За България председателството означаваше да докаже значимостта си при управлението на европейската политика след 10 г. членство в Съюза и
да преодолее усещането си за периферия
в правенето на тази политика. Многобройните срещи, проведени в България (284 събития, 12 неформални заседания на Съвета, повече от 36 000 делегати), направиха видима страната ни на европейската политическа сцена. Що се отнася до ролята й като пореден председател на Съвета, България се ангажира да придвижи напред изпълнението на приоритетите на европейския проект, като покаже умения в предлагането на приемливи за мнозинството решения и способност да постигне съгласие, преодолявайки различията.
Програмата на българското председателство е част от изпълнението на 10-те приоритетни цели, заложени в програмата на „Комисията Юнкер“ в началото на настоящия политически цикъл (2014–2020), който ще приключи с изборите за Европейски парламент през май 2019-а.
На България й се падна изпълнен с динамика период – както в ЕС, така и глобално. Различните виждания за бъдещето на европейския проект, последиците от икономическата и миграционната криза, задълбочаващите се разделителни линии между държавите членки поставиха на изпитания единството на тези държави пред важните за европейските граждани въпроси, най-вече по сигурността и социалните неравенства. Предизвикателствата във външните отношения – напрежение в трансатлантическата връзка, нестабилно съседство, риск от ескалиращ протекционизъм в глобалната търговия – доминираха дневния ред на ЕС в намирането и отстояването на общ отговор на тези предизвикателства. По част от тези въпроси обща позиция на ЕС-28 беше постигната в София по време на неформалната среща на върха на 17 май 2018-а. Потвърждаването на ангажиментите, поети от европейската дипломация по многостранни споразумения като Парижкото споразумение за климата, Споразумението по ядрената програма на Иран и защитата на принципите на многостранната търговска система, доказаха ЕС като надежден партньор в международните отношения.
Приемствеността е основен принцип в европейската политика и всяко председателство продължава работа по приоритетите, от постигнатото от предишните председателства. А 2018-а е в края на политическия цикъл (година преди изборите за
Европейски парламент през май 2019-а) и по редица законодателни инициативи са преговаряли предишни председателства. В този смисъл
България беше в благоприятна ситуация
да постигне съгласие и да „затвори” тези досиета (обичайно преговорите в ЕС по приемане на законодателен акт продължават около 14–16 месеца). От „наследени” от естонското председателство на Съвета 105 отворени досиета в края на председателството ни сме постигнали съгласие с партньорите и институциите по 78 от тях. Благоприятен фактор за постигане на резултати по европейския дневен ред е и времевият натиск – предстояща избирателна кампания и желанието на правителствата да представят на европейските граждани постиженията на европейския проект. Общо е и разбирането, че нито една държава членка не може да се справи самостоятелно с глобалните предизвикателства, както и че ЕС-27 трябва да бъде единен в преговорите по напускането на Великобритания.
В същото време
единството на ЕС по „политически чувствителни” теми
беше поставено на изпитание. Разделенията между държавите членки по това, какъв да е общият отговор на последиците от икономическата (2008–2014) и миграционната криза (2012–2015) не са преодолени и не водят към конструктивно сътрудничество. По същество кризите спонсорираха националните егоизми и поставиха на риск основни принципи на ЕС за солидарност и лоялно сътрудничество. Южният фланг на ЕС, който беше най-силно засегнат и от икономическата, и от миграционната криза, очаква повече солидарност от партньорите си на Север.
Дебатът за това, как да се постигне ребалансиране между разделенията и сцеплението между държавите членки продължава да доминира европейското политическо пространство и бави напредъка по общи политики.
Реформата на европейската система за убежище, включваща и ревизия на Дъблинския регламент, е блокирана в Съвета в продължение на 30 месеца (5 председателства) и различията изглеждат непреодолими. Очакванията към българското председателство бяха да постигне съгласие по реформата, доколкото преговорите се провеждат в условията на редуциран спрямо „вълната” пред 2015-а миграционен натиск – намаление с около 90% по Източно- и Централносредиземноморския маршрут. Постигането на компромисно решение е важно и за
да не се инфектира кампанията за ЕП
от популистки и антиевропейски политически субекти.
За България като външна граница на ЕС тази реформа освен общоевропейски е и национален интерес. В края на българското председателство ситуацията изглежда още по-зле. От една страна, са интересите на държавите членки на предна линия по Средиземноморския и Балканския миграционен маршрут. От друга, е нежеланието на държавите – членки от Централна Европа, да преразпределят на своя територия имигранти, които съгласно Дъблинския регламент следва да бъдат приети от първата страна на регистрация. Липсата на съгласие за цялостен подход по реформата на общоевропейската система за убежище доведе до временно възстановяване на вътрешните граници, а то – до фрагментиране на Шенгенското пространство. Проведените две срещи на върха в края на българското председателство – свиканата по спешност минисреща на 24 юни и заседанието на Европейския съвет на 28–29 юни по същество прехвърлиха отговорността за детайлно решение към следващото, австрийско председателство на ЕС. В допълнение, предложените от Германия двустранни споразумения по „вторичната миграция” показват липсата на еднакъв подход към общото предизвикателство и създават прецедент за фрагментация на общоевропейското сътрудничество.
Подобен разделителен ефект върху държавите членки има и политиката на разширяване. Редица партньори считат, че европейският проект се нуждае от вътрешно реформиране, преди да се ангажира със следващ кръг на разширяване. Въпреки скептицизма България успя да върне вниманието на ЕС към поетите още през 2003 г. със Солунския дневен ред ангажименти към Западните Балкани. Срещата на върха ЕС–Западни Балкани в София е дипломатически успех на България в убеждаването на партньорите ни
да разпознаят ролята на Западните Балкани
за стабилността и сигурността на ЕС. В края на председателството ни, макар и с доста голяма доза на условност, Съветът „Общи въпроси” прие заключения за предоставяне на пътна карта с времеви хоризонт за откриване на преговори с Македония и Албания. Този резултат има мобилизираща роля за региона на нашите най-близки съседи. А следващите председателства – на Австрия и Румъния – потвърдиха приемственост и ангажираност за по-нататъшен напредък.
В обобщение, българското председателство се справи с ролята на „честен посредник” при изпълнение на рутинната функция на всяко председателство. Като страна, поемаща за първи път тази роля и с относително малка политическа тежест в европейската политика, България показа ангажираност и умения пред партньори с десетилетен опит в тази политика.
За българските граждани успешното председателство укрепва националното самочувствие за значимостта на България в европейския проект. Що се отнася обаче до информираността, социологическите проучвания на агенцията „Алфа Рисърч” в края на председателството показват, че българите са научили повече за лидерите, отколкото за проблемите, институциите и политиките на ЕС.
