На 11 септември 1978 г. в Лондон издъхва българският писател Георги Марков, напуснал родината преди близо десетилетие. Четири дни по-рано на моста „Ватерлоо” той е претърпял странен, първоначално незабележим инцидент – сблъсък с непознат, носещ характерния за британската столица дълъг чадър. При аутопсията в тялото на писателя се установява бързо и неумолимо действаща отрова, причинена от миниатюрна сачма. Полицията веднага квалифицира случая като убийство и започва разследване срещу „неизвестен извършител”. Останал неизвестен и до днес въпреки започналото веднага след 1990 г. разследване и от българска страна.
Странно как британците, дали на света Артър Конан Дойл и Агата Кристи, залагат на такава не твърде издържана версия. Да извършиш сериозно престъпление с явен мотив – рождена дата и „подарък” е все едно да оставиш на местопрестъплението визитната си картичка.
Действително в своето близо десетгодишно пребиваване в Лондон Георги Марков изрича и написва
много горчиви истини
в своите „Задочни репортажи за България”. Но дали той е онзи истински дисидент и беглец от „оковите на комунизма”? По същото време, особено след Пражката пролет и потъпкването й от танковете на Варшавския договор през 1968 г., основната битка между „двата свята” се пренася на идеологическия фронт.
Съдбата на Георги Марков напомня на една друга – тази на никому неизвестния днес капитан от полското разузнаване Анджей Чехович, работил близо десетилетие в „Свободна Европа”. През 1962 г. абсолвентът от Историческия факултет на Варшавския университет, 26-годишният Анджей Чехович, на връщане от екскурзия в Англия се явява пред полицията в Кьолн и иска убежище. Не става така лесно. Прекарва близо година в лагери за емигранти, където е „пресяван” през ситото на контраразузнавателните служби. Успява да ги надиграе и получава работа в Полската редакция на „Свободна Европа” в Мюнхен. Когато през 1971 г. се завръща във Варшава, е превърнат в публичен
разгромител на „вражеската идеологическа централа”
Голяма част от изявленията му са събрани в книгата „Капитан Чехович разказва”, издадена у нас през 1971 г. от Военно издателство в специалната поредица „Невидимият фронт”. Всъщност Георги Марков не е класически „беглец”. Той заминава напълно легално в чужбина, първо при брат си в Италия, а след това като специализант в Лондон. Днес, в условията на свободно пътуване по целия свят, неживелите в онези времена едва ли могат да разберат какво означава да не можеш да отидеш когато искаш и където искаш, а пътуване „на Запад” се разрешава само на „доверени хора”. След изтичане на изходната му виза тя е подновявана няколко пъти, преди накрая Марков да бъде обявен за „невъзвращенец” и дори осъден на 6 г. затвор задочно, разбира се.
Интересна е съдбата му преди този рещаващ момент от неговия живот. Даровит писател, той винаги е бил уважаван както от читателите, така и от официалната критика на комунизма. С романа си „Мъже” писателят, станал известен в творческите среди като Джери, печели награди и става директно член на Съюза на българските писатели, получава престижна работа в издателствотвото на Комсомола „Народна младеж”. „Мъже” е повествование с живи образи, но изградена по принципите на социалистическия реализъм с нужната доза „градивна критика”, характерна за определен период в литературата след „развенчаването на култа към личността”. Явно Георги Марков е бил достатъчно тачен от властта, за да може да попадне
в личното обкръжение на Тодор Живков
и след това в „Репортажите” да опише „Първия”, както и царящата около него атмосфера. Нали никой не си въобразява, че тогава можеш просто да отидеш в резиденцията на Живков и да седнеш на софрата му. Това е ставало само след внимателен подбор на „правоверните”, в който главна роля са играли специалните служби. Немаловажен факт от развитието на Георги Марков е творческото и човешкото му другаруване с Костадин Кюлюмов – пишещ човек, полковник от Държавна сигурност, по-късно един от създателите на Шесто управление и сякаш вечен негов заместник-началник. Благодарение на него Георги Марков става един от основните сценаристи на сериала „На всеки километър”. Марков изгражда образа на полицая Богдан
Велински, за чийто прототип се приема самият Никола Гешев.
За създаването на образа на Гешев, но най-вече за написването на пиесата „Комунисти”, която е предвидена и като роман трилогия, пак в чест на 25-годишнината на 9 септември, Георги Марков е допуснат до
секретния полицейски архив
отпреди 9 септември 1944 г. Достъпът до него е разрешаван на изключително високо равнище, нерядко от самия „Първи”. Може да се предположи на кого и защо… Изкушен от образа на Велински, Георги Марков изгражда нещо подобно и в пиесата. Критиците надигат глас, че фашистът полицай доминира над образите на комунистите. На базата на този материал Марков създава и психологическата драма „Да се провреш под дъгата” – наглед също с антифашистка тематика. И двете пиеси не виждат сцена, а след заминаването му от България името на Марков е заличено от сериала „На всеки километър”. Неизвестно защо, тъй като той току-що е минал границата напълно легално. Дали пък по този начин вече не е изграждана легендата за „дисидента”? След 1990 г. се оказа, че
делото „Скитник”
водено в Първо главно управление на ДС – външното разузнаване, не е съдържало кой знае какви секретни данни. Но е водено като задължително за всеки „невъзвращенец”. Заради унищожаването му около година в затвора престоя генерал-лейтенант Владимир Тодоров, последният комунистически началник на външното ни разузнаване.
Ако Марков е имал нещо сходно с полския капитан Чехович, макар и не като кадрови офицер, писмени следи за такава негова дейност, както и на други негови „колеги” не се оставят. Това са т.нар. „нелегали”, за които според спомените на заместник-началника на Първо главно Димо Станков отговарял единствено генерал-лейтенант Стоян Савов. Може би – за да отнесе завинаги със себе си
най-големите тайни на външното ни разузнаване
Така остава завинаги в неизвестността дали нашият писател Георги Марков е имал нещо сходно с полския капитан Анджей Чехович. Творческият му път показва или подсказва, че може би около него е градена една легенда, която да го направи „достоверен дисидент”. Дали е бил преди емиграцията твърде близък до властта и до службите чрез полковник Кюлюмов, за да му се разреши да ползва строго секретните архиви и да присъства на „другарски сбирки” при Тодор Живков? Дали от него се е очаквало същото като от полския разузнавач – един ден да разобличи „идеологическите централи на империализма”? Дали британците, известни с класическите си специални служби, не са нанесли изпреварващ удар, като обвинят България и съответно Москва в нагло политическо убийство?
Хипотезата е като протезата, казваше навремето писателят Димитър Яръмов, който майсторски играеше с думите. С нея не можеш да стъпваш твърдо, да маршируваш, не можеш да станеш шампион по спринтово и дълго бягане или по висок скок. Но все пак пристъпваш. Такива са и хипотезите около живота и смъртта на Георги Марков. Единственото сигурно – жалко, че такъв даровит човек става жертва на противоборството между две ситеми и два свята. В чиято и „армия” да е бил. Мир на праха му!
