Бялото петно между магистралата и Боровец

Това пътуване стоеше в ума ми „на трупчета” години наред. Сещах се за него всеки път, когато минавах по автомагистрала „Тракия”. Сещах се и когато гледах пътната карта – винаги съм се чудила какво има в пространството между самоковските села и Ихтиманска Средна гора. 

Досега опитите ми да се отбия от пътя винаги се сблъскваха с необходимостта да се бърза, винаги нечии планове бяха с предимство пред обикновеното човешко любопитство. Напоследък благодарение на уважавания блог за архитектура WhatA причините да искам да обиколя полето, свързващо Рила и Средна гора, нарастнаха. Една тяхна разходка в Костенец разкри невероятно красиви вили, принадлежали на софийския бомонд през 20-те и 30-те години на ХХ век, превърнати впоследствие в пионерски лагери и станции. Защото въпросната котловина има нещо, което кара хората да я посещават – минералната вода. 

Тръгваме по обед. Минаваме през вече проучени на картата топоси с имена като Черни рид и Еледжик. Посоката ни е Костенец. Става ясно, че има три селища с това име – град, създаден около жп гарата, село, от което вероятно произхождат жителите на града и вилната зона, обитавана още в Третото българско царство. Самият град Костенец доскоро е бил по-голям, но през 2006 г. от него се отцепва Момин проход и също получава статут на град. Кога излизаш от единия и влизаш в другия, е трудно забележимо. Градът е объркващ и почти без табели, а именно оттам се тръгва във всички посоки в региона. Въртим се из улиците, навигаторът се обърква напълно, питаме, губим се и отново питаме. В късния следобед стигаме в курортна местност над с. Пчелин и се настаняваме в хотел с минерален басейн. Водата е топла, разреждат я допълнително, тъй като от земните недра блика 70-градусова. Въпреки това ни съветват да не стоим вътре повече от 15–20 мин. Има защо. 

На другата сутрин потегляме за още един град – Долна баня, през който тече р. Марица. Центърът му грабва с изумителен розово-бял шахматен паваж и съвременен хостел с кулички. На голямата сграда на някогашния универсален магазин, сега превърнат в хранителни стоки и казино, стои табела, указваща, че на мястото се е намирала Зарковата кръчма. Изчезналата забележителност е приютила веднъж през юли 1869 г. Апостола на свободата Васил Левски и веднъж през март 1876 г. Георги Бенковски.  Ние обаче искаме да видим и единствената оцеляла сграда от Османския период – турската баня, която наскоро е реставрирана. Питам в центъра кой държи ключовете и може ли да се влезе. Отговарят ми, че това е съдържателката на новата баня, която е до старата. Стигаме криво-ляво и с питане (и тук липсват всякакви табели), но се оказва, че ключът е в общината. Затова снимаме само отвън. 

Интернет вече ни е информирал, че на връщане можем да посетим ферма за щрауси. Така и правим, но преди това се обаждаме, за да проверим можем ли да обядваме. Можем, но няма да стане, тъй като сме само трима. По-късно на място се оказва, че омлетът от щраусово яйце се равнява на ястие, приготвено от над една кора кокоши. Разглеждаме обаче фермата. Женските и малките щраусчета ни посрещат приятелски. Мъжките са отделени от останалите и един от друг, тъй като ако се срещнат два мъжки, те се бият и хапят до смърт. Освен за място за забавление, фермата произвежда продукция. Нищо при тях не се изхвърля и се предлагат за продан месото, кожата, щраусовата мас, от която правят козметика, част от яйцата, падналите пера. 

На следващия ден сме поканени на крем-карамел с щраусово яйце, но ние имаме път в друга посока. Най-после стигаме до курорта Вили-Костенец, където отиваме да видим най-голямата забележителност – Костенският водопад. Предупредена съм от запознати, че е традиция всеки новопристигнал да се снима там. Спазваме я. След това започва издирването на старите вили и особено на една, описана в блога WhatA като „Къщата на адвокатите”. Напразно! Показвам изображението на местните, не знаят нищо. Започваме да обикаляме наоколо. Влизаме в изоставена база на МВР, в която има няколко разкошни стари къщи. Личи упадък, но и опит за грижа. 

На тръгване от района сме набелязали две цели. Първо по крив и дупчест път преди магистралата стигаме до ранносредновековната крепост, пазеща прохода Траянови врата. Самата твърдина обаче е прясно реставрирана, има и информационен център. На това място се е състояла една от големите битки в българската история. Там на 17 август 986 г. цар Самуил разгромява византийския император Василий II и така осигурява още 20 години на Второто българско царство. 

За финал преди качването на магистралата се отбиваме в Ихтиман. Знам предварително, че там може да се види уникален ранен паметник от Османския период  – джамия с Т-образен план. В България има само две такива, другата е в Пловдив. Подобни пространства, покрити с разположени в редица два големи купола и по-малки странични, са се използвали едновременно като молитвени сгради, покрити пазари, за събрания на общността и дори за нощувка на замръкнали пътници. Именно около тази сграда е построен и Ихтиман. Намирам обаче потресаваща гледка. Мръсен, долнопробен базар е разположен на паркинг, а в центъра на всичко това полуразрушена стои джамията. С риск за живота си влизам и заснемам някои детайли. Няма да ви кажа върху какво се опитвам да не стъпвам. 

Изглежда, никой не се интересува от старата сграда. Съвсем наблизо е турският хамам, съвсем съвестно реставриран. Иначе Ихтиман е поддържан, чист град. Главната му улица разкрива няколко сгради от началото на ХХ век и няколко в стил предвоенен модернизъм, каквито толкова обичаме в София. София е само на 50 км. Изминаваме ги бързо и оставаме с чудесни спомени, но и със смесени чувства заради видяното на някои места.