Пиесата „Няма ток за електрическия стол“ поставят през октомври на американска сцена в Чикаго. Театър „Trap Door“ ще играе драмата на Александър Секулов, която през през 2016 г. стана носител на наградата Аскеер за драматургия у нас. Авторът е сред значимите съвременни български автори и драматург на пловдивския театър. Спектакълът поставя в катастрофична ситуация двама мъже – екзекутор и осъден. Те не знаят какво се случва зад стените на камерата за изпълнение на смъртни присъди. Един срещу друг, един с друг – трябва да решат дали да продължат да спазват правилата на света или да приемат нови. И кой ще определи новите правила – екзекуторът или осъденият.
Премиерата на пиесата бе на 11 септември 2015 г. в постановка на Лилия Абаджиева и все още е в репертоара на театъра в Пловдив. В ролята на осъдения е Калин Врачански, който играе завързан през цялото време, а в ролята на колебаещия се екзекутор е Красимир Доков, носител на многобройни международни кинонагради.
Артистичният директор на трупата „Trap Door“ Беата Пилч определя мисията й като търсене на предизвикателни текстове за сцена по целия свят. Обявен е кастинг за ролята на екзекутора. Пиесата ще бъде режисирана от Златомир Молдовански, завършил Бирмингамската консерватория за класически театър, Консерваторията за актьорско обучение (FSU) и Магистърската академия за музикални колежи (BFA). Дебютира като режисьор.
Очаква се интерес както от американската професионална общност, така и от голямата българска диаспора в Чикаго.
Пиесата „Няма ток за електрическия стол“ поставят през октомври на американска сцена в Чикаго. Театър „Trap Door“ ще играе драмата на Александър Секулов, която през през 2016 г. стана носител на наградата Аскеер за драматургия у нас. Авторът е сред значимите съвременни български автори и драматург на пловдивския театър. Спектакълът поставя в катастрофична ситуация двама мъже – екзекутор и осъден. Те не знаят какво се случва зад стените на камерата за изпълнение на смъртни присъди. Един срещу друг, един с друг – трябва да решат дали да продължат да спазват правилата на света или да приемат нови. И кой ще определи новите правила – екзекуторът или осъденият.
– Знам от сайта на театъра. Трупата има полски корени, съществувала е на пилигримски начала из цяла Европа, след което взима решение да прекоси океана и да се настани в Чикаго. Впечатление прави подборът на заглавията в репертоара им – имат интерес към драматургия от целия свят, и то сериозна, трудна и за актьори, и за публика. Съществуват вече четвърт век и са печелили доста пъти годишната награда на Чикаго.
– Гледал ли си нещо някога правено от Златомир Молдовански?
– Златимир Молдовански е американски актьор и режисьор с български корени. Срещнахме се миналата година и в разговора стана дума, че имам текст, който би бил понятен и интересен за американската публика. Имайки предвид пословичното ми нежелание да се занимавам с предлагане на собствени текстове в чужбина, истинско чудо бе, че на пиесата имах превод на английски. За мой късмет българският режисьор Петко Карапетков даде този превод на жена си Холи, която го редактира на прекрасен американски английски и това е изиграло огромна роля, за да харесат текста. Златимир е млад, правил е много интересен моноспектакъл по Чудомир на английски. Нямам идея как темите и диалекта му се въприемат от американска публика.
– Водите ли диалог с режисьора?
Единственото, което си позволих да му напиша, е да обърне внимание на различните видове мълчания, указани в ремарките. Тишина, мълчание, пауза, гледат се, гледа го – не са едно и също нещо. Вътрешното ми разбиране е, че съвременният театър би трябвало да съотнася слово към мълчание едно към три. Най-малко. Особено в пиеса, която ограничава движението на актьорите и държи единия от тях вързан през цялото време на електрическия стол.
Знам от него, че не е намерил в трупата подходящ актьор за ролята на Екзекутора и се е наложил да бъде обявен кастинг. Записали са се над 60 кандидати, прослушани са над 20 и е избран актьор за ролята.
– Дали „промяната на правилата”, която е много наболяла тук, е отвореният код и към Америка, където правилата са железни?
– Проблемът на пиесата е, че правилата неизменно водят до смърт. Земните правила. Има ли все още небесни правила, закони на морала и вътрешната отговорност и как те се съизмерват със земните закони – в това е вътрешното напрежение между двамата герои. Дори не мога да си представя, че пиесата ще се играе в държавата, в която все още се изпълняват смъртни присъди чрез електрически стол. Аз, разбира се, съм употребил това преди всичко като метафора, но сега си давам сметка, че зрителите в Чикаго ще го преживяват като абсолютна реалност.
– Мислиш ли, че драматургията трябва да изскубва универсални конфликти и да премахва регионалния колорит?
– Добрата драматургия има универсални ключове, както за специфично националното, така и към универсално човешкото. Пример – Пинтър и Радичков. Просто гении.
– Излизането в Чикаго определяш като „случайност”. Имаш ли подготвяща стратегия за улов на по-голям брой „случайности”?
– Наричам го така, за да пазя себе си от суета, да не ми пречи. Не се занимавам с предлагане на себе си никъде по света, според мен това е бумеранг, който удря корена на писането. Интересува ме само следващият текст. Не искам да бъда нито паметник, нито търговец на самия себе си.
Имаме достатъчно значими в европейски контекст автори, ако не ампутираме отделни части от нея. Една национална програма за популяризирането на българската литература по света чрез почтен подбор на значими български творби би свършила чудесна работа.
– Оправдано ли е да се съобразяваш с мисленето на чуждия зрител, за да се котира литературата ни на чуждия пазар.
– Писателят е анархист. Това е отговорът.
