Него поне не са го застреляли, предали или убили. Както е станало преди това с Ботев и Алеко. А сетне с Гео Милев и с Вапцаров, с Христо Ясенов и Сергей Румянцев, с Райко Алексиев и колко още „драскачи”, дръзнали да казват истината право в очите на властимащите, които и каквито да са те… Него го застигнала една от главните героини в творчеството му – „жълтата гостенка”. Която почукала на прозореца му за последен път на 18 юни 1923 г. с костеливата ръка на смъртта. И го отвела в небитието ненавършил 25 г.
Него нагло го употребяват всякакви касти и власти. В едни предни времена неотменно гърмяха неговите „Червени ескадрони”. Удивителната „Приказка за стълбата” продължи да влиза, „да е конвертируема” и след края на онази идеология. Дори депутати си я раздаваха в началото на мандата си. Но нещо все не им пасваше да са честни „босоноги деца”, предпочитаха да не стоят „всуе пред витрините блескави”, а набързо да се превъплатят в Благой Благоутробиев. Няма как човек като Христо Смирненски да не напише „Червените ескадрони”. Тогава е време, в което според Емилиян Станев всичко живо развява червени знамена, свири и пее „Интернационала” и не похваща работа, защото чака всеки момент да избухне революцията, няма да слугува дотогава на думбазите… Дори естетът Гео Милев напуска „абаносовите кули”. Смирненски откликва на всичко с ярки слова. И на случващото се в Русия, без да го познава и да знае истината за него. И на Берлинските барикади, невидени никога от него. И на босоногите деца. Но като сатирика Ведбал е безпощаден към всичко фалшиво, надянало маската на обновление. И сякаш е писал с перспектива от век напред.
Както за коалиционните игри и политически врътки, така и за безкрайните безплодни международни конференции, където едни хора, които и понятие си нямат от това, как живеят обикновените хора, решават съдбите им. А фейлетонът „Рапортьор” сякаш е писан след появата на днешните жълти вестници. Някога не познавахме Ведбал, защото дори „Приказка за стълбата” можеше да се тълкува превратно спрямо другарите от партийните върхове. Не се споменаваше много и това, че за малко младежът от Кукуш да стане „царски офицер”. Той постъпва във Военното на Негово Величество училище през 1917 г. Официалната легенда беше, че след погрома на войнишките отряди край Владая през есента на 1918 г. юнкерът Смирненски бил потресен и напуснал училището. Истината е по-различна. Поетът с нежен и остър език просто не бил подходящ за офицерско поприще, каквото му предлага държавата като дете от македонско бежанско семейство. И често обитавал ареста. Там, по спомените на известния певец Аспарух Лешников, се ражда песента „Горчиво кафе” – „Когато след пир полунощен самотен, на зигзаг пиян се завръщаш дома, на спиртника прашен, на винени пари, под пристъпа страшен, свари си горчиво кафе…”
Юнкерите Смирненски и Лешников обитавали ареста след поредното закъснение от отпуска, от която се завърнали в настроение, подходящо за създаване на великия шлагер, написан от Смирненски на коляно по мотиви от вече тананиканата авторска мелодия на Лешников. Стихотворението е публикувано за първи път през 1921 г., като авторът значително е усъвършенствал „арестантския” текст….
Него поне не са го застреляли, предали или убили. Или просто „жълтата гостенка” е изпреварила преди 95 г. някоя черна ръка, която щеше да го изведе и него, както Гео Милев, Йосиф Хербст, Христо Ясенов, Сергей Румянцев – във тъмна доба, в потаен час. И да затегне и около неговата шия телената примка. Защото, както пише все още неизгореният в пещите на Дирекцията на полицията Йосиф Хербст – днес е забранено всичко, а най-забранено е да се мисли!
Рапортьор
– От вас искам: две самоубийства, един атентат, едно убийство, една смърт от мизерия, 2–3 кражби и още няколко работи от същия род – казва редакторът.
– Но как?! Аз не съм престъпник… Най-многото, което мога да извърша, това е едно самоубийство, а вие искате две… Колкото за убийствата и кражбите – не се наемам! – викам аз и отчаяно мачкам шапката си.
Редакторът поглажда острата си брадичка, усмихва се снизходително и ми пояснява работата:
– Наистина, познава се, че не сте се занимавали друг път с подобни работи. Обаче вий криво сте ме разбрали.
Той се впуска в дълги разяснения и аз разбирам, че не е нужно нито да се самоубивам, нито да крада, нито да върша покушения: перото ще вади хляба ми, а не револвера…
Вървя по улицата. Днес съвсем ми не върви. Ето 6 месеца, като съм на служба и винаги доставям сведения, в излишък даже, за всевъзможни сензации, обаче днес нито най-малка, нито най-обикновена случка! Сякаш светът е поумнял… Още два часа ми остават на разположение! Не, необходимо е поне едно убийство! Да! Хайде бе! Ти, с вдигнатата яка, извади револвер и застреляй ей онзи господин с бомбето. Хайде де! Дръпнеш спусъка: бум – човекът пада, аз изваждам бележник и молив и най-точно отбелязвам всичко… Голяма работа! Хайде де! Човекът с вдигнатата яка влиза в една обущарница. Мерзавец! Страхливец! Господинът с бомбето най-спокойно продължава своя път… Дявол да го вземе! Няма и няма! Изведнъж до ухото ми достигат тъпи, глухи звукове. Не ще и съмнение! Това са револверни гърмежи. Тичам по посоката, откъдето долитат гърмежите… Мисля си: семейна сцена. Бащата пиян. Жена му го нагрубява. Той кипва, дръпва чекмеджето на масата, вади револвер и бум… Жена му пада. „Божичко“ – пищи тъщата! Бум – и нея… Тича големият син… Бум – пада и той… Ужас, кръв… сензация… Хиляди дяволи! Пак нищо. Една слугиня изтърсва някакъв килим. Пак вървя. В джоба ми има само един лев. Изваждам лева и го подавам на едно циганче и му казвам:
– Я иди плесни един шамар на онова момче!
Изваждам и бележника и чакам резултата. Циганчето ще го удари. Момчето ще го ритне. Ще се намеси господин, втор, трет… цяла навалица. Препирни. Двама се сбиват и т. н. Циганчето грабва лева, тича към момчето, обаче изведнъж свива по напречната улица. Ах, вагабонтина! То ме изигра… Не върви и това си е! Видя се, че днес нищо няма да се случи… Редакторът ще се сърди. Може би ще ме уволни! Пък нека ме уволни. Ето Гошо се завърна. Той обеща в неделя, непременно в неделя да ми върне 200 лева, които ми дължи… С тези пари ще проживея, докато си намеря друга работа… Но каква е тая навалица? Тичам. Изморен кон паднал. От устата му тече пяна. Навярно ще умре… „Напоследък каруцарите са надминали тигрите със своята жестокост. Така днес на „Мария Луиза“ един кон умря в най-жестоки мъчения благодарение…“
– Настрана, настрана! – вика тьлпата.
Прекъсвам писането и поглеждам – проклятие! Конят станал. Що му трябваше да става! Нали по-добре щеше да бъде, ако беше се отървал? Пак крача. Ето една бабичка се плъзва. Изваждам бележника. Навярно няма да стане. Но и тя става… Нямам късмет и туйто.
– Какво? Самоубийство ли? Чакайте!… Дайте път!
– Самоубийство ли? – питам една слугиня.
– Да, студенто се самозастреля!
– Браво, браво! Така трябваше! Много хубаво направил – викам аз, прегръщам слугинята от благодарност и хуквам по стълбите…
– И ти няма да свършиш по-добре! Още сега не си тамам – измърморва слугинята.
Влизам в стаята. Бележникът е в ръцете ми. Разбутвам навалицата. Лицето ми свети от радост, обаче изведнъж краката ми се подгъват. Не успявам да се задържа и падам на едно канапе… Самоубиецът Гошо – Гошо, който умря, в неделя щеше да ми върне 200 лева, Гошо – единственият човек, който ми дължеше. Ах, защо не беше се самоубил в понеделник! Някой ме поръсва със студена вода.
– Какво ви стана? – пита ме разплакана женица…
– Нищо, зле…
– Можете ли да ми кажете как се казвате, какъв сте на покойника, откога го познавате и какви според вас са мотивите на самоубийството? – пита ме млад, добре облечен господин.
– Защо ви е нужно това?… Кой сте вий?
– Аз съм рапортьор…
В. „Българан”, г. IV, бр. 8 от [22 февр.] 1919 г. с подпис Ведбал.
Б.р. – Терминът „рапортьор” е според френското фонетично звучене, в началото на миналия век водещ световен език е френският, всички дипломатически документи се пишат и печатат на френски.
