Десетина дни преди Илинден, 2 август, ми звънна стар приятел, който от години работи в един от полските университети. „Белведерски професор” е там, което означава, че си е получил званието лично от президента на Полша на церемония в двореца „Белведере” в центъра на „Старе мьесто“ във Варшава. Значи, от истинските професори е, професурата не му е просто щат. Дошъл си в България за отпуските и поиска да се разходи до Охрид.
Обади ми се разтревожен, че не си намира стая за нощуване по сайтовете, та да звънна на някой от приятелите ми там да помогне. Даже конкретно посочи моя приятел Градимир, който има малко хотелче и рибен ресторант в село Радожда, последното македонско село на брега на езерото – само на няколкостотин метра от границата с Албания.
Крайната къща на Радожда и оттам – Албания
„Добре, бе приятел, ти познаваш също добре Градимир, защо не му се обадиш, пък и знаеш магическата формула в такива случаи: поздрави от Коста Филипов”. Звънял му, но всичко било ангажирано за целия сезон чрез Букинга. Изненадах се, Радожда и Букинг!… Да опитам, ама той искаше за дните от 2-и до 6-и август. Ти си луд, бе, му казвам, 2-и август е националният им празник, сливат почивните дни, това е пикът на сезона. И край Охрид и района всички се юрват натам, в града не може да се диша от народ… А и езерото е тяхното море, който не може в Гърция или на Адриатика, отива там точно в тези дни.
Опитах, звъннах на приятеля си в Македония и останах по-скоро приятно изненадан от потвърждението за това, че целият сезон на Градимир е осигурен с посетители. Винаги, когато сме се виждали, сме си говорили за това как неговата дългогодишна инвестиция в хотелчето и ресторанта с най-вкусната риба на света да започне да връща средства, които той отново да инвестира: за разширението или модернизирането на базата, в образованието на трите си дъщери или в нещо, което да му гарантира спокойни старини със съпругата му Соня. Зарадвах, се разбира се, но Градимир със съжаление ми каза, че не може да ми помогне.
„Сезоната е многу яка, каза ми той, се е полно, ама ако ти дойдеш, ке се снайдеме некако”, значи, ще бъда уреден…Пък после се замислих и си рекох: Браво на Градимир! Човекът отдавна е в туристическия бизнес, бори се с острата конкуренция на останалите седем или осем рибни ресторанти в Радожда. Която я има, я няма хиляда жители, като повечето от тях се занимават с рибарлък във водите на Охридското езеро. Даже една от дъщерите му, по негова препоръка, завърши висшето си образование в изнесения в Охрид Факултет на Скопския университет за туризъм и ресторантьорство. Все с идеята някога, когато това време дойде, той и Соня да оставят „бизнеса” на някоя от дъщерите си или на съпрузите им, разбира се. Дори съм сигурен, че идеята за ангажиране в Букинг-а е дошла от някоя от дъщерите му, може би от средната – Мария и от нейния съпруг Младен. Все още нямат деца, сватбата им беше преди година, гледах записи, които Градимир ми прати, с ясното съзнание за проблемите пред Македония сега.
Както и да е, ако искате да ги видите в действие, влезте в някой от сайтовете на БНТ и от рубриката „В кадър” можете да изтеглите документалния ми филм. Той е и последният, който правих за БНТ през април и май т. г. със заглавие „Македония: пет разказа за Европа”. Там Градимир, Младен и Мария са едни от основните герои и говорят искрено за проблемите си – своите, пред туризма в Македония и нейното смутно бъдеще… А моят приятел от Полша така и не можа да отиде в Радожда… Но после ми се обади радостно, че все пак в някакъв сайт е намерил свободна стая в един от хотелите в Охрид.
Иначе около 2 август в Охрид и по цялото крайбрежие на езерото беше традиционно пълно. Горе-долу така беше и от другата страна на планината Галичица, около Преспанското езеро. Хотелиерите от Преспа обясняваха, че за по-голямото количество туристи и гости тази година причината била в рекламата – идвайте, кафето ни е 30 денара, а макиатото – само 40. За справка – един български лев в Македония „върви” за 30 денара, независимо по какъв курс си го купил в бюрата в София. Така и по-лесно се пресмята. Значи, обикновеното кафе еспресо на Преспа е левче, а макиатото – малко повече.
И тъкмо в тези дни, когато Охрид беше препълнен и местните туроператори и ресторантьори потриваха доволно ръце, избухна дискусията от какъв туризъм има нужда красивият град.
Дали от типа масов, какъвто можеше да се наблюдава в празничните дни, или елитен, какъвто искат доста хора от туристическия бизнес. Защото масовостта не върви ръка за ръка с големите пари, които да се харчат, пък и нейната отлика е събрана в популярната българска фраза „ден година храни”.
То, като погледнеш и сезонът около Охридското езеро е лимитиран от началото на юли до 15 август по няколко причини – все пак водата е езерна и сладководна, никога не става достатъчно топла за къпане. Второ, микроклиматът на Охрид е такъв, че горещини има само няколко дни и то през върха на лятото. И трето, учебната година в Македония започва на 1 септември и родителите искат да имат време да подготвят децата си за школото. Но като гледам и чета за дискусията, тя все пак дава предимство на масовия тип туризъм, както шеговито и доста критично местните хора от Охрид го наричат „Лесковачки роштил”. Лесковачки роштил е сръбското наименование на прословутата скара от град Лесковац, в Южна Сърбия, която е емблемата на сръбската скара изобщо. Та, масовият туризъм означавал скара на всеки десет метра по цялото крайбрежие, дори и по централната пешеходна зона в Охрид, която сигурно знаете. И разбира се, концерти на Цеца, на Лепа Брена и на другите фолк-звезди от север, и то, представете си – поканени да пеят в чест на националния им празник Илинден. Ами, има публика и тя трябва да се весели, пиейки „Скопско” и нагъвайки лесковачки роштил. Нещо да кажете?
Някога, по времето на СФРЮ, македонците, или по-точно тези, които можеха да си го позволят, отиваха на летуване на Адриатическо море – Черна гора или Хърватия, по-малко в северната Словения. И досега можеш да чуеш някой от по-старата генерация македонци да казват „наше море”, когато говорят за Адриатика.
Иначе масовият интерес за летуване на македонците е Гърция. Почивката там е въпрос на социален статус – отиваш на плажовете край Катерини или на Халкидики, значи си важен…. Но не мога да спра да се смея заради един спомен. Приятелско семейство от Скопие, Весна и Томе, през първите години на моето кореспондентстване в Македония ми се хвалеха всеки път, когато се връщаха от Гърция печени и препечени от слънцето. Последният път Томе май малко прекали колко хубаво е било, защото в един момент Весна избухна: „Стига си се хвалил, не ми беше толкова добре, не можах да си почина изобщо, нали трябваше цял ден да стоя край печката да ви пържа чушки и домати”… Тогава научих, че по традиция македонците, преди да тръгнат на статусното летуване в Гърция, пълнели багажниците на колите с местни чушки, домати и други зеленчуци. Да им излезело по-евтинко, разбира се, та съпругите им по цял ден въртели летни манджи. И давали съответно дежурство, ако са повече семейства заедно. Да ви приличат на някого наблизо?
Вместо финал
Разказвайки всичко това, не бягам от горещата тема за изявлението на Зоран Заев за Илинденското въстание, за нашата реакция, за неговата реакция след нашата, за нашата реакция по неговата реакция след нашата, и така нататък. Очевидно се налага по тази тема да се пише още дълго и аз ще го направя в някой от следващите броеве. Нека малко да ми мине ядът от това, което се забърка. А на нашия политически елит сега ще кажа само – ако искате нещата с Македония да вървят както трябва, приемете една простичка истина, а тя е, че с тях трябва да се работи такива, каквито са. Заев бил казал, че Илинденското въстание е македонско? Да не би да си мислите, че с подписването на Договора с България и с участието си в общи чествания той е станал по-малко македонец и повече българин? По-голяма политическа наивност не бях срещал.
