„Приказка за стълбата“ и как се става Човек

dav[/caption]Неотдавна станахме свидетели на една твърде обикновена, но много показателна сценка, която се състоя на демонстративни стрелби на артилерийския стрелкови полигон „Марково“ край Шумен. Курсанти от факултет „Артилерия, ПВО и КИС“ на НВУ „Васил Левски“ във Велико Търново проведоха стрелбите си на различни оръжия и накрая им беше раздадена суха храна. Те се събраха на групи, обърнаха сандъци, за да ги използват за сядане и за маси и седнаха заедно да се хранят.  Един от курсантите не поиска да се присъедини, беше се разсърдил за нещо. Останалите курсанти го приканиха няколко пъти да седне с тях и да се храни. Неговият сандвич липсваше или водата му я нямаше. Останалите разделиха сандвичите си, дадоха му и минерална вода и той бавно се присъедини към тях. 

Така човек свиква да живее в общност, която е не само професионална, но общност, която е предимно социална. Курсантският живот безспорно оставя трайни спомени, но и възпитава в навици, които, както и спомените, си остават до гроб. Такъв е случаят с един обикновен ветеран от Втората световна война – майорът от резерва Георги Иванов. Макар и да не е бил курсант никога, той става офицер ДКВ (до края на войната), защото е завършил Школа за запасни офицери в София. 
Участието му във войната остава в спомените му и с други два примера. Първият е, че до смъртта си той никога не си позволи да излезе навън с неогладени дрехи. Макар и на пределна възраст от 90 години, след тежка операция на жлъчката, той винаги обуваше лъснатите си кафяви военни офицерски обувки, огладения на ръб панталон и риза и излизаше като горд офицер от Българската армия – изправен и целеустремен. Да бъдеш военен е не просто възможност за една добра професия, сигурна заплата и кариерно развитие, да бъдеш военен е начин на живот и това се доказва и по време на курсантския живот, но и на война.