„Братия, Златогривият лев реве из Балкана и ви вика! Нека всички се притечем под неговия пряпорец и съгласно, с едни уста извикнем: свобода или смърт!!!“
Из Прокламацията на Привременното правителство, 1868-а
Автор: Николай Големанов
„Това е първият организиран и целенасочен двубой на българския народ срещу Османската империя – пише акад. Константин Косев. – За първи път българското националноосвободително движение пролива толкова много кръв наведнъж.” Днес е зачертана дългогодишната теза, че четата потеглила едва ли не към умишлена саможертва без изгледи за успех. Не, не тръгват бунтовниците с предварителна обреченост, а имат ясна стратегическа посока: освобождение и независимост на България.
Прокламацията, която четата носи, е от името на Привременното правителство в Балкана. Тя не е само разпален призив за борба, тя е политически документ. За поглед напред говори и уставният документ „Правилник за четите [б.а. – не една чета!], образувани за извоюване свободата и независимостта на България”, наричан и „Закон”. Политическа е перспективата и в специалното Обръщение (Адрес) към представителите на великите сили [2].
В хармония са с този размах военните умения и редът в четата; те са на равнище, недостигано по-рано в националните борби. Още в първите си донесения Сабри паша, валия (генерал-губернатор) на Дунавския вилает, пише:„Тия четници в сравнение с миналогодишните (б. а.- бързо разбитата малка чета на Филип Тотю) по тактиката си са съвсем различни – те са добре организирани… те са по-многочислени и предпазливи”. Когато четата доближава брега, я усещат турски гранични стражи и реагират с изстрели в тъмното и викове ”Баскън!” (Нападение!). Но властите не са особено изненадани. ”Баскън” се готви – това те отдавна знаят както от собствена агентура, така и от врящите интриги между Великите сили, Румъния, Сърбия.
Още от януари–февруари 1868 г. ”българските чети в Румъния” са първа тема в дипломатическите депеши от и за Балканите. Лондон и други столици обвиняват Петербург. В отговор Русия се мъчи ”да внуши на българската емиграция търпение”, а нейни представители дори информират Букурещ какво са научили за хъшовете ни.
Тези тревоги отчасти обясняват защо в Свищовско бързо е привлечена редовна войска; не стигат наличните полицейски сили и сбирщината от местни черкези и турци. От други вилаети са пратени един полк войска и отделение планинска артилерия, мобилизирани са резервисти. Спешно Цариград командирова за извънреден комисар председателя на Държавния съвет Мидхат паша (1822–1883), опитен и умен имперски администратор, бивш управител на Дунавския вилает. В Русе пашата българомразец пристига на 15/27 юли привечер, при това демонстративно е докаран от Варна със специален влак, посрещат го със салтанати. На място той създава извънреден наказателен съд. Бие на очи, че правят окопи. А на терена българските въстаници воюват в пълния смисъл на думата, хвърляйки в почуда и властите, и Европата.
„Хората, които нахлуха в България, се бият с невероятно ожесточение – информира своето правителство френският консул Шефер… – Въстаниците са много добре ръководени, много дисциплинирани…» До западните столици стигат и оценки като: „Българите показали невиждани досега жар, решителност и умение”. Всички са впечатлени от яркия белег на военна организираност, какъвто са униформите. Не пропускат и месинговите лъвчета с надпис „Свобода или смърт”. Бойците се окопават, докладват мнозина; от същото се оплакват и турските офицери. „Особено бие на очи фактът – изтъква Сабри паша, – че те винаги, когато са обкръжени, правят окопи, благодарение на които са успели да противостоят на толкова атаки.” След Освобождението това потвърждава Ангел Обретенов. За второто сражение (в Карапановата кория) той разказва: „…нашата позиция беше естествено добра. Па и други препятствия имаше. Всеки от нас беше си изкопал с тесака [голям войнишки нож] по една дупка в земята, отгдето следваше да хвърля [т.е. стреля]…”
Христо Македонски, друг от малцината оцелели четници, си спомня и „малки лопатки, с които си служехме за окопаване”.* * *
Разстоянието, което въстаниците минават от местността Янково гърло, Свищовско, до Бузлуджа, е поне 150–170 км – като се отчете съобразяване с терена, разузнаване, маневриране, търсене на пътя, на укрития и места за почивка, търсене на вода в убийствената юлска жега и т.н. След всяко сражение преследвачите са все по-наблизо и по-многобройни; в четата са все повече ранените. Откриват огън по сигнал.
• Първа работа на четата е да прекъсне телеграфната линия Свищов–Русе [4]. ”Около 20 дирека паднаха – пояснява участник в четата пред Захарий Стоянов. – А жицата се нави на кълбо и се отнесе настрана, която момчетата скриха в един шубрак”.
• В Караисенските лозя четниците заемат кръгова отбрана и не откриват огън безредно. Сигнал се подава с тръба и стрелбата започва съсредоточено и залпово. (Това е причина башибозукът да се стресне, че насреща му са „московци”.)
• А как бойците се оттеглят след този първи бой? Те тръгват не към Балкана, посока, в която противникът е бдителен и многочислен, а се връщат малко към Дунав, после обхождат вражеските позиции и тогава вече продължават на юг.
• В Карапановата кория (8/20 юли) въстаниците също са подготвени. Ангел Обретенов разказва: „Както в първата битка, така и тука ние бяхме заобиколени от четири страни; но и тук нашата позиция беше такава, щото ние стояхме нависоко и свободно можехме да гледаме навсякъде…”
• С остроумно тактическо решение започва жестокото сражение в Дълги дол. Там четниците постепенно изтласкват десетина полицаи от гъсто обрасла местност и „в разстояние на половин час ние сполучихме да изгоним турската потеря без никакви жертви и спокойно завзехме техните позиции, което ни беше целта”.
За бойната ефективност на четата несъмнено допринасят двамината в нейния щаб, които имат армейски опит. 24-годишният габровец Иван (Ванката) Попхристов Райчев е бивш руски поручик. Той учи в Москва в гимназия, после влиза във военно училище, специалност кавалерист, и на 17 октомври 1865 г. е произведен в офицерски чин. В руската армия служи до февруари 1866 г. и воюва в Кавказ, предимно в серия разузнавателни акции. Награден е с медал. Еремия Петров, възприел името Българов, е роден в Лом, или Медковец, през 1836 или 1837 г. Той дълго живее в Сърбия и е доброволец във войската й. Служи там над 4 г. (1863–1867) и достига звание подофицер. Той е сред организаторите и войводите в голямата Зайчарска чета (над 400 души). Когато през август 1867 г. минава границата, тя е подло предадена от сръбските власти и разбита с тяхно участие.
Но понякога „изтичат” дори имената на убити офицери като Яхия ага, шеф на полицията в Русе. Красноречиви са и косвените данни. Така австрийският консул Драгорич е дочул, че след Караисен в Свищовската болница са открити 60 легла за ранени турци и черкези. От друга страна, след Освобождението турските загуби често са преувеличавани от патриотично въодушевление. По-умерени са спомените на оцелели четници. От тях личи, че жертвите на противника във всяко сражение са няколко десетки.
За една ожесточена ръкопашна схватка в хода на сражението в Дълги дол разказва Ангел Обретенов: ”15–20 души солдати… до един бяха изсечени”. Бачо Киро [5] е споделил за същата, третата битка: ”…Паднаха убити само редовна войска 65 души. Числото на избитите черкези и турци не се знае”. При това оръжието на бунтовниците е разнородно и като цяло старо. Имат до 150 пушки, от които не повече от една трета сравнително далнобойни и точни. Преувеличава Сабри паша, който е в плен на административна паника и всеки ден се жалва от ”липсата на войскова сила”. Той се оправдава пред шефовете си: ”Поради обстоятелството, че са въоръжени с шишанета, стрелящи на 1500 крачки разстояние, никой не можа да се приближи до тях…”.
Преди век и половина в бой за България загиват 89–90 четници, а обесени са 22-ма или 23-ма. 9 души са осъдени на затвор и заточение; повечето дочакват свободата. Като цяло оцеляват 8–9 души. По време на похода, както и след него, се развилнява държавното варварство, което е присъщо на Османската империя до самия й край в XX век. Екзекуциите през 1868-а са мъчителни и унижаващи, западните консули ги описват с отвращение. Освен това за всеобщо назидание бесилки са издигнати не само в Русе и Търново, но и в Сливен, Казанлък, Габрово, Котел, Свищов, в Пловдив и Стара Загора. Терорът се стоварва и върху мирни хора, не само помогнали на четата – като в с. Дебели дял. Страдат българи далеч от събитията, дори чак в Охридско.
– – –
[1] Установените рамки на числеността – след повече от век изследвания и спорове – са: между 124 и 130 мъже заедно с двамата войводи.
[2] Смятат Иван Касабов (1837–1911) за автор на трите документа, вдъхновени от идеите на Раковски. Има обаче и предположение, че ”Законът” е дело на Иван Попхристов.
[3] Опит са имали над 40 души според други оценки. А бойното им кръщение не е само от хайдутуване у нас. Някои са се сражавали в Критското въстание или в отрядите на Гарибалди в Италия.
[4] Осем години по-късно и бойците в Априлското въстание не пропускат да ”ежат теловетe”.
[5] Бъдещият герой в отбраната на Дряновския манастир е от Бяла Черква, т.е. битките около Вишовград са в неговия роден край.
– – –
Основни източници: Стоянов З. „Четите в България”, 1885; Генова Л., Шаркова Кр. и др. „Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа: Доклади, донесения, инструкции…”. С, 1988; Димитров-Рудар П. „В търсене на истината”. С, 2001; Маркова З. „Четата от 1868 година”. С.,1990.
Шефер, френски консул: „Мъжете, които съставяли четата, били отлично обучени и дисциплинирани, строeли окопи и правили ходове през тях, събирали мъртвите си и възстановявали редовете си.“
Донато, италиански консул (добавя свой коментар към думи на Сабри паша): „… в поведението на тези чети се забелязва умение и познаване на стратегията, каквито не сме предполагали. Умелото ръководство на четата се признава както от самите турци, така и от другите…“
Далиел, английски консул: „Окопават се и се бият много непоколебимо.“
Драгорич, австрийски консул: „Хаджи Димитър… с малка сила, с добре направляван огън и маневриране нанесе невероятни поражения на турската нередовна войска.“
Мидхат паша (дава обяснения защо малко четници са заловени): „Никой от тях не искал да се предаде… Никой от заловените не се е предал, преди да бъде ранен на 2–3 места.“
7 ст. стил, юли, следобед. В лозя край с. Караисен (34 км южно от Свищов) продължава 5 ч битката против черкезки банди и пратен от Свищов конен отряд от 25–30 души. Трима четници са убити.
8 юли. Второто сражение – против башибозук и войска от Свищов и Търново, е в местност Карапанова кория в землището на Горна Липница. Заглъхва късно вечерта.
9 или 10 юли, в м. Дълги дол, северозападно от с. Вишовград, Павликенско. Към потерята са придадени вече 4000 войници. (”Ближен там един баир беше почернял като гора от сини потури и червени фесове. Това беше турската редовна войска…”) Проверка след сражението показва, че са останали 68 четници, много от тях ранени.
10 или 11 юли, м. Канлъдере, югозападно от Вишовград. Четвъртата битка въстаниците започват в неблагоприятни позиции между две възвишения, но водени от Хаджи Димитър, успяват да превземат едното. Четата губи 10–12 души, пак там е тежко прострелян и пленен Стефан Караджа, ранен и в предходните две битки. По-късно той умира от раните си в Русенския затвор.
11–13 юли. Преходи до габровското село Дебели дял, където четниците са посрещнати гостоприемно и нахранени. После отдъхват и поемат към билото на Балкана. През цялото време ги издирват потери.
Около 15–16 юли. В района между вр. Шипка и Бузлуджа от четата изостават 15 души, повечето ранени. Те не успяват да се свържат с другарите си, вървят на изток из Еленския Балкан и 10-ина дни по-късно са разбити на Агликина поляна.
18/30 юли, следобед. Между 3 и 5 ч трае на Бузлуджа сражението на 30-ина четници (а не над 40, както се смяташе). Те са обк ръжени на голия връх от башибозушка потеря (500 души) и 150–200 щика редовна войска. Убити са 24 четници, включително Хаджи Димитър. (Никой сериозен историк не оспорва, че войводата загива там. Отхвърлена е жилавата версия, че починал по-късно в Средна гора, където го били откарали, за да го спасят.) На Бузлуджа петима по чудо успяват да си пробият път, но единият е тежко ранен и не след дълго умира.
