Големите писатели в Голямата война

В краткия предговор към книгата си Мара Михайлова казва, че във време, когато „…земята се разтърсва от страшните урагани на съвременните военнотехнически изобретения и когато едни народи се повалят от косилото на модерната стратегия, а други не знаят дали ще дочакат утрешния ден… писателят, първенецът на нашата култура, безспорно не може да остане на задна линия и да бъде равнодушен към гигантското състезание. Неговата дума трябва да се знае“. Първите анкети се печатат в популярния по онова време вестник „Утро“, но събитията от разрастващата се световна война все повече запълват страниците му и за анкетите вече не остава място. По тази причина от уважение към българските творци на словото Мара Михайлова издава всички анкети в книга. 

Предговорът, за който стана дума, е посветен на  Христо Пунев, който е „добре забравен“ в днешно време, също като авторката на книгата. 
Христо Пунев е роден през 1879 г. в Пещера и умира в София през 1967 г. Той е поет, политик и много активен участник в тогавашния обществен и културен живот. Характерното за него е, че в публикациите си употребява над 40 псевдонима. В анкетата разказва, че е участвал и в Балканската, и в Голямата война като редник пионер. (Служил е в Инженерните войски. Пионерните части осигуряват настъплението на армията, като премахват телени заграждения, строят мостове, разминират участъци). На младини, когато отбива военната си служба, изкарва три години в казармата. След това е викан и на триседмично обучение. Отдава цели осем години на войската. През Балканската война воюва на Чаталджа, в Междусъюзническата война, както самият той казва, „кръстосах Македония и Тракия“.
През Голямата война воюва на Дойран, при Битоля, на Пантелеймон и на Овче поле. Пунев не се чувства герой, но се смята за добър войник. Дори на Овче поле обстоятелствата се стичат така, че трябва да изберат командир от „долните чинове“, и всичките му другари след общо гласуване го избират единодушно. Той командва боя девет дни след Солунското примирие. Когато научават за примирието, се оттеглят към „хубавия Босилеград“, превърнат от войната в пепелище.  За Голямата война Пунев декларира, че „нашият въоръжен народ даде цялата си вяра и несломима енергия, дипломацията обаче „постави подвизите му на барабан“. Пунев и приятелите му категорично са били против войните.  

На експедиция с миноносеца „Дръзки“
Йордан Йовков е не само сред най-големите български писатели изобщо, а и един от най-добрите ни военни писатели. Участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота. След това Йовков се установява в София и работи като редактор в списание „Народна армия“, а след като списанието спира да излиза – в списанието на Министерството на вътрешните работи и здравеопазването. През есента на 1915 г. отново е мобилизиран и изпратен в гр. Ксанти, а година по-късно е командирован в редакцията на в. „Военни известия“. Йовков създава истински военни разкази, материал за които черпи от действията на българската войска в Добруджа през Първата световна война. Тези разкази като „Пръстенът“, „Балкан“, Седемте“ и др. печата на страниците на „Военни известия“. Военното и цялостното му творчество още тогава се оценяват високо от такива изследователи на българската литература като проф. Боян Пенев, акад. Михаил Арнаудов и акад. Любомир Милетич, както и от Българската академия на науките. 

Людмил Стоянов също е от големите ни писатели, участник в Балканската и Междусъюзническата война като редник по време на операциите на Калиманското поле и край Брегалница. Фронтовият живот му дава материал за повестта „Холера“. В Европейската война първо е редник на Вардарския сектор – Малка и Голяма Яребична, а по-късно става кореспондент на Първа софийска дивизия. В анкетата Людмил Стоянов казва: „Случаят ми даде възможност да узная същността на войната, да наблюдавам живота на войниците на фронта. В този живот се отразява характерът на българския народ, поставен в условия, чужди на неговия всекидневен бит“. Той не пропуска да отбележи, че войните са поставили народа в тежко положение, а той още тогава в изказванията си е сочил правия път, но управниците не са пожелали да се вслушат във волята му. 
Друга ярка фигура в литературата ни – поетът Кирил Христов, и в Балканската, и в Европейската война е на разположение на редакцията на „Военни известия“. По време на Първата световна война, макар и не млад и „доста болнав“, както сам казва, поетът взема доброволно участие в една експедиция на миноносеца „Дръзки“ за издирване на неприятелски мини около бреговете на Черно море. Този епизод от войната той описва в книгата си „Три дни с миноносец „Дръзки“, която първо публикува на подлистници във „Военни известия“. По-късно тя претърпява пет издания, като част от книгата му „Простори“ с избрани негови творби на морска тематика.  

Коментирайки последствията от войните, Кирил Христов изразява мнението, че дори да бяхме на страната на победителите, дори дипломацията ни „да обладаваше качествата на нашия войник, ние пак нямаше да бъдем възнаградени по заслуги“. Според него великите сили винаги са били склонни да спират развитието на народа, който заема центъра на Балканския полуостров. Според поета, ако нашият народ не показваше такива големи възможности, които естествено носи вътре в себе си, „тогава и едните, и другите биха били по-благосклонни към него, както към някои наши съседи…“. Що се отнася до Втората световна война, която по онова време вече е започнала, Кирил Христов е убеден, че тя е продължение на Първата и е неизбежна. „Според мен за нас, малките народи – казва той, – ще е най-добре, ако днешната война свърши някак без победител“.