През бурните 1996-1997 г. МО не позволява армията да участва в овладяване на протестите
Цвятко Дончев
За публикацията на този спомен и снимки не съм питал предварително вицеадмирал Димитър Павлов. Не съм, защото съм убеден, че от своя лична позиция и скромност може да каже „Не!”. Събитията с него и около него не бива да остават в забвение. Иска ми се след тази публикация неговият отзвук да е „Добро!” и да продължа. Иначе той, публичната личност – министър на отбраната, командващ Военноморския флот ще се лиши от спомен, който е абсолютно безпристрастен и добронамерен.Преди няколко месеца бяхме заедно в картинната галерия на варненската поетеса Елка Няголова и художникът Валерий Пощаров. Незабравима за мен среща. Достолепен, скромен, но мъдър в изказите си.
Преди 1993 г. с Димитър Павлов не се познавахме отблизо. Само като морски офицер и адмирал. Не съм служил с него на кораб, дивизион, база, ВМФ, които е командвал. Сътрудничеството ни не е предизвестено. Динамични събития ни събраха заедно.
Новопръкналите се демократи го наричаха кадър на Добри Джуров, дошъл от „Позитано”. Уж мастити журналисти помежду си му казваха „Адмирал Доброто”, но нито един от тях не знаеше истината за „доброто”. Сред част от политиците се „славеше” като племенник на партизанина адмирал Иван Добрев и на варненската фамилия Премянови. Всички те са го „тикали напред и нагоре”. И най-малко се споменаваше, че е бил командир на военноморска база, а след това и командващ Военноморския флот. И, че „Мито Доброто” е прякор от там.
Докато Димитър Павлов беше заместник-министър на отбраната, във взаимоотношенията ни като обръщение по-добре пасваше „господин адмирал”. Но почти половин година като втори в йерархията на ведомството вицеадмирал Павлов беше в изолация. Из коридорите на ведомството двама-трима от по-близките сътрудници на служебния министър почнаха и да не го поздравяват. А той без никакви „изхвърляния” ореше дълбоката си оран. Дойдоха и избори, завършили с резултат, благоприятен за Павлов. Върна се като „моряк на бял кон”.
В първия час след като влезе в министерския си кабинет ме извика и най-напред попита: „Ще работим ли заедно? Ще останеш ли и при мен говорител и организатор на Пресцентъра? Утре, или кога най-бързо правим пресконференция? Помисли, ще удържиш ли на напъна?”. „Господин министър, виждам, че няма време за размисъл и отговарям: „Да!”. И тъй, седмица, две след първата пресконференция, в неделя рано сутринта почти спешно бях пред кабинета му, очаквайки някаква задача или реакция.
Срещата бе предизвикана от началника на Генералния щаб генерал-полковник Цветан Тотомиров. В неделното приложение на вестник „Демокрация” – „Анти”, една страница беше „посветена” на участието на наши войски през 1968 г. в Чехословакия, но с особен, тежък и злобен акцент – генерал Тотомиров, като командир на взвод тогава е убил наш войник, който отказал да стреля срещу мирното чешко население. Следващите думи са на генерал Тотомиров: „За своята чест, за честта на пагона ви казвам, че това е гнусна клевета.
Хвърлям си шапката и тоя драскач ще го съдя…”.
Докато обсъждахме опровержението, което за час-два трябваше да напиша и предложа официално от Пресцентъра, се обади Красимир Райдовски, шеф на Пресцентъра в Министерския съвет. След много кратък разговор, министър Павлов ми подаде слушалката: „Господин капитан първи ранг, след десетина минути ще дойда при вас, но решението е ясно: незабавна реакция. Готви се и отивай в радиото, а ако не ти дадат право на отговор, ще се намесим и ние, но почакай да щрихираме на една страница основното. Успокойте там генерала, нашата защита я има”.
Няма да разказвам как ме „вмъкнаха” и ми дадоха седем минути в „Неделя 150”, а и водещият Величко Конакчиев ни подкрепи. Тогава ги нямаше днешните мобилни връзки, но от колата си министърът беше предал да се видим следобед в кабинента му. А причината – да изрази оценката си, че по-бърза от тази реакция и то такава, че я чуха хората, не можеше да има.
През 1996-1997 г. времето беше бурно, дни и нощи на протести противопоставяне, размирици. Ние с министър Павлов успяхме да убедим вътрешния министър Николай Добрев, дори индиректно армейски хора да не участват в овладяване на протестите. Става дума за един от поредните масови протестни митинги белязани с агресивни действия от някои демонстранти. „Дончев, обади ми се колегата Николай Добрев и попита можем ли бързо да подготвим една-две машини от мобилната армейска озвучителна техника. Лично той искал да успокои митингуващите, но с мегафон не става”.
Павлов ме извика в двора на министерството, защото бързаше за оперативна среща и искаше да има отговор за Добрев, а и готовност за действия от наша страна. „Господин министър, в района на Военната киностудия има достатъчно готова мобилна техника с високоговорители, има и оборудван автобус, но трябва да прецените дали такова действие няма да донесе негативи не само за Министерството на отбраната, за вас, за самия Николай Добрев, а и за участващите военни.” „Добре, ще говоря с него и ако се наложи, ще се обадя на началника на кабинета да те потърси…” – каза Павлов.
За използването на армейската озвучителна техника повече и не стана дума но и сега мисля, че това беше най-доброто решение, което министър Павлов е защитавал.
Такива динамични всекидневия и нощи, като ония през 1996-97 г. специалистите във ведомството не са изживявали, но задачата беше ясна: да се помага на министъра и ръководството по никакъв начин да не бъде уязвявано. Не само планове, научни разработки, участия в учения и тренировки, писма и жалби, парламентарен контрол, интервюта за медии, международна дейност по „Партньорство за мир”, осъществяваха се официални посещения в други страни.
Редове от бележника ми за пресконференции, брифинги и задачи за Пресцентъра от министър Павлов през 1995 и 1996 година.
Началото на 1995 г. България е без бюджет. Почти до април. И парите за отбрана са неясни Министър Павлов разпореди: „Експертите да доказват необходимостта от 50 милиарда лева, а след няколко дни и аз ще я потвърдя пред Комисията по национална сигурност в парламента. И на нарочна пресконференция. Дончев, запиши за експозето. За 1991 г. предложеният бюджет за отбрана е намален с 14%, за 1992 г. – с 32.7%, за 1993 г. – с 64.7 %, за 1994 г. – с 65.6%. Бюджетът се съкращава всяка година. Командващите видовете въоръжени сили също „надават вой”. Генерал-лейтенантите Захарин Илиев и Михо Михов и контраадмирал Христо Контров да дойдат на пресконференцията или да изпратят по 1-2 страници свои аргументирани искания. Ние сме на критичния праг. И пак нямало пари за армията”. Видимо притеснен, министърът тръгна със заместника си Владимир Пенчев към парламента. И по всички разчети са запознали Комисията по национална сигурност с посочената от министър Павлов сума от 52 млрд. лева, необходима за спасяването на видовете войски. Това прозвуча тревожно и на пресконференцията. Но се събудихме една сутрин в началото на април с 19,8 милиарда за 1995 г. През годината щели да се търсят още 3-4 милиарда. „Не, военният бюджет трябва да е четири пъти по висок от мизерния миналогодишен” – отсече Павлов.
На 16 март 1995 г. седмичната пресконференция бе на командващия ВВС генерал-лейтенант Михов. „Разберете, поне 17 милиарда лева от отбранителния бюджет са необходими за спасяване на военната ни авиация. Почти половината от бойните ни самолети и вертолети са неизправни. Летците ни правят около 20 часа във въздуха през годината, а нормативът е минимум 80 часа. Трагичен е недостигът на резервни части. Няма керосин и гориво-смазочни материали…”.
И съм записал още от думите на Михо Михов: „Благодарен съм, че министър Павлов прие с приоритет спешно да закупим нови чешки лекомоторни учебни самолети L–39, за да могат част от летците за поддържат формата си.”
На 25.12.1995 г. се министерството проведе брифинг за националната военна корабостроителна програма от 1996 до 2016 г. Приета е от Висшия военен съвет. „В корабостроителниците във Варна и Русе ще строим корвети
ракетни корвети, минно-трални кораби и един спомагателен кораб. Съдовете ще бъдат с тонаж между 800 и 1100 т и с оборудване на принципа на модулното въоръжаване. От 25 до 40% по-евтино ще ни излизат нашите кораби в сравнение със световните пазарни цени.” – съобщава министър Павлов.
Записал съм още нескритото одобрение от специалистите, които разработваха програмата, но и ревнивото отношение, че бившият командващ флота вицеадмирал Павлов ще прокара „с връзки” на заседанието на Министерския съвет строителството на 
военни кораби. За съжаление през 1996 г. програмата не успя да влезе в „дневен ред”.
Стоян Узунов от „Труд”, декември 1995 г.: „Господин министър, вярно ли е, че ви натискат доцент Стоян Тонев да стане шеф на Военномедицинска академия? Зная, че е протеже на Димитър Луджев”. Отговорът: „До сега не са ме „натискали”, както казвате, но има интрига. Тонев е писал срещу сегашния началник полковник професор Милан Петров, че закупувал „ненужна апаратура” – става дума за ядрено-магнитния резонанс, който работи днес, а сигурно и още десетилетия ще помага…”. Тогава направих справка за този апарат. Вече бяха прегледани безплатно над 300 души. В Гърция един преглед с това „ненужно чудо”, както го определя Ст. Тонев, струва около $1000.
Още една „клюка” от началото на 1995 г. Беше организирано тържество, на което министър Павлов награди с бинокли десетте най-добри състезатели на ЦСКА за 1994 г. С усмивка към Христо Стоичков, министърът предложи на футболната звезда да го вземе запас и да го повиши във военно звание „капитан”. „Не, не, господин Павлов, колкото и нескромно да звучи, но по-добре ще ми е в униформа с генералски лампази. Имам приятел в министерството, който ми каза, че може…”. През следващия период не се случи нито „капитанското”, нито „генералското” звание, но „Камата” няколко пъти идва на събития във войските.
И накрая един спомен със затворен бележник. В края на 1995 г. началникът на ГЩ подготви заповед, която провокира напрежение във войската
От 1 януари щабовете на трите вида въоръжени сили и трите армии трябваше да се понижат с една степен. Реформа си е това и то продиктувана от Концепцията за национална сигурност. Министър Павлов спря тази заповед, защото сметна, че по-справедливо и социално отговорно е тя да влезе в сила от 1.01.1997 г.
Не беше някаква новина, че военният министър и шефът на ГЩ се разминават. Помня 3-4 години преди този случай скандалите между Димитър Луджев, Александър Сталийски и Валентин Александров, от една страна, и генерал Любен Петров, от друга. Ако преди началникът на Генералния щаб беше червен, а тримата министри, които изброих – сини, сега е обратното. Докато министър Павлов осъществяваше военната политика на кабинета „Виденов”, генерал Тотомиров укрепваше позициите на президента Желев. И не прецени, че прибързаната заповед, вместо да подобри професионалния и социален статус на офицерството, го връща назад.
„Митьо Доброто и Тото Железния трябва да седнат и да се разберат, защото е демоде да се карат министър и Генщаб”- сподели в неформален разговор военен журналист. Време е и двамата да проумеят, че армията е надпартийна и защитата на отечеството няма цветове. За Димитър Павлов бях убеден, че позицията му е национално отговорна.
Кой е Максим Минчев?В Пресцентъра правехме всичко възможно да реагираме бързо. А някои журналисти като че ли все бяха недоволни. Сред акредитираните при нас 93-ма журналисти имаше и групичка с опозиционна нагласа, която все не беше съгласна с позицията на министъра. Веднъж преди пътуване за учение в Албания министърът поиска списъка на журналистите, които пътуват със самолета, за да отразят учението. „Как ги подбирате – за БТА разбирам, за Канал 1 на телевизията и за „Хоризонт” – да, за тези четири вестника – да, но защо и кореспондент на радио „Свободна Европа”? Кой е той?”. И министърът ми подаде лист, подписан от „група журналисти” срещу колегата им Максим Минчев. Жалбата беше натоварена с клевети, с описание на междуличностни взаимоотношения. И финалната позиция, че нямал работа в Албания. „Какво да правим. Истина ли е написаното?” Докладвах му подхода на Пресцентъра. Поговорихме, разсъждавахме, предвиждахме последствията. Спокойно и уравновесено. Сигурен съм, че поне трима министри преди Павлов веднага биха разпоредили:
„Махайте го от списъка!”. А той попита зная ли повече за Минчев. Казах му, че десетина години е бил редактор във военна редакция „Звезда” на радиото, след това няколко години шеф на военния отдел в „Народна младеж”, а днес е кореспондент на „Свободна Европа”. Не е маловажно, че е офицер, който разбира от учения. Още повече – пресаташе е на Атлантическия клуб. „Добро! Да идва! Дано повече не ни занимават с взаимоотношения, които нямат почва в министерството”.
Налага ли министерството „брутална цензура“?В кабинета на министъра сме зам.-министър Димитър Митков и аз. „Вие мислите ли, че на вестници или електронни медии, на „Българска армия”, а и във войските се налага „брутална цензура”, че има „тревожни симптоми”? Това са оценки на президента Желев и не бива да ги отминаваме с мълчание. Най-малкото, защото се свързват с нашето парламентарно мнозинство”- леко ядосан започна Павлов. „Какво ще кажете от Пресцентъра?”. Докладвах, че с подкрепата на зам.-министър Митков вече организирахме среща с 27 журналисти, които отразяват темата „национална сигурност и отбрана”. Единствено представителите на в. „Демокрация” и агенция “Балкан” споделиха, че наблюдават някаква заплаха за свободата на словото в България, но то не се отнасяло за армейската тема и за взаимоотношенията с Пресцентъра на министерството. „Ние, господин министър, сме категорични, че нито контролираме, нито сме правили опити директно да се намесваме в дейността на медиите. За узурпиране и дума да не става. След няколко дни с ваша заповед ще бъдат наградени журналисти, които през годината са работили най-активно по темата. И ако редактор от агенция „Фокус” казва, че в министерството сме си „отглеждали” смирени журналисти, то е защото няма техен журналист сред отличените, а не заради „цензура”. Зам.-министър Митков предложи лично министър Павлов да връчи наградите.
