Но после нещата се случиха така, както се случиха, и днес Зоран Заев е премиер на Република Македония и трябва да осъществи своето обещание. На всичко отгоре за провеждането на референдум за новото име на страната настояват и международните институции, това задължение бе включено в Договора за промяна на името и за стратегическо партньорство с Гърция като част от задълженията, които Скопие поема за изпълнение, за да получи одобрението на Атина. И когато генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг връчи поканата на Заев за преговори за членство на Македония в Алианса, изричното условие бе тя, Македония, да изпълни всички вътрешни процедури по Договора с Гърция, в това число и провеждането на референдум за новото име. Даже нещо повече, в отделни изявления Столтенберг бе повече от ясен: има ли референдум, при това успешен – има преговори за членство,
Истински ужас, както и да го погледнеш! Значи, мърдане няма. И понеже опозицията в Македония, представлявана главно от ВМРО–ДПМНЕ, също не спи, се случи така, че провеждането на общодържавното допитване за името бе превърнато в основен политически въпрос на острата битка, която въпреки ваканционното време се води в страната. Даже депутатите все още се потят на големите традиционни горещини край Вардар, вместо да са поели в различните дестинации на своята заслужена почивка. Така, както го правят дълго и напоително в други, не толкова важни политически години… Впрочем коя ли година от новото хилядолетие не е важна политически за Македония и за нейните граждани, поне аз не си спомням такава. А и онези в последното десетилетие на миналия век бяха същите. Но сега, сега вече залогът е стратегически и сакрален, ако мога така да се изразя.
Та за референдума. Заев е изправен пред пълната липса на полезно време, а вероятно и на полезни ходове. Той вече неведнъж в своите публични прояви заяви, че вижда провеждането на допитването в края на септември или началото на октомври тази година. Общо взето, през есенните месеци. Това е хубаво време за провеждането на каквото и да е допитване – дали в рамките на парламентарни, президентски или местни избори, или на референдум. Да не забравяме, че Македония вече има своя прецедент и той е датиран горе-долу по същото време. Става дума за референдума на 8 септември 1991 г., когато македонските избиратели с мнозинство решиха бившата югославска република да стане суверенна и независима държава. Помните – 8 септември 1991-ва, дата, която днес е национален празник на страната. Впрочем ще споменаваме този прецедент поне още веднъж, когато ще стане дума за формулата на въпроса, с който Заев иска да попита своите съграждани за бъдещото членство на държавата в НАТО и в ЕС и за новото име, което идва от Договора с Гърция – Република Северна Македония.
Когато този текст види бял свят, вече ще е известно дали на т. нар. „лидерска среща” през седмицата в Скопие се е стигнало до съгласие за формулата на питането на референдума, или има още неща за доизкусуряване. Заев вече подхвърли неформално идеята си въпросът да звучи така – дали сте за членство на Македония в НАТО и в ЕС и за подкрепа на Договора с Гърция, но във всеки случай въпросът е съставен от две части. Реално погледнато, то не може и да бъде по друг начин, защото въпросът хем трябва да бъде кратък и ясен, хем да обема цялото политическо съдържание, вложено в него. Опозицията, поне засега, не приема подобна формулировка, но пък аз ще приведа един аргумент, който идва тъкмо от референдума през 1991-ва. И тогава питането бе съставно от две части – дали сте за суверенна и независима Република Македония с право тя да сключва съюзи с други суверенни държави. Втората половина на въпроса имаше предвид сключването на съюзи с други суверенни държави, произлезли от разпада на бившата СФРЮ предимно. И това тогава се прие като уловка за всички онези, които симпатизираха на бивша Югославия, да кажат „да” на референдума. И по такъв начин да подкрепят и независимостта, и суверенитета на Република Македония, съдържащи се в първата част на въпроса.
А може би това бе и хитрост на инициаторите на референдума тогава, защото частите на югославската армия все още бяха в казармите на територията на Македония и никак не беше ясно каква ще бъде тяхната реакция при безумието, обхванало вече видимо Слободан Милошевич. Така или иначе, Македония стана суверенна и независима страна и съществува като такава вече почти 27 г. Тя не влезе в съюзи с други суверенни държави, може би поради кървавия начин, по който някои от тези държави излязоха от разпада на СФРЮ. А може би и поради визията на някои от тогавашните лидери в Скопие, които видяха перспективата на новата си държава тъкмо в членството в ЕС и в НАТО. Но ето, от време на време се намира някой юрист, който да подхвърли, че втората половина на онзи въпрос от 1991-ва все още е в правния мир. И че ако някой иска той да отпадне, трябва да намери начин това да стане легитимно. Прието е на референдум, значи, чрез референдум трябва да умре. Такива работи, а аз само припомням.
Другата въпросителна из многото, с които референдумът е свързан, е какво ще бъде поведението на опозиционната ВМРО–ДПМНЕ. В момента тя се опитва да използва ситуацията в своя полза, извивайки ръцете на Заев с различни искания, които не са пряко свързани с материята на допитването. Но за това – в друг текст. Главният въпрос, поне в момента за опозицията, е – бойкот или участие с отрицание. С други думи, дали ВМРО–ДПМНЕ ще призове своите симпатизанти и привърженици изобщо да не участват в референдума, или да участват, но да гласуват „против”.
Защо е важно това? Ще ви предложа една хипотеза, подкрепена с числа – общият избирателен списък в Македония е в рамките на около милион и 800 хиляди гласоподаватели. Поне толкова бе по време на миналогодишните местни и по-миналогодишните парламентарни избори. Според Избирателния закон референдумът ще бъде приет за успешен, ако в него са взели участие, независимо как са гласували, 50 процента от общия списък плюс един гласоподавател. Значи, трябва най-малко 900 000 човека да отидат при урните. Гласоподавателите от всички партии на албанците в страната независимо дали са във властта, или са в опозиция, са общо около 250 хиляди, поне така показват последните избори. Ако има някакъв контингент, за който можем сигурно да кажем, че ще гласуват с „Да”, това са тъкмо тези 250 000.
СДСМ на Зоран Заев и неговите коалиционни партньори, без албанците, имат около 400 000 гласа, значи, общо стават 650 000. За успех на референдума стигат, особено ако някои от останалите стотина хиляди неопределени също подкрепят питането, както се очаква. Но за изпълнение на ценза от 50 на сто плюс един – не стигат. Ако ВМРО–ДПМНЕ обяви бойкот и препоръча на своите хора да не гласуват и те се вслушат в тази препоръка и не излязат, този ценз няма как да бъде изпълнен. Затова, слушам, на някои от управляващите в Скопие им се върти в главата да направят промяна в изборните правила и да свалят ценза за участие на 40 процента.
Доколкото такава възможност е реална, не мога да споря, но във всеки случай тя се подхвърля в публичното пространство край Вардар. Друг е въпросът, че, познавайки Заев, който би искал чиста и легитимна победа на референдума, без увъртания и тарикатлъци, не вярвам той да приеме подобен вариант. Другата опция е да убеди опозицията да не бойкотира допитването, а да излезе да гласува, макар и с „против”. Тогава нещата ще изглеждат по друг начин, нали?
Има и други въпросителни около референдума. Което пък на мен ми даде основание да кажа, че това никак не е проста работа…
