Хан Тервел цяла година воюва с халифата

Автор: Николай Големанов

В най-горещите летни дни преди 1300 г. настава окончателният крах на арабската армия, която близо 13 месеца обсажда столицата на Византия. Край града озверелите от глад бойци на Умаядския халифат са избивани с хиляди, покосявани от болести, отчаяни и най-сетне, на 15 август 718 г., си тръгват. Победата, която империята удържа в съюз с хан Тервел (на власт от 700 до 721 г.), носи не само нейното оцеляване. Залогът пред стените на Константинопол е самото бъдеще на Европа, на християнската цивилизация. Тях е поставила под въпрос неудържимата сякаш експанзия на халифата (виж „Българска армия”, бр. 25 от 22 юни т.г.).

Сблъсъкът преди 13 века е по-кратък от боевете, запомнени като Първа обсада на Константинопол (674–678). Но той е далеч по-опасен и мащабен. Никога халифатът не е събирал по-силна войска от тази, която през 715 г. ускорено струпва в сирийската равнина Дабик (около дн. Алепо). Тя наброява над 200 000 души; отделно се готвят 5000 кораба. Оръжията заговарят от пролетта на 716 г., когато грамадна армия напредва с боеве в Анадола. Главнокомандващият Маслама не бърза. Той особено се грижи за запасяването с храна и зимува по Егейското крайбрежие на Мала Азия. Към Константинопол Маслама води 80 000 души (120 000 по други оценки) и разчита на 1800 кораба. Тази армия надвишава цялата мощ на империята и е предостатъчна за тотална блокада на града. Тогава византийската столица е само късче от европейската част на днешния мегаполис Истанбул. Константинопол заема долу-горе 5 кв. км край залива Златният рог. Населението му в началото на VIII в. вероятно е 100–120 хил. души, пет пъти по-малко, отколкото през VI–VII век. През 717 г. арабите не целят да превземат града с един щурм. Планът е първо да изтощят до смърт бранителите му. Той се проваля. Ала не от крепостните стени изниква първата спънка.

В лятото на 717-а Маслама пресича Хелеспонт (Мраморно море) откъм гр. Абидос (близо до Чанаккале в днешна Турция) и поема през Тракия, разграбвайки градовете по пътя си. Още по това време го тормозят български отряди, подчертава американският византолог Уорън Тредголд. Известна е военната тактика на българите по онова време. Разчитат предимно на кавалерия, при което дори тежката конница е много маневрена, тя гъвкаво избягва челни сблъсъци и налита по фланговете.
Българските сили се справят блестящо преди 13 века, но от това не следва, че задачата е лесна. Все пак и сарацините имат опитна конница. Има и неизяснени въпроси по онези събития. Вярно ли е например, че освен обсадната сила арабите насочват войска за настъпление против България? Или просто обстановката ги заставя да приемат бой с (и от) българите. Със сигурност знаем обаче, че различни древни автори се мъчат да принизят решаващия български принос в спасението на Константинопол. Още тогава е родена представата, че Тервел се намесил с един-два набега, нещо, което би свело съюзническата му роля до дреболия в близо 400-дневна война.

Едва 15-ина думи са се откъснали от сърцето на византийския хронист Теофан Изповедник (758–818): „Също и българите ги нападнали и, както казват осведомените, избили 22 хиляди араби”. Лаконичен е и неговият арабски колега от IX век Мухамад ал-Табари: „В годината 98 [т.е. 716–717] Бурджан [1] нападна Маслама бин Абд ал-Малик, когато на него не му достигаха хора. [Халифът] Сюлейман бин Абд ал-Малик прати подкрепления… обаче славяните [?] ги надиграха…” Не е стигнал до нас текстът на специалния договор, който хан Тервел сключва с Лъв III през пролетта или ранното лято на 717 г. Но такъв договор, поискан от ромейския император, несъмнено има; после редица събития говорят, че и двамата владетели го изпълняват.
Вероятно през лятото на 718-а наистина пламва решителна битка, по-скоро решителна финална кампания – и не е изключено онези 22 хиляди, които с половин уста признава Теофан, да се отнасят само до нея. (Според други автори убитите са 30–32 хиляди.)

Но е факт, че година по-рано, още около първите дни на обсадата, българите удрят нашественика, и то много болезнено. В цялата криза те не само действат край застрашения град, но и пресичат опита за арабска експанзия на Балканския полуостров. Това подчертава акад. Васил Гюзелев, според когото „става дума за една българско-арабска война, продължила цяла година”. Подробна и пъстра картина от началото на обсадата дава в своята „Хроника” Михаил Сирийски: „Когато Маслама узнал, че Лъв го лъже, той тръгнал веднага с армията и корабите и преминал на отвъдния бряг (на Мраморно море). Понеже Маслама вървял напред с четири хиляди души, българите, които Лъв наел, се нахвърлили срещу него и избили голямо множество от неговите войници. Маслама успял с мъка да избяга и да пристигне в големия стан.”

„Тогава цялата армия на арабите се установила на западния бряг срещу Златните врата. Той [Маслама] заповядал да направят ров около стана – един между него и града и друг зад тях [арабите] откъм българите…” Съоръженията – ровове с вода, но и валове, (вътрешното за целите на обсадата, а външното заради българите) минават успоредно на т.нар. Теодосиеви стени. По тези укрепления, наречени на императора от V век Теодосий II, може да съдим колко се простира по суша фронтът преди 13 века – около 6,5 км. А самото двойно строителство говори, че българската заплаха не е за ден или седмица. От друга страна, с него воините на халифата си докарват позиции на обсадени обсадители. Именно в укрепения „сандвич” ще ги завари необичайно лютата зима от 717/718 г. Над 3 месеца теренът е смразен от лед и сняг; мрат от студ мъжете, привикнали на по-топло, мрат и коне, камили и т.н. Няма храна, няма фураж и времето вече работи против агресора.

В началото на септември е пристигнал арабският флот, пратен, за да блокира Константинопол по море. Това е ход колкото логичен, толкова и самонадеян. По ирония на съдбата не друг, а Византия отваря очите на арабите за ползата от боен флот. 100 години по-рано те просто не я разбират. Завоевателят на Египет (в 640 г.) Амру ибн Асс е видял Средиземно море така:„…то е голям водоем, из който някои безмозъчни хора сноват, изглеждайки като червеи върху парчета дърво”. Но не след дълго ромеите удрят крайбрежните арабски позиции в Северна Африка и халифатът се втурва да строи кораби, но се препъва в липсата на дървесина. За материал арабите посягат към Кипър и Ливан, което пък е нова причина за враждата им с християнската свръхсила. Така или иначе, към 717-а никой в света не може да бъде морски учител на Византия и Лъв III няма нужда от външна помощ, пък и се е готвил от месеци [2]. Неговите офицери посрещат арабския флот и го пропускат да продължи на север по Босфора. Тогава скритите ромейски дромони [3] атакуват изотзад с гръцки огън. Пришълците с ужас гледат как гори и потъва техния ариергард от 20 големи кораба, с 2000 души и с много провизии и други товари. По-късно пламтящи струи провалят и опитите за щурм на крайморски укрепления. Най-тежък е психологическият шок. Страхът от гръцкия огън [4] държи арабските съдове далеч, закотвени насред Босфора. Те са безполезни, както за морска блокада, така и за подкрепа на отрядите по суша. Безславно приключва и морското подкрепление от пролетта на 718-а. Тогава халиф Омар II праща 400 кораба от Египет и над 300 от Северна Африка. Те предпазливо стоварват храна и оръжие чак на азиатския бряг на Мраморно море, край гр. Халцедон (дн. в Истанбул).

Само че повечето екипажи на тези кораби са християнски; наближавайки Константинопол, те масово бягат при императора. Лъв III ги приема с радост и ги праща обратно със свой флот, който завзема доставките на арабите, изгаря и потапя част от новодошлите кораби, а други пленява. Зле свършват и сухопътните подкрепления. Още на малоазийския бряг ги пресрещат византийски сили и ги разбиват от засада около Никомидия (днес гр. Измит). В това време византийците прилично изхранват столицата си, докато лагерът на Маслама е смазан от глад. Надежда арабите възлагат само на снабдителни отряди, които пращат към вътрешността на Балканския полуостров; те обаче не изминават и 3–4 км, преди неизменно да ги ликвидира страшната българска конница. В лагера плъзват епидемии (може би чума) и канибализъм. „Ромеите били обсадени, но арабите не били от тях по-добре – разказва Михаил Сириец. – Гладът така ги притискал, че те изяждали труповете на мъртвите, изпражненията и мръсотиите си един друг. Те били принудени взаимно да се изтребват, за да се нахранят… Те търсели дребни камъни, изяждали ги, за да утолят глада си…”
Онези ужаси описва – но по-сдържано, и ал-Табари: ”Мюсюлманската армия претърпя каквото никоя армия не е преживявала по-рано… Те ядяха животни, кожи, дървесни корени и листа, наистина всичко с изключение на кал и нечистотии.”
Насред жегата Омар II заповядва Маслама да се върне „заедно с мюсюлманите, които го придружаваха”. Според арабски летописец предвидливият халиф праща с нареждането си и… „бързи и отлични коне… петстотин на брой”.

Посланието на Омар пристига на 15 август 718 г. Датата византийците помнят (или са нагласили) точно, тъй като съвпада с християнския празник Успение Богородично. На Божията майка те благодарят за избавлението на града.
Каквото и да се е решавало в небесата, силите на халифата не могат да се похвали с късмет. На връщане свирепа буря унищожава повечето оцелели арабски кораби още в Мраморно море. Други изгарят, когато вулкан до егейския остров Тера [дн. Санторини] ги обсипва с пепел [5]. Казват, че до Сирия се прибрали едва 5 кораба.Смърт вилнее и в изнемощелите остатъци от сухопътни войски, макар че по обратния път те не срещат противник.

След 718-а:
• Умаядският халифат забравя Балканите и набляга на друг път към Европа – от Пиренейския полуостров през Франция. Там през 732 г. в битката при Поатие франкският вожд Карл Мартел спира напора му.
• Маслама запазва силни позиции в халифата и административна и военна кариера. Той 15 г. води успешни кампании в Ирак, Мала Азия, Кавказ. Воюва против византийци, хазари и др.
• Лъв III минава в настъпление. Той праща флот в Сирия, прогонва арабите от граничните райони и си връща част от западна Армения. В страната с желязна ръка укрепва императорската власт, слага начало на нова династия и управлява 24 г.
• Хан Тервел се разбира с Лъв III, ако не се брои една мимолетна засечка от 719 г. Следващите ханове наследяват както разширената България, така и мирните й отношения с Византия, скрепени с договорите от 716 и 717 г. Изгодният за младата държава мир трае към 3 десетилетия.
– – –
Някои основни източници: 
Гюзелев В. „Участието на българите в отблъскването на арабската обсада на Цариград през 717–718 г.”. „Ист. преглед, 1973/3; Бакалов Г. и др. „Българските държави и българите през Средновековието, извори” С., 2004; Warren T. Treadgold. A History of the Byzantine State and Society. Stanford UP, 1997.
– – –
[1] Бурджан (стар арабски) – българин, държава на българите. Напр. Ал-Масусди (X век): „Бурджаните са езичници и нямат свещени книги… Бурджаните са огромен, могъщ и войнствен народ…”.
[2] Покрай 717 г. е най-ранното споменаване за масивната верига, бранеща до XV в. от вражески кораби залива Златния рог. Вероятно първата преграда е от дървени трупи, вързани с къси вериги.
[3] Дромон (от гр. „бегач”) – гребен боен кораб (дълъг 30–50 м, общ екипаж от 100 до 300 души) маневрен и ефикасен, възприет в основните флоти на времето.
[4] Днешни автори често сочат от 3 до 5 победители на арабите: Лъв III; българите; гръцкият огън; гладът, зимата.
[5] От Южноегейската вулканична дъга, доста активна в миналото. От Тера е колосалното изригване около 1600 г. пр. Хр.

Трима силни мъже

Халиф Сюлейман І, подел най-мащабното арабско настъпление към Константинопол, умира през октомври 717-а след 2,5 г. на власт. Щафетата поема халиф Омар (Умар) ибн Абдул-Азиз.
По съвпадение и във Византия, и в Умаядския халифат в началото на VIII век се сменят по няколко владетели. Всеки от тях се готви за тежка война, например император Анастасий II (713–715 г.) започва да доукрепва столицата, а Теодосий III подсигурява тила си, сключвайки с България важния договор от 716 г. Този документ подсилва придобивките, които Тервел е спечелил с помощта си за Юстиниан II през 705 г.
Ала само трима мъже изпъкват истински в драматичните 717–718 г. Пръв по старшинство във властта е хан Тервел. До него се откроява наследилият Теодосий (през 717-а) император Лъв III Исавър (или Сириец). Голям е неговият политически и военен опит, включително като шеф на провинция в Мала Азия. Владее арабски език.
Роден брат на трима халифи от периода 705–724 г. е Маслама ибн Абд ал-Малик, изключителен – и за народа си легендарен, пълководец.
От 709 г. той е управител на Армения (бивша византийска провинция); оттам тръгва и за 5 години покорява голяма част от Анадола. През 715–716 г. той води през Мала Азия армията, с която обсажда Константинопол.
Любопитно е, че в началото на тази кампания Маслама се опитва да привлече на своя страна Лъв, залагайки на явни амбиции за престола. Византиецът неведнъж е преговарял с халифата, включително с Маслама преди обсадата; тяхното взаимно надлъгване отбелязват както ромейски, така и арабски хронисти.

Гръцкият огън остава секретен

Гръцки огън наричат византийско оръжие за морски битки и за отбрана на крепости. Той е най-страховитото от известните дотогава запалителни средства. Използвано е първо против араби край Константинопол около 684 г.
Изобретил го, казват, архитектът Калиник от Хелиополис (в Сирия или Египет). Съставът му е държавна тайна във Византия; той е забравен и не се знае и днес. Смятат, че е от суров петрол, смола (терпентин) и сяра. Според други съдържал и селитра и/или фосфор. Нагрявали сместа в помпа (гр. ”сифон”), а към целта я изхвърляли през бронзова тръба (”стрептон”), понякога с катапулти. Не се знае как са възпламенявали веществото, според някои е бил достатъчен самият допир до вода. Във всеки случай е било течно и лепкаво, горяло буйно дори върху водна повърхност и било трудно за гасене.
Боравенето с древния ”напалм” изисквало специални умения, също строго секретни, за което подсказва и българската история. През 812 г. войски на хан Крум превземат Месемврия и Дебелт. „Там – пише Теофан – намерили и 36 медни сифона и немалко количество от изхвърляния чрез тях течен огън…” Но никой не успял да задейства трофейното оръжие.