Д-р Бойко Маринков
Преди да започнем разговора за Турция, дни преди извънредните избори, да си спомним къде беше и Европа преди десетина години – силна и амбициозно преследваща успеха. Тази Европа е история, а днес търси ново лице и сигурност. Още преди това време, през 2002-а Партията на справедливостта и развитието взе властта в Турция и през тези години се задържа на върха въпреки геополитическите промени в света и смяната на поколения лидери в други държави. В Турция се запази поколението, дошло след разгрома на Народно-републиканската партия с лидер Кемал Калъчдароглу, партията – наследник на Кемал Ататюрк, която тогава беше срината. А ПСР, партията на сегашния президент Ердоган, дойде на власт с 37% от гласовете. През 2003-та беше естествено да встъпи във властта млад човек, макар познат на тесен кръг, какъвто тогава беше Реджеп Таийп Ердоган. Той носеше със себе си тиха лудост в амбицията си да има цялата власт и настъпваше бавно към нея. А наоколо разпознаваше като свои само хората, подобни на него. Това е времето на издигането и на политици като Меркел и Путин. От световните лидери тогава днес във властта се съхраниха те тримата с Ердоган, унгареца Орбан и единия от братята Качински в Полша. Всички те са от една „порода” държавници и партийни водачи. И днес са на върха.
Днес Турция е нещо съвършено различно от 2003 г., когато Ердоган стана премиер. Това отвори пътя за промени в турското общество и за постепенното навлизане в него на т.нар. нови турци, „преселвани” основно от Анадола към големите градове. От под 9 млн. жители тогава днес Истанбул е с около 15 млн. Това са друг тип граждани, различни от дотогавашното градско население. За тези години обаче Ердоган преобрази Турция и я направи икономически разпознаваема. Има години с демографски прираст от 1 млн. души. Днес Турция е регионален лидер, откроил се след т. нар. Арабска пролет. Беше разрушен и унищожен онзи Близък изток – мирен, проспериращ и навлизащ в нова фаза на развитие и приближаващ се постепенно към стандартите на Запада. Турция обаче не беше засегната от Арабската пролет…
Ердоган настъпваше към властта си бавно
с рейтинг вече около 50%. Все повече туркини слагаха забрадки, а светското общество отстъпваше. А типът еднолична власт беше буквално копиран от този в Русия с няколко малки партии и една голяма. Ердоган промени политическия модел и изгради едноличната си власт, сега с подкрепата на Партията на националистическото действие, която издигна и кандидатурата му за президент. Преди 17 г. все още не виждахме и как балансът в турското общество по отношение на кюрдите и политическото им представителство може да бъде нарушен, унищожен.
На 24 юни на политическия тепих излизат неговите противници от 2009–2014 г.: най-големият му политически враг, прокюрдската Партия на демократичните народи с лидер Селахатин Демирташ, който е в затвора, най-големият му опонент е Народно-републиканската партия, а в рейтинга си бързо „дръпна” и Добрата партия с лидер Мерал Акшенер. Тогава той успя да ги разбие. Сега няма да може. Но в това време си отиде цяло политическо поколение, обрекло се на бъдещето на Турция. Елитът на държавата беше смазан с т.нар. опит за преврат. Смята се, че между 70 хиляди до 130 хиляди са задържаните в затворите – военни, журналисти, предприемачи, а интелектуалците са в непрекъснато бягство от страната. И това не е окончателно.
През 2003 г., когато Ердоган встъпи във властта, военните, гарантите на светския режим в Турция, все още нищо не ги заплашваше. И досега се помни как почетният караул при посрещането му на летището се обърнал и си тръгнал, когато до него застанала забрадената му съпруга… Но 5–6 г. след това
на военните бяха нанесени първите удари
По-късно срещу висши военни бяха изфабрикувани два процеса. Обществото беше потресено, когато арестуваха първия генерал, но управляващите стигнаха до самия връх на военното ръководство. И постепенно се смени целият облик на армията. И военните днес предпочитат добрите отношения с президента, те не са в състояние да водят битка срещу пълзящото ислямизиране. Съставът на армията се подменя с „верни хора”. Така днес натовските генерали от турската армия послушно са в чудесни отношения с руската. А не беше толкова далеч времето, когато показателно беше свален един руски самолет и конфликтът между Анкара и Москва се задържа 6 месеца. В средата на 2016-а той беше „забравен”… Но е рано да се каже, че това беше геополитически завой за Ердоган. И днес Турция и Русия са два вектора, от които в голяма степен зависи развитието и на близкоизточния конфликт.
Неслучайно обаче се прогнозират два тура на изборите, за които Ердоган избърза и определи датата свръхрано. Едни анализатори акцентират върху износването на властта и естественото спадане на рейтинга, за други проблемите са икономически, но има и друго обяснение. За разлика от 2014 г. всички опозиционни партии с изключение на националистите застанаха твърдо срещу управлението. Странно е, че въпреки извънредното положение и блокирането на свободните медии част от общественото настроение се обединява срещу режима на Ердоган. Около 10% се очаква да вземе кандидатът за президент на прокюрдската партия, 10–12% се очакват за кандидата на Добрата партия. Рейтингът на Народно-републиканската партия расте с 2,5% на месец, т.е. тя ще вземе 28–29% от гласовете. С този ръст на доверие към партията – наследник на Ататюрк, е свързан
ключовият момент
за Ердоган – или „ще му дадат” безрезервно цялата власт и той ще управлява пожизнено, или той ще вземе отново властта, но на втори тур и при много условия и ограничения, вкл. в Меджлиса, с които ще му се наложи да се съобразява.
Странно е, че на 15 юли се навършват 2 г. от опита за преврат срещу управлението на Ердоган и няма реакция срещу властта му, макар обвиненията срещу определени професионални групи в съучастие да се оказа не еднократен акт на установяване на извършителите, а продължителен процес „безкрай” на разчистване на политическия терен в полза на турския президент. Това, от една страна, нагнетява напрежение в обществото, а от друга – увеличава опасенията за намеса срещу него и управлението му „отвън”. Затова Ердоган не изпуска инициативата, защото всъщност „гони времето”, за да намали щетите за управлението си. Което обединява опозицията, която усети, че сега е моментът да се ерозира тоталната власт на турския президент. И той знае, че ще се стопи разликата между ПСР и опозиционните играчи в сравнение с последните избори. Но няма път назад и ако отстъпи, ще трябва да се оттегля в чужбина. Макар че турските избиратели в Европа ще подкрепят Ердоган с 60%. Но на миналия вот у нас гласуваха за него само 30%.
Турция се замеси в близкоизточния конфликт, който няма да се разреши в близките 30 г. А през 2008–2009 г. Ердоган и президентът на Сирия Башар Асад със съпругите си почиваха заедно на море, снимаха се и се наричаха „братко” и „приятелю”. И в новия си мандат Ердоган ще продължи по военната пътека във външната си политика и докрай ще преследва своите врагове, кюрдите – в Турция, в Сирия, в Ирак. И
това е битката на живота му
Но това дава глътка въздух и буквално оцеляване на България, съсредоточавайки внимание и ресурс на Анкара на Изток поне 5 г. напред.
Що се отнася до политическите опоненти на Ердоган, Добрата партия ще се съхрани, както и Народно-републиканската и прокюрдската партия на Демирташ. И до отстраняването на Ердоган битката ще продължава по този начин. Но в режим на променено политическо устройство, на президентска република.
Но се очертава лошо икономическо развитие за Турция, най-малкото заради растящия външен дълг на страната, в спирала приближаващ размер от 500 млрд. долара. Очаква се военният бюджет от догодина да започне да намалява, който сега е прекомерно раздут, включително и щатът в армията.
А България има шанс да подобри отношенията си с Анкара и чрез подобряване на отношенията си с Москва да намери новото звучене към Русия. И юли, преди мъртвия в политиката август, е решаващ за това.
