Едни други хората се снимат, така доказват, че реално ги е имало…
The Kinks, People take pictures…, точно преди 50 г.
Тялото на човека на прах и пепел става, а ликът му спомен в потомството остава.
Българско войнишко писмо, от Южния фронт, точно преди 100 г.
Николай Големанов
През 1895-а, вероятно в ранната пролет, търновският фотограф Адолф Бронфен снима една команда [1] от Осемнадесети пехотен Етърски полк, сформиран в града 6 години по-рано.
Бойците са в стойка «Мирно», те са с юнашките калпаци, които остават в униформата на българската войска до началото на XX век, а тук-там и в Балканските войни. В случая повечето калпаци са юнашки накривени, както се полага – над дясното слепоочие.
С нож в ръка
Общо 81 мъже изброяваме на тази снимка. На преден план деветима седят на столове, а някои от тях са висши офицери. Внушително е присъствието на едър мъж с еполети; сигурно той е подполковник Стоян Георгиев (1857 – 1920), командвал целия полк в онзи период. Сражавал се е като поручик в Сръбско-българската война от 1885 г., което може да обясни съзвездието ордени и медали на гърдите му.
Ала не щеш ли, на две крачки зад офицерите, вляво от тях, виждаме единствения боец, който силно се е постарал да изпъкне.
Изправен е със страшен поглед, а в дясната си ръка стиска… джобен нож. Не е чак кама, острието изглежда около 7-9 сантиметра, но все пак ножът е отворен. Няма как да научим дали са забелязали своеволния юначага и какви са били последиците за него. Може само да гадаем и какво го е подтикнало да позира по този начин, но най-вероятно е държал да проличи какво ножче си има.
Снимката не позволява да се разбере дали то е европейско; хубави подобни ножове открай време са ковали и български майстори.
Самият модел е повече от традиционен. Джобни, т.е. сгъваеми ножове са правени няколко века преди Христа, още преди дрехите да имат джобове. Във всеки случай за древния римлянин – военен и цивилен, предметът е добре познат. Преди над 20 века.
«Виж какво си имам»
Още нещо показва и подсказва онази фотография. 28 души сред бойците и командния състав (всеки трети!), имат джобни часовници, или поне се мъчат да създадат впечатление, че ги имат. Как? – чрез металната верижка.
И доста по-късно, през XX век синджирчето е носено за украшение, но не само по себе си, колкото и да е изящно. Важното е друго, то съдържа намек, че собственикът му не е кой да е – той носи часовник. Такова синджирче има и познатият ни вече боец с ножа. И нито той, нито другарите му се смущават от това, че то не е твърде намясто върху грубата униформена куртка [2].
Иван Хаджийски (1907-1944) ни е оставил забележителната студия «Психология на военната дисциплина». Точните наблюдения в нея важат за всички армии и времена – до наши дни, например защо войникът винаги трябва да бъде зает, защо е важно при проверка да извика «Аз» много силно и т.н. Видният народопсихолог специално се спира на «уеднаквяването» чрез униформата и стригането на косата. «Това е същевременно и едно обезличаване пред самите нас – пояснява той, – един удар върху нашето самочувство; защото липсва това, което е будило у нас историята на нашата личност и съответното й самочувство…»
«Но новото ни войнишко облекло, което обезличи старата ни личност и прекъсна старото ни самочувство – продължава Хаджийски, – става възел на новото самочувство и съставка и белег на новата войнишка личност. С него се свързва новата войнишка психология на смелост, суровост, първобитност и подчиненост…»
От тази гледна точка не е трудно да отгатнем в показа на някакъв предмет и известна съпротива в казарменото обезличаване. Часовникът (дори да го нямаш) е привързаност към онова което си бил, или – по-често – към представите ти за бъдещо място в цивилния живот.
От явно по-явно става такова издокарване около първите ни войни през XX век и особено във „Всесветската”, която завършва преди точно 100 години.
Как ще те помнят
Нашите деди и прадеди, преживели по няколко години в окопите, обожават да се снимат с „модерни“ предмети или с престижни за времето символи на статус. Тяхната невинна суетност бие на очи от стотици и хиляди снимки, което се обяснява не само с бързото разпространение на фотографията [3].
Почти всяка такава снимка е пратена до близки и приятели и почти всяка е придружена с думата «спомен». Тази дума подсказва, че в среда на рискове и страх, на болести и смърт, скача потребността да те запомнят. И безпокойството как ще те запомнят.
Разбираема е нотката фатализъм в писаното на гърба на безброй картички: „Човек на прах и пепел става, образът само остава…”. Години ще минат, докато военновременните притеснения отшумят; тогава същото послание ще се шири предимно в игрив, лекомислен дух:
„Лика ми скромен
имай го за спомен.
Той е доказателство
за нашето приятелство”.
Разбира се, и край окопите са писани майтапчийски редове – както подхожда на общуване между млади хора. На студийна фотография от района на Южния фронт четем например: „изпращам ти скромната си и симпатична мутричка (подчертано в оригинала) да я имати за спомен като войници въ Всеопщата Европейска война”. Не липсват и «бабаитски» снимки от районите край фронта, включително с очевидно режисирани от фотографа бойни сцени.
В нашите очи те също са исторически документ; говорят например за твърде импровизираната противовъздушна отбрана, нещо което преди век е съществен проблем за българската армия. Преобладават обаче спокойни, мирни «ликове» и това далеч не винаги идва от ръката на военната цензура. Освен, че са мислили за спомена, който ще оставят, момчетата са се грижили и да не тревожат излишно своите майки и бащи, сестри, жени.
Професионалните фотографи, сновали край лагерите, често са запечатвали най-обикновени битови сцени (като пране и кърпене на дрехи). Не са редки и снимките на импровизирани софри, а за нас остава да гадаем дали ракията в чашките е истинска. Дори когато войниците позират със своята «военна професия», по-рядко ги виждаме с оръжие, по-често с модерно (за времето), но все пак гражданско приспособление – велосипед, телефон, бинокъл…
„Героичното, трагичното и дори забавното са били част от ежедневието на сражаващите се на фронта”, пише Мария Златкова от НИМ, представяйки подбрани снимки от 1915-1918 г., съхранени във фондовете на музея.
Все пак и в НИМ, и в множеството други богати български колекции, чисто репортажните снимки на бойни действия са малък процент. И най-обширни изследвания и книги за Първата световна война са илюстрирани предимно със статични снимки, а хората на тях обикновено позират (дори при шокиращи сцени като погребения някъде насред полето). Така се е получило поради ограничените качества на достъпната тогава у нас преносима фототехника и – разбира се – поради цензурата.
Бастун
Странни от съвременна гледна точка са бастуните, които украсяват множество войнишки снимки отпреди 100-110 години. Още по-учудващи са те, като знаем, че военните цензори едва ли са ги приемали безрезервно. Сред първите задачи на строгия контрол над поща и публикации [4] е да не се допускат в тила сведения и образи за ужасите, присъщи на всяка война и в огромна на степен на Първата световна.
За три години България губи над 115 хиляди убити и изчезнали войници и офицери, хиляди са пленени и мнозина са убитите в плен (например в Гърция – включително след примирието). Над 155 000 са ранени и голяма част от тях остава инвалиди. Като конвейери работят лазарети и военни болници, а само някои от тях са доста модерни за времето.
Но в писмата, снимките и картичките от фронта, които обикновено носят думата (или клеймото) «Проверилъ» обикновено няма и намек за рани и ранени, болни и убити. «Аз съм добре», пише боецът. «Здрав съм», пише. Защо тогава на десетки снимки за спомен войниците позират с бастун?
Работата е, че към на края на XIX век и началото на двадесети бастунът е важен атрибут на солидния и образован мъж. Ако потърсим чуждоземно сравнение от същото време, бастунът е нещо като шапката за каубоя.
На подбив са вземали тази мода още тогава и Михалаки Георгиев (1854 – 1916) подигравателно пише:
„… тая „златна” интелигенция, на която всичката интелигентност се състои в това да знае да облича рединготи, да връзва на шията си бели вратовръзки, да носи бастун, да пие пиво, да казва „мерси” и „пардон”…”
Така или иначе, бастунът десетилетия е опазил авторитетната си роля, в случая като „за кадро”. Не е трудно да си го представим и в скромния реквизит, който пътуващи фотографи са мъкнали редом с плаки, камери и триножници. (При студийните снимки, разбира е по-лесно, но и на тях покрай вазите с цветя и декоративните масички, току забелязваме бастун.)
***
Струва си да помним, че фотографирането, снимката преди 100 или 120 години са били събитие. Дали позираш пред камера, или получаваш „лика” на свой близък, то не става всеки ден. А и струва пари, повечко отколкото днес.
Сега «щракването» отдавна вече е всекидневие, особено в ерата на цифровата фотография, мобилните телефоните и т.нар. селфита. Нужно ни е усилие, за да са представим мястото и значението на снимането в живота, общуването на хората преди век и повече.
Наивно изглеждат от днешна гледна точка доста особености на старите снимки, включително от жестоките фронтове на Първата световна. При все това те са безценен исторически и човешки документ, свидетелства за едно време, което по-трудно бихме си представили без тях.
Най-яркото в тях са лицата. Както преди 100 години, така и днес на първо място е Ликът; той позволява по-цялостно да видим великият български войник, блеснал с изумителна храброст, себеотрицание и победи. Защото го виждаме тук като мъжествен или притеснен, като син, съпруг или баща; другаде като земеделец, занаятчия или поет; навсякъде – като мъж, който знае защо е на фронта, за какво е готов да умре, на какво се надява за себе си и за България.
– – –
[1] Команда – воинска единица, възприета от руската армия у нас и останала известно време – ако не официално, то в разговорния език. Отряд с числеността на взвод или рота и обикновено със специализирани функции и подготовка.
[2] В случай на бойни действия джобният часовник и верижката, с която е прикрепен, са очевидно непрактични. Неслучайно съвременните ръчни часовници възникват в Първата световна война; първите им образци до днес се наричат на английски trench watch, т.е. траншеен или, да речем, окопен часовник.
[3] Почти всички снимки към този текст са от личен (родов) архив на автора.
[4] В Германия военната цензура е все по-бдителна и сурова с напредването на военните действия, по-специално от 1917 година нататък. Изглежда така става и в съюзната й България, особено след първите признаци на войнишки бунтове.
