През XVIII век държавната търговия с военни услуги била нещо обичайно. С нея се занимавали предимно владетелите на малките германски княжества, съществували преди обединението на страната през 1870 г. Особено прочути били бойците от княжеството Хесен-Касел, които местният владетел давал под наем на различни европейски монархии и с получените доходи покривал половината от държавните си разходи. По време на войната за независимост в Америка три четвърти от английската армия, изпратена да потуши бунта в колониите, били германски наемници, сред които преобладавали хесенците.
Днес обаче реалностите в областта на военното дело са други. САЩ, Германия и Великобритания, които през XVIII век преплитат историческите си съдби в американската война за независимост, сега са заедно в НАТО, която е не само военен, но и политически съюз. Правителствата вече не дават войници под наем на чужди държави, а специално за страните от НАТО се предполага, че са заедно, защото споделят общи виждания за заплахите и начините за справяне с тях. Всичко това бе подложено на съмнение от президента на САЩ по време на срещата на върха на Северноатлантическия пакт през миналата седмица. Тръмп поиска европейските държави от НАТО незабавно да вдигнат военните си разходи до 2% от брутния вътрешен продукт, а часове по-късно дори удвои нивото на претенциите си до 4% от БВП. Всъщност дори и след увеличението през тази година военният бюджет на САЩ също е под 4% от БВП на страната.
Доналд Тръмп очевидно не е обременен от никакви познания за историята и целите на НАТО както и за геополитическия контекст, в който оперира тази организация. Той гледа на Алианса като на търговско дружество и, преглеждайки финансовите баланси, е установил, че неговата страна плаща най-много. Това, което той пропуска, е, че НАТО няма собствена армия, неговата сила се генерира от сбора и синергията на националните армии. Следователно рекордният военен бюджет на САЩ от $686 млрд. за 2017 г. съвсем не е вноската на страната в НАТО, а пари, похарчени за националната сигурност, която има много повече измерения. Американците са глобална сила и като такава са ангажирани в конфликти и военно сътрудничество в най-различни точки на планетата. Разполагането на големи войскови контингенти в Япония и Южна Корея например по никакъв начин няма връзка с НАТО. Всъщност в Източна Азия има 81 хил. войници на САЩ, докато в Европа, т.е. – в северноатлантическата зона, те са с 15 хил. по-малко. Разбира се, над 85% от армията на САЩ е дислоцирана в родината си и нейният принос за изпълнение на целите на НАТО е индиректен.
Двете големи военни кампании на САЩ през XXI век – в Афганистан и Ирак, струват в пъти повече, отколкото издръжката на американските войски в Европа за целия период след края на Студената война. А трябва да се отчете, че и афганистанската, и иракската война бяха инициирани и лидирани от американците и имат доста опосредствена връзка със сигурността на европейската част от северноатлантическото пространство.
От друга страна клоунадата на Тръмп в Брюксел актуализира въпроса за преразпределението на тежестите и отговорностите в НАТО. След рухването на Съветския съюз държавите от Алианса се почувстваха в относителна безопасност и снижиха темпа на военното строителство. Ако перифразираме Марксовия принцип на комунизма „От всекиго според възможностите, всекиму според потребностите“, то НАТО дълго време функционираше по правилото „от всекиго според възможностите и желанието, всекиму сигурност“. Анексията на Крим от 2014 г. и последвалата конфронтация с Русия бяха камбаната, която стресна съюзниците от Алианса и те поеха ясен курс към увеличаване на военните бюджети. То обаче си има граници – целта е 2% от БВП за всяка от страните членки.
Трябва да се има предвид, че увеличаването на военните разходи е много чувствителен политически въпрос в почти всички държави от НАТО, поради което това не може да се случи изведнъж. Дилемата „пушки или масло“ е стара почти колкото първите държавни образувания по света и до днес няма категорично и ясно математическо решение.
Главният политически резултат от срещата в Брюксел е приетото съвместно заявление на държавните ръководители. То е съдържа 79 точки и е доста детайлно. Въпреки цялата пушилка, която вдигна Тръмп, в този документ не се съдържа нищо от неговите бомбастични искания. Ясно е потвърдено, че целта на НАТО си остава такава, каквато бе формулирана още на срещата в Уелс през 2014 г. – нарастването на военните разходи до 2% от БВП да се случи до 2024 г. като се отбелязва, че план за това имат приблизително две трети от страните членки на организацията. Изключително важна е и другата цел – поне 20% от военните бюджети да отиват за закупуване на ново въоръжение и техника, включително за научно-изследователски и конструкторски разработки. Засега се смята, че до 2024 г. това ще бъде постижимо за 24 от 29-те държави в НАТО.
Най-озадачаващото в бизнес подхода на Тръмп към НАТО е невъзможността той да осребри повишаването на военните разходи на европейците, дори и то да се случи, така както американският президент си го представя. Какво ще стане, ако от 1 януари 2019 г. отбранителните бюджети на всички държави от Алианса достигнат 2% от БВП? Нима военните разходи на САЩ ще намалеят? Нима Тръмп ще изтегли американските войски от Европа и колко би икономисал при такъв сценарий? Стопанинът на Белия дом обаче едва ли си задава тези въпроси. Него го интересуват единствено медийните интерпретации на сблъсъка му с европейските съюзници – ако все пак на Стария континент започнат да харчат повече пари за отбрана, Тръмп ще се похвали, че е постигнал голяма победа и ще си го запише като червена точка за предизборната кампания през 2020 г.
Теоретично американската военна индустрия би могла да спечели от увеличаването на военните разходи на европейските държави. САЩ все пак са най-големият производител и износител на оръжие в света с огромна преднина пред следващите ги конкуренти. Но плановете на Евросъюза за развитие на собствения военно-индустриален капацитет в рамките на Постоянното структурирано сътрудничество в областта на отбраната означават, че лъвският пай от парите за превъоръжаването на европейските армии вероятно ще остане на Стария континент.
Засега Тръмп клати политическите устои на НАТО но без да е в състояние да нанесе някакви непоправими щети. Във военен план организацията си остава стабилна, американските генерали и офицери в щабовете на Алианса си вършат работата, върви процес на оптимизиране на командната структура чрез откриване на нови щабове и трансформация на вече съществуващи. Проблем може да възникне, ако Тръмп се опита да преразгледа американското военно присъствие в Европа като изтегли част от войските на САЩ от Германия или пък като ги възпре от участие във военни учения по Източния фланг на Алианса, за да не дразни Русия. Ако съдим по изявленията на Тръмп и Путин след срещата им от този понеделник в Хелзинки, обаче такова развитие не се очертава. А и корпоративната съпротива на военното съсловие срещу такива резки политически движения би била силна и не е ясно дали президентът може да я преодолее. Така че – засега спокойно, Тръмп няма да разруши НАТО!
Европейската сигурност след Тръмп
В тази ситуация на европейците не им остава нищо друго освен да бъдат сдържани, търпеливи и да изчакат мандата на Тръмп да свърши. Ако той обаче бъде преизбран, то това ще е сериозен сигнал, че Евросъюза трябва да помисли за собствени отбранителни планове, които не включват САЩ. И то не толкова заради новите четири години, в които Тръмп ще сее хаос по света, а заради съмненията, че американският политически процес е загубил своя рационален характер. И ако в годините на Студената война бе невъзможно сигурността на Европа да бъде гарантирана без САЩ, то сега нещата вече изглеждат по друг начин. Въпреки засилената конфронтация с Москва след 2014 г., повече от ясно е, че Русия не е Съветския съюз. Страните от ЕС имат огромно икономическо превъзходство над своя най-голям източен съсед, военните им разходи също са по-големи от руските. Разбира се, усещането за заплаха в различните части на европейския континент е различно, няма как Холандия и Естония, например, да имат еднакви опасения спрямо Русия, или пък Полша и Гърция да се боят в еднаква степен от мигрантската вълна.
