Турската политическа система става двуполюсна и петпартийна. Същевременно на югоизток от нас има три Турции – една светска, прозападно ориентирана в Източна Тракия и егейското крайбрежие на страната, друга, обхващаща вътрешността на Анадола, която е религиозно-консервативна и стои зад Ердоган, и трета – в източните райони на държавата, в които преобладава кюрдското население, гласуващо предимно за Демократичната партия на народите (ДПН). Това са основните изводи от проведените в неделя предсрочни президентски и парламентарни избори в Турция.
Най-важният резултат от вота бе победата на Реджеп Таийп Ердоган още на първия тур на президентските избори с 52,6% от гласовете, въпреки че прогнозите сочеха по-скоро успех за действащия държавен глава на балотаж. Съгласно одобрените на миналогодишния референдум конституционни промени Турция става президентска република, в която
Ердоган ще държи всички нишки на властта ще ръководи правителството и ще има огромно влияние върху съдебната система, армията, централната избирателна комисия и т.н. Новият стар суперпрезидент ще може да разпуска парламента и да насрочва предсрочни избори. Ердоган, който и досега управляваше на принципа „победителят взема всичко“, става легитимен самодържец на Турция и ще върви към установяване на завършен авторитарен режим, подобен на този в Русия.
Другата интрига в изборите от миналата седмица бе дали Ердоган ще загуби парламентарното си мнозинство. На пръв поглед той вече не разполага с него, защото неговата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) взе само 42,6%, но тя се яви на вота в коалиция с Партията на националистическото действие (ПНД), получила изненадващите 11,1%.
Всъщност на тези избори за пръв път си пролича, че турската политическа система става двуполюсна, защото всички останали значими партии се групираха в „Национален алианс“, чиято ясна цел бе да надвие Ердоган и неговата коалиция. И разделението между тези два блока до голяма степен е отвъд идеологиите и политическите програми. Защото в Националния алианс влязоха разнородни формации – традиционната светска кемалистка сила на страната Народно-републиканската партия, прокюрдската ДПН, новосъздадената националистическа партия на Мерал Акшенер, както и антизападната, антиевропейска и проислямистка Партия на щастието – мутация на управлявалата за кратко през 90-те години Партия на благоденствието на Неджметин Ербакан.
Нищо друго не обединява тези политически сили освен желанието им да отстранят Ердоган, когото те с основание възприемат като главна заплаха за свободната политическа конкуренция в страната. Днес битката не е за това, дали Турция ще бъде светска или ислямистка, либерална или консервативна, прозападна или антизападна, а за това, дали ще бъде еднолична диктатура, или нестабилна демокрация.
Самият Ердоган е опортюнист, той апелира към консервативните религиозни избиратели, но и към светски настроените националисти и дори към кюрдите. За него властта е много по-важна от идеологията. Големият успех на президента бе, че през последните година-две той успя да превземе ПНД отвътре. Накрая 70-годишният лидер на националистите Девлет Бахчели не само се отказа да издига кандидатурата си за президент, но дори стана формален инициатор за провеждането на предсрочните избори, които иначе трябваше да са през ноември 2019 г.
В отговор на „ердоганизацията“ на ПНД, амбициозната бивша министърка Мерал Акшенер се отцепи от Бахчели и си направи собствена формация – Добрата партия. Парадоксът е, че на предишните избори през 2015 г. ПНД взе 12%, а сега двете националистически формации имат общо 21% – 11% за ПНД и 10% за Добрата партия. Именно представянето на ПНД е най-голямата изненада на парламентарния вот. Всички социологически проучвания даваха много по-слаб резултат за формацията на Бахчели, след като се смяташе, че тя е обезличена от превръщането й в присъдружна партия на управляващите и обезкървена от отцепването на Акшенер. А в действителност ПНД показа, че е могла и самостоятелно да премине изключително високата бариера за влизане в парламента от 10%. Най-логичното обяснение за този резултат е, че част от привържениците на ПСР са пренасочили вота си към ПНД, за да дадат сигнал, че не харесват някои политики на управляващите, но същевременно не искат и да подкрепят опозицията.
Всъщност като кандидат за президент Ердоган получи цели 10% повече от партията си. Обратна е картината при Акшенер и при лидера на ДПН Селяхатин Демирташ – те вземат по 3–4 процента по-малко от партиите, които оглавяват. Вероятно част от техните поддръжници са гласували за кандидата на Народно-републиканската партия Мухарем Индже, защото изначално бе ясно, че именно той е единственият опозиционер, който има шанс да стигне до балотаж с Ердоган.
Изключително интересна е електоралната география на Турция Народно-републиканската партия по традиция печели в европейската част на страната и по егейското крайбрежие – провинциите Измир, Айдън и Мугла. ДПН води в 11 провинции, населени предимно с кюрди, но има резултат над 10% и в мегаполисите Истанбул и Измир. Това означава, че тя има подкрепата не само на кюрдското малцинство, но и на някои светски ориентирани турци, които разбират колко е важно за ДПН да влезе в парламента. Партията на Ердоган има пълно превъзходство в почти всички анадолски провинции, включително в столицата Анкара и в Истанбул.
Почти никой не твърди, че резултатите от вота в Турция са били директно фалшифицирани, но малцината чужди наблюдатели са единодушни, че кандидатите не са били равнопоставени в предизборната борба. Практически всички големи телевизии в страната са под контрола на правителството, а малкото опозиционни частни вестници в последните месеци преминаха в ръцете на бизнесмени, близки до Ердоган. Един от водещите кандидати С. Демирташ е в затвора от края на 2016 г. и на предизборните митинги вместо него говореше жена му. Избирателните секции в кюрдските райони бяха разположени така, че да затруднят максимално гласуването на жителите от отдалечените села. В добавка – изборите се проведоха в условията на военно положение.
С ожесточаването на политическата борба в Турция обществото става все по-ясно поляризирано. Изграденият от Ердоган модел на клиентелистки капитализъм, при който най-проспериращи са фирмите, близки до властта, не би могъл да оцелее, ако неговият архитект и лидер загуби властта. Всъщност необходимостта да напусне разкошния президентски дворец би била най-малкият проблем за Ердоган в случай на поражение. Срещу него и семейството му вероятно ще да започне съдебно преследване за корупция и злоупотреба с власт. Той вече няма безопасен път за оттегляне от властта и затова изборите са битка на живот и смърт. Дори и след време да реши да се оттегли, Ердоган вероятно ще си избере приемник по примера на Елцин и Путин, а няма да остави политическото бъдеще на страната на волята на съдбата и на избирателите.
Въпреки това изборите от миналата седмица съвсем не слагат край на политическата борба в Турция и не предрешават резултата от бъдещите сблъсъци между властта и опозицията. В страната има многобройна
икономически независима светски и прозападно ориентирана прослойка която нито ще изчезне, нито пък ще се примири с диктатурата. Но главното предизвикателство пред властта на Ердоган в следващите две-три години може да стане икономиката. Президентът дължи своята популярност не на това, че е ревностен мюсюлманин, националист и харизматичен лидер, а най-вече на забогатяването на широки слоеве от турското общество в годините на неговото управление. Сега възходящото икономическо развитие е поставено на карта. Турската лира девалвира значително спрямо долара, а инфлацията в страната вече е двуцифрен процент.
Турция е силно зависима от т.нар. „горещи пари“ – чуждестранни инвестиции, които са много чувствителни към глобалните макроикономически промени. В последно време американският долар и дълговите книжа на САЩ отново стават привлекателна инвестиционна цел за спекуланти и държавни инвестиционни фондове. От това страдат развиващите се икономики, сред които е и турската. Ердоган ще опита да пребори отлива на чуждестранните инвестиции с големи държавни инфраструктурни проекти от типа на мегаканала „Истанбул“ между Черно и Мраморно море. Но грубата политическа намеса в работата на турската централна банка и продължаващите политически преследвания срещу бизнесмени, свързани с проповедника Фетхуллах Гюлен, не вещаят добър макроикономически климат в Турция. Така че ако нещо може да събори Ердоган, това не е опозицията, а икономиката.
