Годината е 1968-а, 21 юли, 4 ч сутринта. В Елховския полк е тихо. Само от спалните помещения се чува монотонно хъркане. Спят 18-годишни момчета, които, заспивайки, не са подозирали, че само след минута сигналът за тревога ще промени живота им. След още 10 мин те ще са на плаца с пълно бойно снаряжение. И по суша, и море ще идат да спасяват революцията в братска Чехословакия. И опазвайки революцията, ще разберат, че животът не са лозунги и команди. А лозунгите и командите правят хората врагове.
Едно от тези момчета е редник Исак Гозес, тогава автоматчик от 6-а рота на 2-ри батальон на Елховския полк, а днес един от най-известните български журналисти. Ето неговата история за дните, когато е бил окупатор в Банска Бистрица.
Петър Бойчев
– Г-н Гозес, преди да ви вдигнат по тревога, по нещо личеше ли, че този десант е възможен, че се говори под сурдинка, че има молби за помощ?
– По нищо с едно изключение. Предната вечер, 19 юли, имайте предвид, че това е лятно време, полкът е малко разпуснат, наближава уволнението. Някои са на бригади, други се готвят да кандидатстват във ВУЗ. Всеки вече гледа на уволнение. Та тази вечер на проверката минава командирът на полка – полковник Генчев, той беше един такъв много наперен, вървеше като пуяк, изведнъж ни в клин, ни в ръкав каза – и не се отпускайте, вижте какво става в Чехословакия! Ха сега, де! Много ни интересува нас какво става в Чехословакия. Обикновени войници в Елхово, които чакат уволнението. Ние не бяхме ходили още в София, та ще мислим и знаем какво става в Чехословакия. На никого през акъла не му мина за какво е намеквал Генчев, ако и той въобще е знаел.
– И какво стана, алармата пищи, полкът е вдигнат по тревога…
– Да, в 4 ч сутринта. Качиха ни на бронетранспортьорите и спряхме за първи път в едно село на двайсетина километра от Елхово. Построиха ни целия полк, пристигнаха проверяващи и започнаха тотална проверка на бойната готовност – от мешката до иглата в кепето. Констатираха обаче, че не сме готови за поход и ни върнаха обратно в поделението да се дооборудваме. На марш на скок! 20 км до поделението и обратно до селото. Без почивки. На другия ден сутринта заминахме за Атия. Осъмнахме на морето. Не можехме да повярваме – от пущинака в Елхово до морето, в разгара на лятото. Красота, слънцето изгрява, а вълните се бият в бронетранспортьора. Никой нищо не ни казва, само ни натовариха на корабите.
– Добре де, как така никой нищо не казва. Поне не казаха ли, че отивате примерно на полково учение.
– Никой нищо. Натовариха ни на корабите. Едно корабче дърпа две баржи, в които има по един БТР, и така целият полк. Пътувахме два дена до Одеса. Оттам ни качиха на влак и осъмнахме в една в гора. Един месец в тази гора, без да знаем къде сме. После разбрахме, че е в Съветския съюз, днешна Украйна, на границата с Чехия.
– Цял месец в гората, там не се ли чу вече нещо, какво коментирахте помежду си!
– Там вече се появиха някакви догадки, слухове. В гората по цял ден тренирахме, крием се зад дърветата, атакуваме, защитаваме се. Вече започна да излиза информация, че в Чехия нещо става, преврат, контри. Тогава беше срещата между два влака.
В единия беше Брежнев, в другия – Дубчек. На гарата пълно с журналисти. Събират се двамата и преговарят. После си тръгват, без да се покажат заедно, отказват всякакви изявления. Това беше знакът, че не са се разбрали. Тогава вече се разтревожихме сериозно. И на 20 август сутринта ни събудиха по тревога и ни раздадоха бойни патрони. По четири пълнителя на човек. Един на автомата и три в сумката. За две години служба в Елхово не бях виждал повече от 5 бойни патрона по време на стрелбите. А сега 4 пълнителя! И вече взе да ни става ясно. Следобед към 16 ч ни събраха по батальони и ни обявиха официално: влизаме да спасяваме Чехословакия, там става държавен преврат. Четоха ни речи, подгряваха ни, ние се настроихме. Бяхме надъхани яко – не да ходим да убиваме, а да спасяваме социализма в Чехословакия. Това е 1968 г., светът е разделен на социализъм и капитализъм. Капитализмът е навлязъл в Чехословакия и мъчи нашите братя чехи и словаци. И ние трябва да им помогнем! Казаха ни още, че те искат нашата помощ, искат да ги защитим от контрареволюцията. След тая реч следобед започнаха чисто бойните указания. Нещо важно – още в гората в СССР ни събраха и ни казаха, че при опасност за живота ни имаме право да стреляме. Да припомня само, че по време на съветската окупация в Унгария руснаците първите три дни са нямали право да стрелят.
Аз говоря от позицията на обикновен редник. Не знам офицерите дали са знаели повече. След речите ни качиха на бронетранспортьорите и тръгнахме. На сутринта минахме границата. Беше някъде към 4 ч сутринта.
Шпионката Марцела
Имаше едно много красиво чехкинче – Марцела, чернокоса със страшно хубави сини очи. Идваше на поста до печатницата. Което беше странно, защото постът беше извън града. Няма да забравя една вечер дойде късно, дали идвала при мен, или не, не знам, но ме извика часовият, аз бях подчаси, и казва ела, Марцела те вика. Дойде с някакви момчета. А си беше опасно – въоръжени войници извън града. Отивам аз и Марцела ми дава парче шоколад. Стана ми много мило. Идвала е два-три пъти, малко си говорехме – нищо повече. На 9 септември дойде екип на „Народна армия”, правиха репортаж за нас. Мъчат се да изкопчат нещо интересно, ама ние мълчим. И тогава един натегач от София, още му помня името – Траянов, измисли тази история с Марцела, – че тя идвала да ни шпионира. И това излезе във вестника – първо в нашия, после и в техния. И тогава тя дойде за последен път, плачеше огорчена и обидена. И ни каза – аз идвах при вас като приятел, вие ме изкарахте шпионка.
– Какво първо ти направи впечатление в Словакия?
Светещите реклами. Направо бях изумен. В Ямбол такова нещо нямаше. Направо Запад. Градът спи. Четири сутринта. А ние минаваме, танкове, бойни машини, километрична колона. А Кошице спи, тук-там се прибират подпийнали компании. 21 август 1968 г., мисля, че беше събота. Представяш ли си каква гледка – колони танкове и бетеери покрай спящ мирно и кротко град. В нашата машина имаше един млад войник, майка му беше чехкиня и той знаеше чешки. Ние вървим към Банска Бистрица с ясното съзнание и чувство, че хората ни чакат и ние отиваме да ги спасяваме. Очакваме да ни посрещат подобаващо, както се посрещат спасители, очакваме, че ще изпитат едно огромно облекчение, като ни видят, че идваме. И ние идваме. Та някъде към 8 ч по радиото това момче успя да хване чешкото радио. И оттам започна да се чува непрекъснато една и съща дума – окупация, окупация, окупация! Помня как говорителят каза: Чувам рев на танкове около радиото, окупация, спирам предаването!
Пред очите ми е още как, като наближихме светофара на една главна улица, изгряло е вече слънцето, красота… и изведнъж се събра народ на този светофар, като на митинг, и всички ни гледат на кръв. Това вече беше голяма изненада за нас. Махат ни да се връщаме, крещят нещо очевидно недобронамерено. Очевидно не сме желани, ама нали бяхме спасители! Излязохме от Кошице и тръгнахме по хълма, той остана по-долу. Голям град, виждат се високи като небостъргачи блокове, 15–20 етажа! На мен ми изглеждаше като Ню Йорк в сравнение с Ямбол, където тогава имаше само един блок на четири етажа. И продължаваме към Банска Бистрица. Наближаваме някакъв завод, оказа се Захарен завод, имаше огромни купища захарно цвекло. Като го наближихме, започнаха да хвърлят по нас цвекло, ние в бронетранспортьора сме защитени, ама в колите не са. Удариха и раниха тежко в главата един полковник в джипка. Взеха го с хеликоптер за операция. Като минахме завода в Кошице, разбрахме вече, че работата не е толкова проста. Че никой не ни чака като освободители, че никой не ни иска. Това го прозрях аз, обикновеният редник. Та минахме Кошице. Никой нямаше право да се показва, гледахме през отворите за автоматите, навлязохме в дефиле, от двете страни планини, и тогава дойде заповед – всички готови за стрелба, очаква се нападение. Ние стоим нащрек и наблюдаваме тревожно.
На връщане в спални вагони
Научихме, че в България наборът се уволнява на 15 октомври. А ние тук в Банска Бистрица още пазим революцията. Никой не ни говори за връщане. Изведнъж, тогава всичко ставаше наведнъж, на 1 ноември изкомандваха да събаряме полевия лагер и да се изнасяме към гарата. И да видиш чудо – танковете и техниката на влакова композиция, а ние в спални вагони! Като пътувахме от Одеса до гората, бяхме пак на влак, но в свински вагони, на земята. Обратно – в спални! В Съветския съюз ни посрещат като победители – на всяка гара тържествено посрещане и музика. Командирите излизат, мощно ура, качват се и влакът тръгва. И така, докато стигнем Одеса. Там се събрахме с другите момчета – от Харманлийския полк. Те заминаха със самолети. Качиха ни на огромен кораб до Бургас. Оттам до Елхово, като спираме във всяко село – венци, цветя, песни, речи, подаръци. Пристигаме в Елхово – целият град събран на площада. След тържествата обаче пак ни затвориха. Победители, освободители, ама за уволнение никой не говори.
– Тогава ли дойде страхът?
– Не толкова страх, колкото усещане, че адреналинът ти се разплисква. Сега може да изглежда смешно, или грозно дори, но когато си на 18 години, те гони от една страна някакъв идеализъм, от друга страна – желание да се изявиш, да станеш герой! Надъхани сме от филмите за войната, за геройства, за саможертва. Та като ти кажат, че се очаква нападение, значи предстои битка, истинска битка! Битка, в която можеш да загинеш. И това очакване не беше час-два, а цяло денонощие. Но минахме и подминахме, картината вече е ясна, няма да ни посрещат с хляб и сол. Започнахме да свикваме с обстановката. Навсякъде ни гледат с омраза. И така стигнахме Банска Бистрица. Нашият краен обект. Дадоха ни задача на взвода – да превземем завод за дървообработване с 400 работници и да установим контрол върху обекта. А взводът бяхме двайсет души в два бронетранспортьора. Наближаваме, имаме вече поставена задача и всеки за себе си мисли как ще я изпълни. Как ще атакуваме този завод, как ще се промъкваме между талпите, между машините. Не е шега работа – 400 работници, а ние двайсет души. Надъхани, брадясали, абе война, бойна задача. И стигаме до Банска Бистрица по един хубав път и се нареждаме пред града.
Оръдията започнаха да се разполагат в полето. Полкът се разгръща, артилерията се подготвя за стрелба, изобщо сериозна работа. Бронетранспортьорът ни спря до спирка на автобуси все още извън града. Седят хора и чакат рейса. И ни казват: Нали няма да стреляте! Ние пък мислим, че нас ще ни стрелят. И им казваме – ние няма да стреляме, ако и вие не стреляте. Те пак – че кой да ви стреля вас, да виждате пушки?! Друго впечатляващо по пътя беше, когато минавахме покрай военно поделение. На оградата войници само с канчета! Къде им бяха пушките, обезоръжени ли бяха? Удрят обаче по канчетата с лъжиците в знак на протест и крещят у-у-у-у-у-у-у. Тогава Дубчек, уважаван и почитан мъдър човек, беше обявил: Никаква съпротива на войските!
И вече влизаме в града. Много красив град, зелен, имаше кокетна спортна зала. Ние се наредихме по протежение на централната улица. Но градът празен, няма хора. По едно време взеха да се появяват оттук-оттам. Най-обикновени хора. Взеха и да се приближават. И почнаха да питат: Какво правите тука? Защо сте дошли? Ами дойдохме да ви освобождаваме, викаме ние. Да спасим революцията. Вечерта ни изкараха извън града на поляна с току-що ожъната пшеница и там опънахме палатките. Нашият взвод получи две задачи, които изпълнявахме почти месец – да пазим редакцията и печатницата. Редакцията се намираше в центъра на града, до голям универсален магазин, на пъпа на Банска Бистрица. Печатницата – извън града.
Знакът на операция “Дунав”
Знакът на нашата операция „Дунав”, после разбрахме, че така се казвала, бяха две червени ленти. На колите, на хеликоптерите, на танковете, да се знае, че е от нашите. Две успоредни червени ленти. Освен това всички – от командира на полка до последния редник, бяха с еднакви униформи без никакви отличителни знаци. С чисти реднишки пагони. Абсолютно всички.
Всеки от нас беше длъжен да познава началниците си по лице. Тотомиров, който ми беше взводен, Генчев, всички. Не трябваше да се разпознава кой е началник, кой войник.
– И там давате караул.
– Денонощен въоръжен. Но беше голям кеф до редакцията. В центъра минават хора, млади момичета. Вестникът продължава да излиза, а ние го пазим. Даже ни снимат и ни пускат във вестника, нелегално, от прозореца. На третия ден от нашето пазене пуснаха черни знамена – в знак на траур, вече имаше загинали по време на окупацията. После из целия град се появиха надписи „Окупаторите вън!” Тогава комендантът на града, от руските части, нареди и за два дни измиха и изчистиха. И всичко кротна. Така седим и чакаме. Някой беше питал колко време ще чакаме. Казали му – ако трябва с години…
