Малко ми е криво, че не съм в Македония тези дни. Там за пореден път стават важни събития, справедливо определяни от някои като исторически. Подписаха договор с Гърция, чакан години, гръцки премиер за пръв път стъпи в Македония и хапна с колегата си Зоран Заев от прословутия преспански шаран, дипломати пяха на специалния пратеник на генералния секретар на ООН и посредник в преговорите Матю Нимиц „Хепи бърдей” по повод рождения му ден, точно в деня на подписването на Договора… Все неща, които си заслужават да си на мястото и да ги „отразяваш”. Интересно ми е след години кореспондентстване в Македония, през които пред очите ми са минали
най-важните драми на новата балканска държава
Кои ли? Най-напред – референдумът за обявяването на Македония като суверенна и независима държава на 8 септември 1991 г. Въпросът от две части, на който втората половина – „дали сте за това, Македония да има право да се включва в съюзи с други независими държави”, още виси без отговор в правния мир. После – първото признаване на новата и суверена независима държава от България на 15 януари 1992-ра, едностранната блокада от страна на Гърция през февруари 1994-та, приключила с подписване на Временната спогодба между двете държави през септември 1995-а. С новия Договор за името и за стратегическото партньорство между Скопие и Атина действието на Спогодбата отпада, въпреки че Гърция през всички години не си даваше много зор да я спазва…
Няколко дни след това, в началото на октомври – атентат в центъра на Скопие срещу първия президент на републиката Киро Глигоров. Глигоров оцеля, макар и със сериозни контузии, написа книга, въртеше игрите в македонското задкулисие, но се отказа да се кандидатира за нов мандат чрез пряко гласуване през 1999-а. А организаторите и изпълнителите на покушението срещу него още не са открити…
Първата изборна победа на ВМРО–ДПМНЕ през 1998-а заедно с Демократична алтернатива на Васил Тупурковски– Циле, последвана през следващата година от огромната вълна бежанци, която заля Македония поради кризата и войната в Косово. Същият Циле, вицепремиер и отговорник за чуждите инвестиции и признаването на Тайван, което си беше крупен политически гаф, след края на бежанската криза със съжаление сподели публично: нашите македонци не дадоха и по чаша вода на косовските бежанци. Изборът на Борис Трайковски за президент на Македония през 1999-а, загинал през февруари 2004-та при все още подозрителни и неизяснени докрай обстоятелства край Мостар в Босна…
След първия тур на изборите кандидатът на лявата политическа опция начело със СДСМ Тито Петковски („И след Тито – пак Тито” беше предизборният му лозунг) водеше със солиден брой гласове пред Борис Трайковски, кандидат на ВМРО–ДПМНЕ на премиера Любчо Георгиевски. Тогава Доста Димовска, подпредседател на ВМРО–ДПМНЕ и вицепремиер в правителството, ми каза: не бой се, побеждаваме. Имаше предвид гласовете на коалиционния партньор в кабинета – Демократичната партия на албанците на Арбен Джафери.
На първия тур те се разпиляха между албанските кандидати, но на втория осигуриха победата на Борис. Техният лидер Арбен Джафери тогава все още беше във форма и все още държеше на схващането си, че повече права за албанците могат да се осигурят чрез натиск вътре в институциите. Другата опция – за натиск чрез оръжието, се появи по време на гражданско-етническия конфликт през лятото на 2001 г., завършил с подписването на Охридския рамков договор.
Като резултат прилагането на Охридския договор доведе до промени в Конституцията на държавата като мултиетническа, мултикултурна и мултиконфесионална, каквато има претенцията да е в момента… После катастрофалната за ВМРО–ДПМНЕ изборна победа на СДСМ през септември 2002-ра, върнала във властта Бранко Цървенковски, после и президент след гибелта на Трайковски.
Идването на Никола Груевски начело на ВМРО–ДПМНЕ на конгреса на партията в Охрид, политическото отшелничество на Любчо Георгиевски, изборната победа на Груевски през 2006-а, от която започнаха 10-те застойни години на управлението му. Падането му и формирането на ново правителство на Зоран Заев и убедителната му победа на местния вот преди година… Всичко това, а и много други неща минаха и заминаха пред очите ми, които съм описал в много журналистически текстове.
Има една отличителна черта, която свързва тези, а и другите събития в 27-годишната история на суверенна и независима Македония. А това е, че всяко от тях е съпроводено с драма – лична, политическа, гражданска, обществена. Нито едно от взетите решения по всеки тежък и сложен въпрос не е взето спокойно и след нормален дебат, всичко е съпроводено с остри противопоставяния, викове, крясъци, закани и най-вече – заплахи за подялба на държавата и обществото.
А патосът, с който македонците спорят и се карат за щяло и не щяло и надуват свирката на локомотива, е въпрос на техния манталитет. Но то само частично разкрива причината за общественото противостоене, защото истинската причина е в
дълбоката им историческа поделеност
която продължава и до днес. Поделеност не толкова по етнически признак, макар че и това го има, а на леви и десни, и особено на патриоти и предатели. Ще го чуваме много често.
Затова важен документ като Договора с Гърция за името и за стратеги ческото партньорство предизвиква толкова ожесточени спорове още преди да е минал през каквато и да било институционална оценка. Той вече е факт, а подписването му край
Преспанското езеро бе почетено с международно присъствие за необходимата му легитимация и напълнено със символи като документ, чакан 27 г.
Но още преди да бе подписан, започнаха споровете около съдържанието му – главно какво Гърция е дала или не е дала. А май не е дала много, да не кажа – нищо, а Македония е отстъпила в основните пунктове, пък и в някои детайли. И се започна: привържениците на Заев и на Договора го определят за исторически успех, онези отсреща – че е историческо предателство. Безспорното е едно – и то е в историческото.
А президентът Георге Иванов, един от любимите ми „герои” от македонската политическа сцена, с непремереното си поведение още повече усложнява ситуацията. Превърнал личната си суета в някаква форма на политически и държавнически стандарт, той отказа да разговаря с премиера Заев. Договорът бил лична работа на премиера и на външния му министър Димитров, да се оправят…
А по повод отказа на премиера Борисов и външният ни министър да се срещнат с Иванов си мисля, че между българските и македонските институции трябва да се поддържа личен и непосредствен контакт, да се водят разговори – формални и неформални, при които може да се свърши много повече работа, отколкото с демонстрации и нежелание да се говори. Дали, ако Борисов беше използвал всички възможности за срещи с Груевски, за да му говори и да го убеждава, може би нямаше да се стигне до това, премиерът на Македония в продължение на 10 г. да каже пред наши общи приятели:
Аз не знам какво България иска от нас
Ще знае, ако има кой да му го обясни…
Горе-долу като президента Иванов реагира и Християн Мицковски, лидерът на най-голямата опозиционна партия в Македония – ВМРО–ДПМНЕ. Той пък нямало да гласува за Договора по време на референдума, за който Заев пое ангажимент. И щял да агитира и партията му, и привържениците й да направят същото с идеята Република Северна Македония „да не мине”. Да, опозиция е, но когато въпросът е за промяната на името на държавата, което открива евроатлантическа перспектива за Македония, нещата изглеждат отвъд традиционните опозиционни похвати на отрицание и обвинения за предателство.
Така че голямата борба за новото име на Македония тепърва започва… Край Вардар вече започна горещо политическо лято. И предчувствам сериозни политически битки, драми и напрежение, а интересни личности ще се появяват и изчезват от общественото внимание. Знам го със сигурност. Затова само да кажа – ех, защо не съм там…
