„Карантинният“ срок дава аргументи за протести на опозицията в Тирана и Скопие
Миналата седмица македонците имаха два повода за празнуване. Единият е свързан с изпълнението на едно обещание, макар и с условие. Вторият – с падането на една забрана.
Погледнато отзад напред, втората причина за задоволство ми се струва по–интересна. След десет години на пълна забрана на продажбата на алкохол в магазините и киоските, въведена от правителството на Никола Груевски през 2008-а, парламентът гласува промяна на Търговския закон и забраната бе свалена. Как да не се радваш, когато вече спокойно можеш да отидеш в който и да е магазин или денонощен киоск, с които Скопие е пълен, и да си купиш бира и след 19,00 ч
Забраната за продажба, естествено, ще продължи да се отнася за бензиностанциите и за хората под 18 години…
А имаше период, продължил 10 г., в който всеки опит да си купиш питие след 7 ч вечерта беше обречен на неуспех. Е, в ресторантите и баровете има, но на много по-висока цена. И на мен, в кореспондентските ми години ми се е случвало да поканя гости, но да забравя да пазарувам преди 19 ч. И – никаква милост от страна на продавачите, никаква…
Разбирам ги, глобите за продажба на алкохол след този фиксиран час бяха жестоки. А сега – отиваш, когато искаш, стига суперът да работи, и си купуваш. Кеф.
Другият повод е политически. Македония получи дата за начало на преговори за членство в Европейския съюз, макар и след година – през юни 2019-а. Същото се отнася и за Албания – и тя, членката на НАТО отпреди 9 г., също ще чака следващия юни, за да разбере дали ще стартира преговори за членство.
Защото и за двете съседни държави от Западните Балкани началото на преговорния процес е свързано с достатъчно много условия. Това с по-голяма сила се отнася до нашите братовчеди от Македония. Изискванията от Брюксел за тях са групирани в четири пункта. Първо, продължаване на реформите, започнати от правителството на премиера Зоран Заев за разчистване на наследството от десетгодишното управление на Никола Груевски. Второ, цялостно изпълнение на Договора за промяна на името и за стратегическо партньорство, подписан от Македония и Гърция. Трето, позитивен доклад от Европейската комисия за напредъка през следващата пролет. И накрая, четвърто, решение на Европейския съвет , който да даде окончателно „зелена улица” пред старта на преговорите.
Срокът, както се вижда, не е дълъг, но не е и близък. Никой не може да предположи какво ще се случи на политическия и обществения терен в Македония, пък и в Албания, при положение че и в двете държави социалното напрежение е високо
Опозицията в двете страни вече от месеци атакува властта на социалистите на премиера Еди Рама в Тирана и на социалдемократа Зоран Заев в Скопие. На всичко отгоре самото решение на Съвета на ЕС да даде „карантинен” срок от година до началото на преговорите при определени условия просто връчи в ръцете на опозиционните партии нови аргументи за протести.
Ето, да погледнем ситуацията в Македония: през април, когато беше публикуван поредният доклад за напредъка на страната към ЕС, премиерът Зоран Заев бе изключително горд, че след десет години препоръки за дата по времето на Груевски, когато това винаги беше обвързано с изискване за реформи, сега, през тази година, препоръката бе по думите на самия Заев „безусловна и кристално чиста”.
Само два месеца по-късно обещанието от Брюксел бе изпълнено, но облепено със споменатите вече условия. Как това да не се използва от една енергична опозиция, която и без това се държи в кондиция при спомена за властта, начело на която бе допреди година.
Вижте проявите на партията ВМРО–ДПМНЕ, следете проявите на новия й лидер Християн Мицковски и на другите й лидери, вижте организационните и пропагандните усилия, които те полагат, за да използват всеки, дори и най-малкия повод да атакуват управлението на Заев. Пък и самите условия, поставени от Брюксел, са достатъчно тежки и изпълнени с неизвестност.
Ето ви един повод, който май е общ и с Албания. Впрочем в Скопие никак не харесват факта, че европейските бюрократи събраха Македония в една „двойка” с Албания. По много причини, но главната е, че политическите елити край Вардар винаги са смятали, че са по-напред от Албания в европеизацията на държавата по пътя й към членство в ЕС. Може и да е така, но в крайна сметка Албания вече от години е член на НАТО като първо и задължително условие за всички страни от Западните Балкани да получат членство и в ЕС. Дали е въпрос на политическа суета, или на реалност, не бих могъл да кажа, но така или иначе, без това да се изразява гласно или публично, усещането за недоволство от съчетанието Албания–Македония
в Скопие е налице.
Като едно от условията пред Тирана за начало на преговори е отношението към бежанците и изобщо към имигрантския проблем. Според последните информации новият маршрут на имигрантите минава през Албания. Искането на ЕС на нейната територия да се изграждат имигрантски лагери не се приема нито от премиера Рама, нито от опозицията. Но пък това е тема, която може да предложи опозиционен капитал, който дълго време да трови живота на управляващите в Тирана.
Още повече че от европейската централа настояват Албания да изпълни това условие като част от усилията за търсене на нова политика на ЕС по отношение на имигрантите независимо от вътрешните трусове, които биха могли да бъдат предизвикани в тази страна.
Нещо подобно се случва и в Скопие. Идеята на правителството на Заев да изгради в един от кварталите на Скопие жилища за бездомници от опозицията бе представена като намерение да строи лагер за бежанци. И атаката започна.
Засега управляващите са в отбранителна позиция и в обяснителен режим, че това за бежанците не е вярно. Но то пък не пречи на опозицията да активизира по-широки протести против този конкретен случай. Пък и тази непоносимост на местните хора към бежанците не е от вчера.
Спомням си добре през първите ми кореспондентски години в Скопие подобен случай, но с бежанци от Босна и Херцеговина, през първите години на военния пожар там. Пак вълнения, пак протести – ама какво ще правят тук, къде ще ги настаним, за нашите хора няма жилища, а за тях – и т. н.
Но времето направи така, че днес в Преамбюла на македонската конституция наред с другите етнически общности, които съставят мултиетническа Македония, вече има и босненци. Включването им стана по времето, когато Борис Трайковски бе президент и в резултат на обещанието, което той като държавен глава бе поел този въпрос с босненците в Македония да се реши…
Има и нещо друго. Самият Договор с Гърция, изпълнението на който е едно от условията за дата за преговори, е предпоставка за политическо и обществено напрежение. Лидерът на опозицията Християн Мицковски вече открито заяви, че няма да подкрепи референдума за новото име на държавата и че ще призове своите съпартийци от ВМРО–ДПМНЕ и симпатизантите на партията да не участват в допитването.
Допълнително напрежение ще внася и президентът Георге Иванов с позицията си, а той вече отказа да подпише ратифицирания Договор. Да, Заев има достатъчно мнозинство под свой контрол в парламента, за да го прегласува още веднъж, но каква е гаранцията, че и след втората подкрепа на Договора в Събранието Иванов пак няма да подпише. Вече има прецедент – Законът за езиците, който беше прегласуван три пъти, но Иванов не тури парафа си под него в пълно нарушение на конституцията.
Няма никаква сигурност, че напрежение може да възникне и от недоволството на отделни социални слоеве. Земеделците в Македония вече са на старт – няма кой да изкупува богатата им реколта тази година, изкупните цени са ниски, а правителството мълчи за субсидии, както беше по времето на Груевски.
Във всеки случай тежко лято за Заев, още по-тежки месеци след това до следващия юни. И всичко това – под близкото наблюдение на хората от Брюксел, чийто „скрийнинг” започва от 17 юли.
Иначе бира ще има. И вече можете да си я купите навсякъде дори след 19 ч.
