Ваканционни наблюдения над македонската действителност и манталитет
Ако сте пришълец или гост в Македония и ви се прияде нещо лятно и постно, във всяко заведение трябва да поръчате лятна манджа. Нищо повече, само това. След няколко минути ще ви донесат нещо подобно на българския миш-маш. Никак не е лошо, чушчици, доматчета, сиренце или „урда”, тоест, извара, и т. н. Е, някъде сервитьорът, който задължително е мъж, може малко да се намръщи от поръчката, но все пак след малко я донася. Много по-лесно му е да ви изреди цялата „номенклатура” от скара, каквато навсякъде в македонските ресторанти има. Нали така са ги научили сърбите – че най-доброто хранене за един човек е, когато в чинията има я плескавица, я ущипци, я ражнич и т. н. Или – всичко заедно на едно място. Но и местният вариант на миш-маш не е за пренебрегване. Малко разнообразие между всекидневните кебапи и плескавици. Лятно време на летни манджи.
Тази привързаност на македонците към скарата
си има своето основание в дългогодишното съжителство със сърбите в някогашна Югославия, била тя предвоенната кралска, била – следвоенната Титова. Наложена като модел на вкусно и полезно хранене, скарата сега е неизменен и дори задължителен атрибут на всяко заведение. Македонските ресторантьори, или угостители, както те се наричат, в някои случаи са се изхитрили да променят някои от рецептите за правене на скара и резултатът им хич не е за пренебрегване.
Работейки дълги години като кореспондент там, винаги съм предпочитал скарата на Киро от „При Дане” в сравнение с другите малки кръчмета, с които Скопие е пълно. На всичко отгоре, така се случи, че прословутата „Лесковачка скара”, или „Лесковачки роштил”, както се нарича на сръбски, която минава за най-добрата поне в Южна Сърбия, за мен беше истинско разочарование. При едно посещение в препоръчан ресторант в Лесковац с група журналисти преди 3–4 г. ни бе сервирана претоплена скара, стояла кой знае колко време из хладилниците. Затова – „При Дане”. Няма български журналист, който да е идвал в командировка или частно в Скопие и който да не сме го водили там. Първо го завеждаш, запознаваш го със собствениците, после той или тя сами се ориентират, стават му фенове…
По едно време, когато в Македония и около нея вреше и кипеше, кръчмичката се беше превърнала в нещо като пресцентър на българските журналисти, които между две „жолти” ракии предаваха кореспонденциите си от най-тихото място в заведението – тоалетната. Жалко само, че синовете на Киро, Драган и Любчо, както разбрах при последното си ходене в Скопие, са продали „кафаната” на някакъв братовчед, той не успял да се справи, реномето паднало и братовчедът се видял принуден да я препродаде на друг човек… И сега „При Дане” вече има друго име и вече нищо около него не е същото. Местни реалности, може би и балкански такива.
Но привързаността на македонците към скарата има и едно друго измерение. Когато през февруари 1999-а правителството на Любчо Георгиевски направи
огромния политически и дипломатически гаф да признае Тайван
превръщайки се в единствената държава в света, направила това, в Скопие започнаха да пристигат тайвански делегации от най-различен ранг. Пекин изтегли своята посланичка, китайското посолство бе закрито, в хубавата къща, която китайците ползваха за дипломатическото си представителство, се настани амбасадата на Унгария. Заедно с тайванските китайци в Скопие дойде и първият китайски ресторант. Тайвански, тайвански, какво, като е тайвански, в него готвят и предлагат китайска храна. Зарадвахме се, защото вече знаехме от София какво е това, което се сервира там. Даже патетично се опитах да напиша някакъв текст, в смисъл, че ето – задръстените в своя провинциализъм македонци, които живеят със самочувствието, че са „Папокот на светот” (Пъпът на света, даже има такъв роман с това заглавие на Венко Андоновски) най-после се отварят към другите култури, част от които е и китайската кухня.
Какво да ви кажа – колкото пъти ходихме „При тайванците”, толкова пъти оставахме разочаровани. Вътре на една-две маси само хора от дипломатическите мисии в Скопие или военнослужещи от силите на НАТО в Косово, или членове на някои други мироопазващи мисии. Изобщо, чужденци. Местни хора така и не влязоха вътре, поне от любопитство да опитат това, което се предлага. Не, сърбите са им казали, че скарата е най-вкусното нещо на света. И това заклинание е станало част от културната им матрица и по такъв начин се предава от поколение на поколение. Поне да имаше млади хора просто да опитат… Не, така и останах с пръст в устата заради неочаквания и закономерен провал на идеята ми, че по такъв начин македонците ще се отворят към света. И че, след като те не отиват в света, той по някакъв специфичен и частичен метод е дошъл при тях.
Много скоро обаче Георгиевски призна гафа си с признаването на Тайван. Всъщност той самият не беше убеден да го стори, но се съгласи по настояването на коалиционния си партньор Демократична алтернатива и нейния лидер Васил Тупурковски, наричан още
„македонският Барон Мюнхаузен”
В предизборната кампания през есента на 1998-а Тупурковски обещаваше наляво и надясно, че ако неговата партия заедно с ВМРО–ДПМНЕ на Любчо Георгиевски спечели властта срещу социалдемократите на Бранко Цървенковски, първата работа, която ще направи, е да вкара един милиард долара инвестиции в Македония. Циле, както гальовно го наричаха неговите симпатизанти, никога не отговори на многобройните въпроси откъде, аджеба, ще дойде този милиард. Но пък македонците се хванаха на обещанията му, даже започнаха съвсем прагматично да си правят сметки по колко долара на човек ще се падне от този митичен милиард: ние сме горе-долу два милиона, като разделим милиарда на два милиона, какво се получава… аха.. никак не е зле.
Любчо и Циле победиха, взеха властта и направиха правителство заедно с най-силната тогава партия на албанците – ДПА на Арбен Джафери. Външното министерство се падна на Тупурковски, където той сложи една мижитурка от своите приятели – Сашо Димитров, част от компанията, с която Циле редовно се виждаше в кафенето на „Драмски театър”. Министърът схвана назначението си като знак, че трябва да помогне на шефа си да докара милиарда. Хвана се за работа и само за няколко месеца се разбраха с Тайпе. И признаването на Тайван стана, хората разбраха откъде Циле ще вкара милиарда инвестиции в Македония, целият свят осъди Скопие, китайците от Пекин се разсърдиха яко, изобщо стана една… Милиард така и не дойде в Македония, само слухове останаха, че Циле все пак е „натопил човката” в тайванските пари, но никой не можа да го докаже. Пък и не се захвана да го прави, защото много скоро тайванците си тръгнаха, бавно и полека истинските китайци започнаха да опипват почвата да се върнат, появиха се и други „автентични” китайски ресторанти, дошли от София, но и в тях нещата не бяха по-различни от „При тайванците”. Отварянето на македонците към света се отложи за неопределено време, скарата си остана такава, каквато беше,
сръбската културна матрица победи
И досега е така.
Любчо Георгиевски вече не е в политиката, гледа си бизнеса, а отвреме – навреме прави анализи на вътрешно-политическата ситуация в Македония. Даже преди десетина дни се изказа за българската реакция по повод думите на премиера Зоран Заев за Илинденското въстание като македонско. Циле Тупурковски продължава вече не знам кой мандат да е председател на Македонския олимпийски комитет. От неговата Демократична алтернатива не остана нищо, само от време на време някой си припомня за големите му обещания за един милиард долара инвестиции в Македония. Които пък му спечелиха прозвището, за което казах по-горе – Барон Мюнхаузен. Времена…
А иначе сега е лято. И ако сте в Македония и не искате да ядете сутрин, обед и вечер скара, само кажете на келнера, че искате лятна манджа. Ще ви разбере и ще ви донесе нещо като нашия миш-маш, само че по-вкусен.
