Да се чуди човек какво им става на балканските лидери? Слънчасаха ли, дъждовните потопи ли ги удариха по главите, или нещо друго ги кара отново „да си ги мерят” (силите) през границата. И да докарат нещата в района до такава степен, че да започнем да прелистваме старите страници от последните десетилетия, за да видим каква е печалната „традиция” на подобни конфликти.
И какво показва същата тази печална традиция: че всички опити, дори само вербално да се артикулира някаква смътна идея за промяна на границите на Балканите или тя да стане на основата на размяната на територии винаги е носила крайно негативни точки за всеки неин инициатор.
И понеже познавам македонската политическа практика, ще припомня един момент, когато премиерът на Македония и тогава лидер на ВМРО–ДПМНЕ Любчо Георгиевски бе помолил председателя на Македонската академия на науките и изкуствата (МАНУ) Георги Ефремов на среща с колегата си, председателя на Албанската академия на науките, да „сондира” евентуалността на размяна на територии между Македония и Албания. Георгиевски, поне така той по-късно се оправдаваше, искал да реши веднъж завинаги въпроса с присъствието на албанците на територията на независима Република Македония. Той беше убеден, че нестабилността на държавата идва от перманентните претенции за повече колективни права на албанската етническа общност в Македония, които претенции понякога избиваха и във въоръжени конфликти и създаваха вътрешно етническо напрежение.
Дали е бил прав да мисли така, или не – това е друга история, но така или иначе, македонският академик беше подпитал своя албански колега как лично той или политическите елити в Тирана биха погледнали на идеята: Ние ви даваме частите от Западна Македония, населени предимно с албанци, пък вие ни връщате териториите около Преспанското езеро, където, твърдят в Скопие, населението е македонско. Става дума за същата тази Преспа, където неотдавна бе подписан и Договорът между Скопие и Атина за промяната на името на Македония и за стратегическо партньорство между двете държави. Само да помислим
защо тъкмо в Преспа избра да покани гръцките и европейските си гости премиерът Зоран Заев. И защо не покани на събитието с подписването българския премиер Бойко Борисов, който по това време председателстваше Европейския съвет и се бореше за идеята за приобщаване на Западните Балкани към Европейския съюз. Цялата тази работа с избора на Преспа – досега не съм я споменавал тук, ми прилича на онези ужасни паметници от проекта „Скопие 2014”, издигнати в центъра на македонската столица, които доста хора край Вардар приемаха като един вид нотариален акт за принадлежност на същите тези мраморни герои и личности към македонската история. Някаква такава логика – щом ние им вдигаме паметник, значи те са наши, а другите с претенции към тях – да си гледат работата. Това се отнася особено за онези личности, като Борис Сарафов например, на които в България нямаме издигнати техни монументи. Та Преспа е наша, вие нямате работа там…
Уж историята за разговора за размяната на територии трябваше да бъде тайна, да не се разгласява, но много скоро записът от разговора между двамата учени излезе на бял свят. Стана ясно и че той се е провел в неформална обстановка, даже се чуваха потракванията на чашите, да речем, за кафе, което двамата събеседници са пиели… Стана ясно, че академик Ефремов просто е изпълнил молбата на Любчо Георгиевски, което пък стана повод цялата политическа отговорност за рискованата идея да се стовари върху главата му, което пък се отрази и върху катастрофалната му загуба на парламентарните избори през септември 2002-ра. Разбира се, за изборния неуспех имаше и други причини, но и тази, за която говорим, също имаше своето съществено значение. И което е по-важно – стана безпощадно ясно, че Георгиевски не е консултирал идеята си за размяна на територии и население, разбира се, с международния фактор. А това за условията в Македония през всички тези години на суверенитет и независимост е непростима за един политик грешка. Не е просто гаф, а сериозен провал на идентичност като политически човек и лидер. И с политическата кариера на Любчо бе свършено.
Така беше тогава, но и продължава да е в Македония.
Скараш ли се с международния фактор олицетворяван от няколко посолства в Скопие, особено с едно, нямаш перспектива като държавник. Наследникът на Любчо начело на партията и после като премиер Никола Груевски не разбра, или по-скоро не поиска да разбере тази проста истина – и си отиде…
Това трябваше да е урок за цялото балканско политическо лидерство. Лично аз нямам високо мнение за неговото качество, писал съм и съм говорил за това, но в крайна сметка това е, което имаме по тези земи. И затова никак не се учудвам, че от време на време някой от тях се „изцепва” да крои нови граници на Балканите. Идеята за размяна на територии между Сърбия и Косово никак не е нова и винаги е имала едно измерение, което е познато отдавна – да вкараме държавите си в техните етнически граници. Така и в Прищина: в южната част на Сърбия се намира Прешевската долина, населена предимно с етнически албанци – мюсюлмани. Отдавна косовски лидери гледат в тази посока с една-единствена цел – прешевските албанци да станат част от новата косовска държава, а по-нататък – в общото албанско етническо семейство. Даже в някои идеи беше намерена и посочена „размяната” като уравнение, в което Сърбия дава Прешево, Медведжа и Бояновац на Косово, а получава Република Сръбска от Босна и Херцеговина. Къде го чукаш, къде се пука… И тук въпросът не е в екзотичността на подобни идеи, а в скритата опасност, която подобен принцип съдържа в себе си. Това означава разбутване на цялата сегашна система от междудържавни граници на Балканите, на които Балкани, както казват в родния ми Петрич, само това им е кусур.
И затова се чудя на цялата тази актуална шумотевица по оста Прищина–Белград, предизвикана от едно изказване на косовския президент Хашим Тачи, който поиска „редефиниране”, или по-точно, корекция на границата между Косово и Сърбия. Ако използваме спортната терминология, Тачи вдигна такава удобна топка за сръбския президент Александър Вучич, който веднага я удари – свика Съвета за национална сигурност, обяви повишена бойна готовност на армията на страната, отиде при патриарха Ириней да говори с него. И понеже трябваше да се покаже като сериозен политик, който не иска да влиза в чужди игри, изпрати писмо до косовските сърби, в което ги помоли да не се поддават на провокации. На всичко отгоре Вучич обвини Тачи, че не е коректен, след като, вместо да даде обяснения защо няма промяна в статута на сръбските общини и превръщането им в Уния, срокът за което изтече в началото на август според споразуменията в Брюксел, сега търси оправдание в „дефинирането” на границите.
В същото време подмятанията на Хашим Тачи очертаха и вътрешно напрежение по няколко линии: между него и вечния му съперник още от времената на Армията за освобождение на Косово, сега в битността на премиер – Рамуш Харадинай. И Харадинай се направи на миролюбец и препоръча спокойствие, заявявайки, че промяната на границите на Балканите е опасна игра с тежки последици. Тачи получи укори и от бившия президент и някогашен лидер на опозицията в Албания Сали Бериша. Тачи отговори, че не иска уроци от човек, който е сътрудничел със Слободан Милошевич, пълнейки сръбските цистерни с гориво по време на ембаргото срещу Сърбия в началото на 90-те години на миналия век. Което от своя страна показва, че Тачи „играе” със сегашния албански премиер Еди Рама, любимец на европейските бюрократи, но в чиято глава също веят ветрове за промяна на граници и размяна на територии.
Да се надяваме, че и този път играта на напрежение от двете страни на косовско-сръбската граница ще остане само на вербалния терен. И ще се потвърди това, което и друг път съм писал на това място – война между Косово и Сърбия няма да има. В нейния „горещ” вариант имам предвид.
