Във всички войни на България наред с войниците и офицерите по фронтовите пътища крачат и се сражават по бойните полета, страдат в окопите и българските писатели и интелектуалци, нерядко в качеството си на военни репортери. Те съпреживяват и описват храбростта и мъката на фронта и в тила, подвизите на обикновените бойци, на подофицерите и офицерите, както и мъките на техните майки, съпруги, възлюбени, деца.
Военната проза на Йордан Йовков и поезията на Димчо Дебелянов се изучават в училище, така че на внимавалия в час наш сънародник може би е известен фактът, че първият е ранен при Дойран, а вторият намира смъртта си като доброволец на Македонския фронт. И тъй като на Йовков преди няколко броя посветихме отделна страница за репортерската му дейност на фронта, а няма данни Дебелянов да е сътрудничил на периодично издание в качеството си на военен кореспондент, на финала на поредицата ще упоменем някои по-малко известни имена, както и обстоятелства от военната ни журналистика, дело на други видни български интелектуалци, политици и общественици. С кратък реверанс към Дебелянов, разбира се.
И така, малцина знаят, че Стефан Стамболов по време на Руско-турската война (1877–1878) е военен кореспондент на в. „Новое время“ и участва в кампанията за доставка на храна и фураж за действащата руска армия.
Друг военен репортер от онова време е Стефан Бобчев – български политик, юрист, един от инициаторите за създаване на висше учебно заведение у нас след Освобождението. След Априлското въстание емигрира в Одеса, а оттам в Букурещ. Там става редактор на вестник „Стара планина” издаван два пъти седмично в румънската столица (19 август 1876 г.–2 август 1877 г.). Пише под псевдонима С. Бежан. По време на Руско-турската война (1877–1878) е военен кореспондент на в. „Руский мир“. Впечатленията си от войната публикува в изданията: „Руско-турска война 1877–1878 г.“, „Очерци и разкази“; „Руско-турската война според неиздадени документи“; „Хроника на Руско-турската война“.
Петър Оджаков е български просветен деец, юрист и фолклорист, деец на националосвободителното движение. По време на Руско-турската война е военен кореспондент на в. „Одеский вестник“. Член на българската делегация при подписването на Санстефанския мирен договор между Русия и Османската империя (1878). Служи в Съдебния отдел на Временното руско управление в България (1878–1879).
Също малко изв
естен факт е, че поетът Кирил Христов през 1895 г. е изпратен със стипендия от Военното министерство у нас в Морското училище в Триест, където се запознава с творчеството на класическите и модерните италиански поети – Данте Алигиери, Джакомо Леопарди, Джозуе Кардучи, Л. Стекети, Габриеле Д'Анунцио. През Балканската, 
Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент и сътрудник на в. „Военни известия“.
В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. През Балканската война е обикновен войник (редник) в Самоков. От септември 1913 г. е преместен в Школата за запасни офицери в Княжево. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. В началото на Първата световна война сам настоява да бъде изпратен на фронта, макар че не подлежал на мобилизация. В края на януари (29 януари) 1916 г. заминава като доброволец на Македонския фронт, където престоява около осем месеца. През нощта на 30 септември ротата, чието командване му е поверено от няколко дни, влиза в сражение с англичаните. Подпоручик Дебелянов пада убит в това сражение на 2 октомври 1916 г., около 10 ч сутринта в боя близо до Горно Караджово (днес Моноклисия), на 29 години и 6 месеца. Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демирхисар (или Валовища, днес Сидирокастро). През 1931 г. по инициатива на литературния кръг „Живо слово“ костите му са пренесени в родната му Копривщица.
Изкуствоведът Андрей Протич, който се изявява както в областта на археологията, така в белетристиката и публицистиката, по време на Първата световна война е военен кореспондент, награден е с орден „За храброст“. През 1919 г.
редактира вестник „Военни известия“
През 1943 г. големият български народопсихолог Иван Хаджийски е мобилизиран в армията. По време на службата си в с. Ливадово (Гърция) Хаджийски довършва в ръкопис 3-тия том на „Бит и душевност“. Участва във войната срещу Германия като доброволец, военен кореспондент при щаба на Втора българска армия. Поверява ръкописа за съхранение на командира на армията генерал-майор Кирил Станчев.
На 4 октомври 1944 г. Иван Хаджийски загива в сражение с части на SS дивизия „Принц Ойген“. Лобното му място е на кота 807 на вр. Висока чука, край Власотинци, Сърбия, където е погребан. През ноември същата година приятели пренасят тленните му останки в България.
След войната генерал-майор Станчев предава ръкописа на съпругата му, която го депозира в издателство „Хемус“, откъдето той изчезва безследно при национализацията през 1947 г. Текстът е частично възстановен от дъщеря му Мария Хаджийска по 200 страници стенографски записки.
През есента на 1944 г. големият български писател Павел Вежинов („Нощем с белите коне“) участва във Втората световна война като кореспондент и главен редактор на в. „Фронтовак“. Въплътява впечатленията си от живота на българската армия в поредица от разкази и в повестите „Златан“ и „Втора рота“, като последното произведение спечелва 
значителна популярност и е преиздавано няколко пъти. През 1950 и 1951 г. получава „Димитровска награда“ за фронтовите си произведения.
Роденият в Шумен журналист Теньо Стоянов също участва в съпротивителното движение през Втората световна война. Специален кореспондент на в. „Работническо дело“ и редактор на в. „Фронтовак“ по време на войната срещу Германия (1944–1945).
Богомил Николов Нонев (литератор, журналист, дипломат и общественик) е военен кореспондент във Втората световна война за в. „Отечествен фронт“ в Белград.
Белетристът Иван Мартинов, участвал във войната срещу Германия, е главен редактор на в. „Фронтовак“. По военните пътища на Първа българска армия събира богат материал, който публикува в сборниците „Герои“ и „До последен дъх“, романите „Драва“ и „Огнено кълбо“.
