И да не искаме, така се получава. Така възниква въпросът толкова ли е тежко положението на Балканите, особено в тяхната западна част, че приключването на един двустранен преговорен процес или нормализирането на отношенията между две държави заслужава основните актьори в тях да бъдат номинирани за Нобелова награда за мир? Толкова ли районът ни е опасен за европейския и за глобалния мир, та малките дипломатически победи на неговата политическа карта да заслужават такова внимание? Толкова ли несигурност и нестабилност излъчват нашите съседи (защото ние в България сме остров на стабилността, нали така), та мониторингът на хората от фондацията, която излъчва Нобеловата награда да се взре и към нас? Или нещата са още по-прости – ако ние не обърнем внимание към себе си, кой ще вземе да се занимава с някакви са там балканци…
И ето, само в рамките на някакви три месеца, не повече, от района на Западните Балкани се появиха сигнали за номинация за кандидати за Нобеловата награда за мир – за тази и следващата година. Най-напред политическият анализатор и бивш член на Международната кризисна група Едуард Джоузеф, добър познавач на събитията на Балканите, заяви, че „Договорът от Преспа заслужава Нобелова награда”, тъй като бил създал „нов модел за решаване на международните спорове, свързани с въпросите на идентичността”.
В интервю за гръцката информационна агенция АНА-МПА Джоузеф, който е професор в университета „Джон Хопкинс” във Вашингтон пояснява, че в неговото предложение Договорът между Македония и Гърция и премиерите на двете страни да бъдат номинирани за Нобел, всъщност, „не става дума за смешен въпрос, както някои го определят”. А за подкрепа на хора, които имат „кураж да направят компромис”. В интервюто си анализаторът обяснява, че в момента в Атина и в Скопие има на власт такива правителства, начело на които стоят лидери с политическа смелост да разговарят открито по спорните въпроси, но и не само да разговарят, а да навлязат по същество в проблема, показвайки желание не за временно решение, а за окончателен договор.
И така нататък… мантра до мантра
Не видях някой друг сериозен политик или анализатор да повтори предложението на Едуард Джоузеф. Което не означава, че отричам значението на Договора между Гърция и Македония. За това сме писали тук неведнъж. Пък и номинацията все още нищо не означава, освен някаква форма на реклама на хората, за които се отнася. Преди години и покойният вече първи президент на Македония Киро Глигоров бе номиниран от своите си македонци, но така и не стана носител на Нобел.. А и нещо друго – тази година като фаворити се очертават Доналд Тръмп и „палавото корейче“ от Пхенян, което взе да поумнява, май.
Вторият случай е отпреди няколко дни
Сръбският вестник „Данас” съобщи, че, позовавайки се на неназовани и разбира се, високопоставени дипломатически източници от чужбина, президентите на Сърбия и на Косово Александър Вучич и Хашим Тачи, заедно с посредничката в преговорния процес, шефката на външната политика на Европейския съюз Федерика Могерини щели да бъдат номинирани за Нобелова награда за мир, ако до пролетта на 2019-а постигнат окончателно решение за нормализирането на отношенията между Белград и Прищина. Знак, че се готви такова нещо била промоцията в няколко европейски столици на книга за Хашим Тачи, подготвена от солиден екип британски журналисти…
Не съм я чел, не знам кой е финансирал мероприятието с промоциите, мога само да предполагам, но знам, че Тачи израсна като политик от времето, когато слезе от горите като бунтовнически командир и облече копринения костюм и за една нощ от косовска герила се превърна в държавник. Не без конкретната помощ на вече покойния помощник държавен секретар на САЩ по онова време Ричард Холбрук, който го издири в планините, хвана го за ръка и едва ли не му каза: върви да правиш от сръбската провинция Косово нова и независима държава. Както и стана, прочее.
Както и да е. Мен лично ми бе странно да прочета тази новина, защото моментът на нейното излъчване е странен. Преговорите между Белград и Прищина, водени от двамата президенти с посредничеството на Могерини, в последните месеци излъчват сигнали за застой, от който излизане няма. Вярно, самият Тачи преди дни съобщи, че срещите му с Вучич в присъствието на Могерини ще продължат най-вероятно в началото на септември. От Белград няма потвърждение за това. За промяна в ситуацията не помогнаха и няколкото провокации и от двете страни на границата, които по-скоро изглеждаха комични, отколкото да предизвикват някакво раздвижване.
Не знам, но най-сериозният ми аргумент против номинацията за Нобел са последните изявления и на Вучич, и на Тачи. Двамата като „да са си плюли в устата“, когато под една или друга форма предложиха „корекция” на общата им граница. И дори, представете си, размяна на територии между двете държави. Те отидоха толкова далече
да пропагандират тази нереалистична и опасна идея
че се наложи посолството на Съединените щати в Прищина да заяви, че „постигането на договор между Сърбия и Косово е в ръцете на двете държави, но че преговарящите нямат право на неограничена свобода на действие”.
Препоръката, изречена от ясно по-ясно е, че задачата пред Белград и Прищина е да постигнат стабилен договор помежду си, но който в никакъв случай да не предизвиква напрежение на Балканите. И изобщо, да внимават какво правят и докъде отиват във вербалните си изяви…
С тази позиция, изразена след дълъг период от мълчание от страна на американското представителство в Прищина, се опровергават не само идеите за „корекция на границите” на Хашим Тачи, но и намерението на Вучич и екипа му да се стигне до „разграничаване с Косово”, имайки предвид преди всичко етническото разграничаване. С други думи, поне така бе изтълкувано това намерение, сърбите от северната част, събрани там в четири общини да си отидат към Сърбия, а албанците от южната част на Сърбия, живеещи предимно в Прешевската долина, да се присъединят към Косово. Което, погледнато отвсякъде, си е промяна на границите, да не говорим за това, че в крайна сметка целта е създаването на етнически чисти държави, май. Което никой разумен политик на Балканите, да не говорим за Европа, не може да приеме. На всичко отгоре лидерите на албанците в Прешевската долина не искат те да стават разменна монета, или пък само част от тях да се разделят със Сърбия. Или всички сръбски албанци в Косово, или никой, нещо такова.
Да не ползваме шаблона за доминото
но то и в случая си е напълно на място – едната плочка бута другата и така нататък. А и на Балканите вече има достатъчно трагични прецеденти, за да си позволим да не бъдем бдителни.
Даже един от влиятелните мислители, писател и коментатор в Прищина, Шкельзен Малики, много на място припомни, че и първият президент на Съюзна република Югославия, наричана още „остатъчна” , в която бяха Сърбия и Черна гора, академик и писател Добрича Чосич, говореше за „мирно преселение” и за размяна на територии. Тогавашният президент на СРЮ Слободан Милошевич прие това като политическа доктрина, от изпълнението на която произлязоха жертвените войни в бивша Югославия. И Милошевич бе пратен пред Трибунала в Хага, а не на килима на церемония за връчване на Нобелова награда за мир в Осло…
Приписват на Уинстън Чърчил думите, че на Балканите митологията е повече, отколкото районът може да понесе. И в това няма лошо. Лошото е, когато се намират хора, които от митологията правят политика. И пакости, разбира се.
Иначе малко политическа реклама на балканските лидери не им е излишна. Като имам предвид ниското им качество, нека се номинират.
