„Предупреждаваме читателите, че могат спокойно да прескочат тази глава. В нея се разказва за Съединението и за великия 6 септември. Онзи, който се интересува само „дали А ще се ожени за Б“, или „какво ще стане с В и Г“, няма да загуби нищо, ако пропусне тези двайсетина страници. На 6 септември 1885 г. българският народ извърши едно от най-славните дела на своята нова история. За съжаление и недоумение малцина от нас познават този подвиг. Не са единици „културните“ хора около нас, които питат: „Че какво толкова се е случило на 6 септември, та с тази дата да назоваваме улица?“ Не са единици и градските народни съвети, които сметнаха, че 6 септември е незначително дело и промениха названието на улицата, която 70–80 г. е носила неговото име. На тези хора и на тези народни съвети е посветена настоящата глава — очерк за Съединението.”
„Българският таен централен революционен комитет (БТЦРК) съвсем не можеше да се похвали, че е готов да изпълни своята освободителна програма. Той все още се луташе да намери истинския си път и на практика вървеше не пред, а след народните маси. Това най-добре изрази сам неговият председател Захари Стоянов. В една своя брошура, издадена в края на съдбоносната година, той писа:
„Централний комитет беше нещо самозвано Пази боже, ако някой си изкриви душата да каже, че той подбуди народа, той запали огъня заедно със своите вестници. Това е идиотизъм. Центр. комитет имаше само тази длъжност и цел: да сгрупира развълнуваните само по себе си духове в едно цяло, за да се предотвратят сякакви преждевременни и усамотени вълнения, както това стана в Чирпан, Голямо Конаре и Панагюрище; и, второ, да скрои плана по кой начин да се грабнат пашата и неговото централно правителство.“
Плановете за въстанието, революцията или каквото и да било друго действие, кроени от комитета, са твърде смели, но по-скоро граничат с фантастиката, отколкото с реалното дело за осъществяване на народното дело. Тогава неизбежно на историческата сцена излиза силната и волева фигура на майор Данаил Николаев: „Д-р Странски се срещна с Николаев и му изложи плана на комитета, който беше премного хайдушки и премного романтичен за здравия воински разум на майора, пише Родев. В него се включваше убиването на Гаврил Кръстевич и излизането на чети в Балкана. Николаев заяви, че е готов да работи за съединението, но чрез народа, а не с разбойнически средства.
„Как тъй?“ — попита д-р Странски. „Много просто — ще повикам второто Опълчение и с него ще проглася съединението“. Реално, решението за обявявяне на Съединенито и кога и как това да стане е взето от Николаев. „За началото на септември бяха насрочени ежегодните маневри на милицията, в които Николаев щеше да командува Западния отряд“, пише Цончо Родев.
Това подсказа на опитния офицер, че благоприятната минута настъпваше: щеше да се свика Опълчението, с което да се прогласи съединението и да се противостои на евентуалното турско нахлуване в Областта. Върховното командуване му предаде един запечатан плик с плана на маневрите. Като издържа борбата с воинската си съвест, Николаев го отвори предсрочно. На пловдивските войски бе предписано да тръгнат на 7 септември. Следователно революцията трябваше да се извърши най-късно на 6 септември. От този миг нататък Данаил Николаев не прояви никакво колебание. Той уведоми комитета, заповяда на сержант-майорите да свикат и второто Опълчение, разпореди да се раздаде суха храна и по 50 патрона на мобилизираните. Така Николаев стана онази здрава ръка, която подчини всичко, дори и комитета, на единна воля и план.”
И докато комитетските люде все още се люшкат между харамийските идеи на капитан Коста Паница да обсади Пловдив с чета черногорци или пък да се развявяват байраци в балкана, „дойде съобщението на Данаил Николаев. Не предложение, а решение: въстанието да се вдигне през нощта на 5 срещу 6 септември!”
Първата воинска клетва в Пловдив
„Майор Николаев не загуби присъствие на духа. Той беше от онези твърди офицери, които, веднъж избрали пътя си, не се разколебават от никакви пречки, пише Цончо Родев. „Точно в 4 ч сутринта на 6 септември той заповяда да бият тревога в сборния лагер. Всички части се построиха с най-голям ред и бързина — над лагера витаеше онзи дух, който предвещава великите дела. Тъй като милицията нямаше свое знаме, Данаил Николаев заповяда да се изнесе опълченското — същото, което се бе развявало и на Шипка. Тогава Николаев застана пред фронта и със силен, развълнуван от величието на момента глас заговори на войниците и офицерите:
— Войници! Ето вече пет-шест години как сме на служба в изкуствено създадената Източна Румелия, която е пряко подвластна на петстотингодишния ни тиранин — султана. Пет-шест години, казвам, сме на служба, но никой от нас не е заклеван в защита на отечеството ни. Тази нощ на мен се падна честта да ви поведа против турското правителство. Аз ви заклевам в името на българския княз Александър първи, в името на вашето знаме, че вие ще изпълните дълга си към отечеството и за потъпкването на турския полумесец. Да живее нашият вожд Александър първи! Да живее съединена България!
— Заклеваме се! — извикаха в един глас войниците.
Строят се разкъса. Разплакани, покъртени, войници и офицери се втурнаха към знамето светиня и го целунаха. После редът беше възстановен и дружините тръгнаха към Пловдив. Начело вървеше майор Николаев, яхнал онази прочута кобила, която някога бе принадлежала на Сюлейман паша… Със звуците на музиката се сля и познатата опълченска песен:
Напред, напред за слава
на бойното поле!…
Революционните войски
влязоха в града.”
Когато поставените да охраняват конака на Гаврил Кръстевич дружини, под командата на руския подполковник Якобсон, се присъединяват към водените от Николаев части, настъпва мигът на Съединението, описан от Цончо Родев: „Разумен дори в гнева си, Николаев не влезе в конака. Не искаше въстанието да придобие облик на военен бунт, а държеше да го представи като всенародно дело, каквото беше и в действителност. Той зачака четата на Чардафон, а изпрати поручик Стефов да извика Захари Стоянов… С гръм и трясък конарци влязоха в конака и се размесиха с войниците. Знамето с двата лъва се развя редом до Самарското…”
