Името на Стивън Крейн, сигурен съм, едва ли говори кой знае колко на българските читатели. Дори на онези от тях, за които четенето е неотменно ежедневие. За пръв път прочетох едно негово кратко стихотворение като епиграф на сборника с кратки новели на ужасите на Стивън Кинг – „Четири след полунощ”:
В пустинята
видях човек – гол, озверял,
клечеше на земята,
и стискаше сърцето си,
и го ядеше.
–Добро ли е, приятелю? — му казах аз.
–Горчиво е — отвърна той.
–Но ми харесва,
защото е горчиво
и е мое.
Бях около 13-14-годишен и още тогава това стихотворение ми направи силно впечатление със суровата си красота за разлика от заводските стихчета за строителите на живота нов, които ни караха да четем в училище. Впоследствие ми попадна романът му „Червеният знак за храброст”, любимият американски военен роман на Ърнест Хемингуей, и оттогава Крейн е сред почитаните от мен писатели.
Стивън Крейн (1871–1900) е американски писател, чийто роман „Червеният знак за храброст“ (1895), посветен на Американската гражданска война, му донася международна слава. Той е роден в Ню Джърси като 14-о дете на свещеник методист. Започва да пише на 8-годишна възраст и на 16 вече сътрудничи със статии за „Ню Йорк Трибюн“. След смъртта на майка си (1890) се премества в Ню Йорк. Работи като свободно практикуващ писател и журналист.
Романът на Крейн „Червеният знак за храброст“ описва реалистично Гражданската война в Америка (1861–1865) през погледа на един обикновен войник. Книгата е обявена за първия модерен военен роман. Читателите смятат, че тя е написана от войник ветеран – историята е толкова правдоподобна. Крейн обаче дори не е бил роден по време на Гражданската война. Самият той споделя, че идеята му е дошла по време на футболен мач. Хенри Флеминг, главният герой – съвсем младо момче, доскоро ученик, се записва за войник в армията на северните щати. Момъкът мечтае за епични битки като в „Илиадата“ на Омир, иска да се прослави, за да го харесват всички момичета в града. Но мечтите му са разбити на пух и прах при първия сблъсък с врага, когато той вижда хаоса на бойното поле и изпитва панически страх. Хенри страхливо дезертира от първата си битка. По пътя друг беглец го удря с приклад по главата и Хенри се връща при другарите си ранен. В очите им той е герой. Въодушевен от подкрепата им и засрамен от първоначалната си слабост, на следващия ден Хенри се бие като змей. Но после случайно дочува разговор на двама офицери и разбира, че храбростта на войниците няма никакво значение за тях. Те правят сметки кой полк да изпратят в битка, където шансът за оцеляване е почти нулев и решават да жертват полка на Хенри, защото войниците в него били „мулетари“ и „селяндури“. Въпреки успеха на романа в Ню Йорк и нуждата от почивка след тежкия литературен труд Крейн си остава неудовлетворен. Кандидатства за виза за Куба, Мексико и Западна Индия.
По това време по крайбрежието на Флорида се формират блокади, напрежението между САЩ и Испания расте, а Крейн решава, че никога няма да може да отпътува за Куба. Продава правата на следващият си роман „В открито море”, написан за три седмици по действителен случай, за 300 долара. Решен да работи като военен кореспондент, Крейн се присъединява към нюйоркския вестник „Уилям Рандолф Хърст”, за да отразява задаващия се гръцко-турски конфликт. Отразява военните действия от гръцка страна, но не успява да стане техен пряк свидетел и по-късно ще напише в дневника си, че да се предвидят действията на врага и къде точно ще бъде нанесена атаката, е почти невъзможно дори за гръцкото бунтовническо „разузнаване”.
Въпреки че Крейн има успех сред съвременниците си, силните му отрицателни материали срещу войната допринасят репутацията му като журналист да намалее. Рецензентите също са критични срещу неговите дописки, като ги смятат за егоцентрични. Макар и „Червеният знак за храброст” да има 14 издания в САЩ и 6 в Англия, Крейн е изгубил пари.
В напразен опит да помогне за възстановяването му, Кора го завежда в немския курорт Баденвайлер, където Крейн умира на 5 юни 1900 г., ненавършил 29 години – кариерата му е продължила само осем години. Може само да се гадае какво ли би могъл да напише Стивън Крейн, ако бе живял по-дълго. След смъртта му произведенията му са пренебрегвани дълги години, докато писатели като Ейми Лоуъл и Уила Картър отново привлекат общественото внимание към него като писател, обогатил американската литература с дълбоко психологически и реалистични произведения, примесени с импресионизъм и символизъм.
