Това е част от речта, която новоизбраният президент на САЩ Джон Кенеди произнася при встъпването си в длъжност на 20 януари 1961 г. Тя става програмна не само за неговото управление, завършило трагично с изстрелите на Лий Харви Осуалд в Далас след две години и половина, но и за неговите братя – Робърт и Едуард, също поели семейната традиция на демократични политици.
Джон се гордее с това, че е от поколението, родено през 20-и век, преминало през победни войни и утвърдило името на САЩ не само като световна сила, но и като образец на демократичните ценности. Дали това е напълно вярно – дори брат му Робърт или Боби, както го наричат и в семейството, и в обществото, е твърде скептичен. Когато Джон влиза в Белия дом, а Боби става правосъден министър и главен прокурор, напрежението и в света, и в самите Съединени щати е на точката на кипенето. Само година преди Жаклин Кенеди да стане първа дама, на 50 мили от Флорида изгрява червената звезда на Куба. Джон така и не може да прости на предшествениците си, че са отблъснали романтично изглеждащия брадат бивш кубински адвокат, оцелял след атаката на казармената „Монкада” и слязъл победоносно в Хавана от планината Сиера Маестра. Исторечски факт е, че първото посещение на Фидел Кастро е в САЩ. Но недоверието, с което е посрещнат, го хвърля в обятията на другата велика сила. И Джон е принуден да спасява света от Трета световна война през 1961 г., когато се разиграва неуспешната акция срещу Куба в „Залива на прасетата”, както и през 1962 г. по време на зловещата Карибска криза. Запазва хладнокръвие и при провокацията с издигането на Берлинската стена, но отива в Западен Берлин, за да произнесе своята забележителна реч „Аз съм берлинчанин!”
Годината е 1968-а. Най-забележителната в средата на 20-и век. Тя ще бъде белязана от студентските протести и вълнения в Париж, от младежките бунтове в САЩ против войната във Виетнам.
Това е и година на забележителни жертви. На 27 март загива първият космонавт в света Юрий Гагарин. На 4 април е застрелян водачът на тъмнокожите борци за граждански права д-р Мартин Лутър Кинг. Социалната атмосфера в Щатите преминава критичната точка на кипене. От една страна, са „Черните пантери” и масовите тъмнокожи протести. От друга – бурната реакция на все повече социални слоеве и най-вече на младежите след връщането на задължителната военна служба, която мобилизира колежани, за да ги прати някъде в джунглите на Виетнам. По това време Робърт Кенеди е сенатор и кандидат за президент. В цялата си политическа дейност, след като напуска поста на правосъден министър и главен прокурор, той дава не само надежди, но и твърди гаранции, че влезе ли в Белия дом, най-после в САЩ всички ще бъдат наистина равни.
Не само по документи, но и на дело независимо от цвета на кожата. Това е твърде силно предизвикателство спрямо закостенелите „бели” понятия и разбирания, отразени твърде показателно във филма „Мисисипи в пламъци”. Там наглед добродушни домакини и чичковци от кафенетата казват, че нямат нищо против негрите, но ще е прекалено, ако сядат в едно заведение с тях и ходят в едни и същи тоалетни.
Другата гранитна стена, пред която се изправя Боби Кенеди, е Виетнамската война. Брат му Джон успява да спаси света от Трета световна война и от ядрена катастрофа. Сега сблъсъкът на силите е в джунглите и блатата на Виетнам. Не е голяма тайна, че на съветските МиГ-ове летят не виетнамски, а руски пилоти. Че Виетконг е пълен със съветски офицери. Най-страшни обаче са огромните транспортни самолети, които излитат от базите в САЩ с млади момчета, а се връщат пълни с алуминиеви ковчези. Боби Кенеди има ясно послание за незабавно спиране на войната, от която Щатите нямат никаква политическа или икономическа полза. Ако иронията на съдбата или останалият завинаги неизвестен поръчител не беше сложил пистолета в ръката на Сирхан, Виетнамската война можеше да завърши пет години по-рано от своя исторически край. Но преди половин век, на 6 юни 1968 г., когато е на върха на своята предизборна кампания за президент и уверено върви към Белия дом, Робърт Кенеди е спрян от изстрелите на Сирхан. Само за пет години старата бостънска фамилия Кенеди дава втора политическа жертва заради стремежа си към реална демокрация.
След като печели изборите в Калифорния, сенатор Робърт Кенеди се обръща с приветствена реч към своите привърженици малко след полунощ на 6 юни 1968 г. в хотел „Амбасадор” в Лос Анджелис. Слиза от платформата, на която изнася речта, и се отправя към кухнята, като се здрависва с хора, които му пожелават успех. Пред него се изправя 24-годишният палестинец Сирхан Сирхан с пистолет 22-ри калибър и започва да стреля. Няколко човека се хвърлят срещу нападателя. Докато Робърт Кенеди лежи на пода в кухнята, помощник-келнерът Хуан Ромеро хваща главата му с ръце и слага молитвена броеница в ръката му. Кубинецът отчаяно вярва, че молитвите ще спрат смъртта на любимия на милиони американци Боби Кенеди. Два куршума са изстреляни в гърба му и един зад дясното му ухо. Четвърти само леко докосва дрехата му. При покушението са ранени и други петима.
Кенеди е откаран в болницата „Гуд Самаритън” и в следващите 25 часа радиото и телевизията предават на живо оттам. Той умира на другия ден на 43 години. Сирхан е осъден на смърт. Поръчителите остават неизвестни. Войната продължава…
