Много ръкописи и вещи на поета са изчезнали безвъзвратно. Той произхожда от род, свързан със село Говедарци, в долината на река Черни Искър. Със сигурност се знае ,че дядо му, може би Иван, в първите десетилетия на ХIХ век се е преселил в Самоков и се жени за Катеринка – дъщеря на хаджи Банко и хаджи Сусана. Построява къща в един голям парцел в махала „Крискър“. По-късно семейството се мести в София. 

Иван Йончев завършва успешно 4-ти клас на Първа софийска мъжка гимназия. Още по време на учението си се налага с  артистично-певческите си способности. По това време прави и първите си поетични опити. Продължава образованието си в Загреб, Хърватска. С него е и Стефан Македонски. Двамата учат певческо изкуство. Когато се завръщат в София им предлагат да се включат в творческия колектив на „Българската оперна дружба“. Йончев отказва и се отдава на свободна практика. За известно време поетът постъпва на работа като писар в столичната община, където прави опит за организиране на кооперативен стол за хранене, поради което е уволнен. Постъпил за втори път на служба в общината, той отново е уволнен за спречкване с кмета. Мълниеносните победи на Българската армия, падането на Одринската крепост  на 13 март 1913 г. дълбоко вълнуват поета и намират сериозен отзвук в лириката му. В списанията „Свобода“, „Народ и армия“, „Българска сбирка“, „Отечество“, „Военни известия“ той помества много свои произведения. 

Патриотичната поезия на Йончев е дълбоко народностна и човечна, а не патриотично-шовинистична. Единствената морална награда за загиналите е заслуженото им безсмъртие. Това безсмъртие поетът изразява  като въпроси и отговори между невръстно дете и баща, напълно в духа на народните вярвания. 

Погребението
В спомените на Мария Данова, племенничка на Ив. Йончев, погребението на поета се е запазило като един болезнен епизод. „…Бях осемгодишна. На 24 май ни дадоха свидетелствата. Отидох при вуйчо да му се похваля, че съм свършила първо отделение с шестица, но ме пуснаха само до вратата. Както си лежеше, той само леко се усмихна. И два дни след това слушах писъците на оплаквачките…“
Авторът на „Завета на дедите“ е положен в боянска земя, на стотина метра от историческата черква. Но къде е днес този гроб? През първите две десетилетия всичко е нормално – има ограда, пейка. Но в края на 1944 г. боянските гробища се преместват на нов терен, където се намират и сега, а старият район е предвиден да се превърне в парк. Племенниците на Иван Йончев правят опит за построяване на скромен паметник на старото място, но не срещат отзивчивост у кмета на столичната голяма община.

Спомени за поета
Ето как е запомнен поетът: „нисък, слаб, с болнав вид на лицето. Много пушеше, а и пиеше, когато имаше пари или кой да го почерпи. Обичаше село Бояна и често ходеше там. Жените му викаха „Вражалецо“, защото все им разказваше смешки или им тълкуваше сънищата“. Понякога Йончев посещава с приятели кафене „Сплендид“ и ресторант „Батенберг“. Закача се със сервитьорите. Познават го всички, и писатели, и артисти, и певци. Често е в компанията на Димчо Дебелянов, Николай Раков, Стефан Македонски.

 

„Заветът на дедите“

Текст: Иван П. Йончев – 1915
Музика: Георги Шагунов -1919

Един завет,
Оставили са нам дедите,
Велик завет,
Написан с кървав меч,
Деца на родний край,
Пазете си земите,
Бранете ги,
От близо и далеч.

И тоз завет,
На миналото грял е в дните
Кат дивен фар
И вожд той бил е драг,
На всички тез,
Кои загинаха в борбите,
На грешний свят
Презрели бащин праг.

И не ли той,
Под родно знаме днес войските
Събира пак?
И не ли тоз свещен завет
На всички тям
Съгрявал е душите,
Без жал да мрат
За бащин край рожден?