Българските офицери застават решително до народа си

„Във всяка подготовка на въстание се достига до момент на максимум напрежение, когато духовете не могат повече да се обуздават. Идеите добиват двигателна сила и човек почти неволно, автоматически действа, за да изпълни онова, което дълго е лелеял. Тогава идва часът, в който трябва да се направи решителната крачка.“ Така историкът Никола Станев започва описанието на Илинденско-Преображенското въстание. Той пояснява, че „в отделните сбивания и нападения между българските революционери и турците се дават немалко жертви. Бойните сили на организацията се

[/caption]изтощават, а населението се съсипва“. 

Тогава патриотите си задават въпроса, дали не е по-добре да се обяви общата борба и да се нападне неприятелят с всички сили. На 2 май 1903 г. Вътрешната организация свиква общ конгрес на комитите в с. Смилево, до Битоля. Конгресът решава общото въстание против турското иго да се обяви на Илинден, 20 юли (2 август) 1903 г. 

Отправят се разпореждания по тайната поща и с летящи чети се мобилизира Битолският окръг, който е избран за център на въстанието. 

Бунтът обхваща Лерин, Костур, Охрид, Кичево 

и част от Прилеп. Това е територия от 10 000 кв. км с 250-хилядно българско население. Въстанието в другите окръзи има спомагателна цел – да отвлича вниманието на турските сили. Главната задача, която си поставят революционерите, е да заемат областта отвъд Вардар, да прогонят турската власт и да задържат колкото се може повече бунта. Те не си правят илюзията, че с тези действия ще успеят да разсипят Османската империя и да освободят Македония. Революционерите искат да предизвикат намесата на Европа и най-сетне „да се реши въпросът за автономията на измъчената Македония“. 

Както пише Станев, „още вечерта на Илинден 

въоръжените чети, стройно наредени и облечени 

водени от напетите си войводи, излизат от скривалищата и заемат пътища, села и градове. Започват боевете с турската войска и полицията. Цялата страна бушува. Войводата Борис Сарафов с отряда си разбива турците и превзема гр. Крушево, Лерин и др. В турската войска се провежда мобилизация и тя започва да напада с увеличени сили. Въстаниците са въоръжени с бомби и пушки, но не могат да устоят на мощната турска артилерия. За да пазят личния си състав, те се разделят на малки групи, но това ги лишава от възможността да удържат на напора на масовите атаки на редовната турска войска и на башибозука“.

Противникът е многоброен и настъпва с всичките си ресурси – артилерия, кавалерия, пехота и технически части. По тази причина въстаниците напускат селищата и се отправят към планините, за да продължат борбата. Въстанието продължава три месеца и се прекратява, когато в планините падат големите снегове. В Битолски окръг се водят над 150 сражения. В тях 20 000 въстаници се изправят срещу 100 000 души редовна турска войска и башибозук. 

От другата страна на България, в Странджа планина, на 19 август (Преображение) 1903 г. избухва 

Одринското въстание  

по-известно като Преображенското.

Въстаниците заемат Странджа и оттам пращат четите си в различни посоки. В района на Странджа стават 35 битки, участват над 2000 комити срещу 10 500 войници. Водач на въстанието в Странджа е Георги Кондолов. Революционните окръзи в Солун, Серес, който е на Гоце Делчев, и Скопие съгласно решението не въстават, а само притесняват турските власти, за да стоят те по местата си. По това време сръбските чети и агенти държат страната на турците.

Въстанието е потушено с големи жестокости и опустошения. Повече от 200 български селища са разрушени, а къщите – опожарени. Без дом остават 70 000 души, като 30 000 бягат в България. 
Винаги когато става дума за Илинденско-Преображенското въстание, изтъкнатият наш военен историк проф. Светлозар Елдъров подчертава, че по това време българското офицерство масово и решително взема участие в подготовката и провеждането на въстанието. Начело на борбата застава легендарният български генерал-майор Иван Цончев. Освен това забележителен е и фактът, че подготовката на въстанието започва доста време преди това. В нея освен комитите участват жени и деца, хора от всички възрасти. Не се случва нито едно предателство.  

Секретното Окръжно на писателя и на генерала

На 10 декември 1902 г. до българските офицери, родени в Македония и Одринско, е изпратено секретно Окръжно писмо № 523 на Върховния македоно-одрински комитет с председател писателят Стоян Михайловски и подпредседател генерал-майор Иван Цончев за участие в подготвяното въстание през пролетта на 1903 г. В писмото те се обръщат лично към всеки български офицер. Ето какво гласи част от него: 
„Многоуважаемий господине, 

Настъпва вече време, когато отечеството ще извика всичките си синове на помощ. Борбата е почната и тя трябва да се изкара докрай. Задружни общи усилия са нужни от всички ни, за да може да се разчита на успех. В средата на българското офицерство има стотици македонци и одринци, които отечеството вика и които първи трябва да се хвърлят в борбата, която се води за родината ни. Дългът към отечеството, военната им чест ги призовава да бъдат те в първите редове на борбата. Първото място им принадлежи и те са длъжни да го заемат. Възпитани във високите военни и отечествени добродетели, тяхна длъжност е да поведат борците за доброто и щастието на това отечество, което ги е родило и което на тях възлага най-голямата си надежда…“ И българските офицери отговарят на призива. Ето какво казва по този повод проф. Елдъров:[/caption]

„Без подкрепата на Българската армия историята на Илинденско-Преображенското въстание, както и изобщо на националноосвободителната борба на българите от Македония и Одринска Тракия нямаше да е тази, която познаваме днес. Само в подготовката и осъществяването на въстанието участват един генерал и 48 офицери от Българската армия със звание от подпоручик до полковник, които през 1903 г. в един или друг момент се намират на територията на Македония и Одринска Тракия. Още повече са българските офицери, които, без да напускат своите части и поделения, оказват съдействие за подготовката и провеждането на въстанието. Не бива да се забравя, че тайните офицерски братства, скритият двигател на освободителната борба, които стоят в основата и на Вътрешната организация, и на Върховния комитет, в навечерието на въстанието обединяват близо 1000 офицери на действителна военна служба. Това е половината от българския офицерски корпус по онова време.“