За географите Каспийско море е най-голямото езеро в света. То е толкова обширно, че в геополитическите анализи често е разглеждано като море. С площ от 371 хил. кв. км Каспийско море е над три пъти по-голямо от България и отстъпва съвсем малко по размери на Черно море. Всъщност далеч назад в геологическото време двата водоема са били свързани посредством Азовско море. Днес обаче между каспийската водна шир и Световния океан има само една връзка и тя е изкуствено създадена след прокопаването на плавателния канал между реките Волга и Дон. Първата от тях се влива в Каспийско, а втората – в Черно море. Каспийско море се разстила на цели 28 метра под нивото на Световния океан. В северния край на езерото средната дълбочина е само 4 метра, а в южния има места, където надхвърля 1 км.
Поради своята изолираност от Световния океан Каспийско море е дом за редица уникални растителни и животински видове. Опазването на крехкото екологично равновесие е важна грижа на крайбрежните държави, но това, което ги прави най-нетърпеливи и неотстъпчиви в споровете за подялбата на водната шир и нейното дъно, са находищата на нефт и газ. Петролните сонди се появяват в морето край азербайджанския бряг още в съветско време, но истинската борба за енергийните ресурси се разгаря след разпадането на СССР. Изведнъж броят на каспийските държави се увеличава от две на пет като новите играчи са склонни да допуснат западни компании до разработката на каспийския нефт и газ. Изниква големият въпрос:
къде точно в езерната шир минават държавните граници и на кого принадлежат находищата, които са далеч от брега?
През 90-те години на миналия век се разгаря еуфория около предполагаемите каспийски нефтени залежи. Районът е наричан „Втори Персийски залив“. Впоследствие става ясно, че каспийските енергоресурси са несравнимо по-малко от тези в Персийския залив, но достатъчно, за да предизвикат интереса на най-големите мултинационални петролни компании. Те идват най-напред в Азербайджан след като през 1994 г. е сключен т.нар. Договор на века за разработването на крупните морски нефтени находища Азери, Чираг и Гюнешли. В началото на нашия век се формира и международният консорциум за добива на нефт от казахстанското находище Кашаган, което е смятано за едно от най-големите в света. Преговорите за определяне на юридическия статут на Каспийско море и подялбата му на национални зони се водят още от 1996 г. В тях петте крайбрежни държави влизат от различни позиции. Азербайджан, Казахстан и Туркменистан искат бърза и ясна подялба на езерното дъно, за да получат сигурност при разработването на нефтено-газовите находища. Иран има най-къса брегова линия и затова настоява Каспийско море да се дели по равно (по 20% за всяка страна), а не по т.нар. модифицирана средна линия. Русия пък се стреми да се възползва от военното си превъзходство и да се утвърди като доминираща сила в региона като нейните военни кораби запазят възможността си да кръстосват цялата водна шир на езерото.
Прагматизмът постепенно надделява и в периода 1998-2003 е извършена подялбата на северната част на Каспийско море между Русия, Казахстан и Азербайджан. На юг обаче проблемите остават. Туркменистан и Азербайджан не могат да се разберат за голямо находище по средата между техните брегове. Едната страна го нарича Кяпаз, другата – Сердар, а в съветско време то се е казвало Промеждутъчно, което ясно указва конфликтното му местоположение. Още по-проблемно е разграничението между азербайджанския и иранския участък на езерото. Там има няколко спорни нефтени находища като Азербайджан дава концесия за едно от тях – Алов/Алборз на международен консорциум, воден от ВР. Изпратен е кораб, който да го проучва, но той е прогонен от самолети и кораб на иранската армия и ВР се отказва от концесията.
По отношение на морското дъно обаче няма да има участъци за общо ползване. За него е казано, че ще се дели „по договореност между съседните и срещулежащи държави с отчитане на общопризнатите принципи и норми на правото“. Иначе казано – на Азербайджан, Иран и Туркменистан е оставено да се разберат кои са тези „общопризнати норми и принципи на правото“ и да очертаят морските си граници в съответствие с тях. Понеже границите в северната част на езерото са прокарани в съответствие с принципа на модифицираната средна линия, предполага се, че той трябва да е приложим и за неговата южна част. Въобще не е сигурно обаче, че Иран ще се съгласи с това, защото в такъв случай неговият участък ще бъде само 11-12% от езерното дъно.
Може би най-голямата интрига относно юридическия статут на Каспийско море е въпросът за прокарването на международни тръбопроводи по езерното дъно. От това зависи дали Туркменистан, който има четвъртите по големина запаси от газ в света, ще може да изнася своята суровина за Европа. На пръв поглед конвенцията от Актау отговаря положително на този въпрос. В нея ясно е казано, че за прокарването на подводен тръбопровод се иска съгласието на държавите, през чиито сектор ще преминава съоръжението, а съседите трябва само да бъдат уведомени. Ако погледнем картата, това означава, че Иран и Русия нямат думата за тръба по маршрута Туркменистан-Каспийско море-Азербайджан. Неслучайно в някои западни медии и дори сред експертните среди се появиха възторжени коментари, че пътят на туркменския газ към Европа е открит.
Но представител на руското външно министерство побърза да охлади ентусиазма, като напомни, че в конвенцията от Актау се уточнява необходимостта новите тръбопроводи да съответстват на екологичните изисквания и стандарти, закрепени в международните договори, включително Рамковата конвенция за защита на морската среда на Каспийско море. А въпросната конвенция дава право на всяка от петте каспийски държави да участва в екологичната експертиза на подводните съоръжения. С други думи – ако не иска да допусне туркменския газ на най-важния за нея европейски пазар, Русия може да блокира или най-малкото да протока построяването на транскаспийски газопровод. Важна постановка на конвенцията от Актау е забраната за присъствие в Каспийско море на въоръжени сили на страни, които нямат излаз на езерния бряг. Освен това петте каспийски държави се задължават да не предоставят територията си за „извършване на агресия и други военни действия против всяка от договарящите се страни“. Така Иран се подсигурява от опасността при евентуална война да бъде атакуван от САЩ от север, а Русия е спокойна, че нейното военно превъзходство в акваторията на езерото няма да бъде застрашено от външна сила. Така всяка от петте каспийски държави печели по нещо от конвенцията от Актау, но разрешаването на най-щекотливите проблеми е оставено за бъдещето.
