…В Косово много искат да имат своя собствена армия. Искат го и политици, и самите косовари. Не го искат само сърбите в новата балканска държава и правят всичко възможно, а и невъзможното, което местната конституция им позволява, за да попречат да се приеме съответното законово решение за формирането на косовска армия.
Всъщност т.нар. формиране е малко преувеличено. Защото идеята на местния политически елит в Прищина е просто да трансформират сегашните Специални полицейски сили на държавата в същинска армия. „Специалните” си имат дори и министерство, имат си, разбира се, и министър, който се казва Рустем Бериша. Въоръжени са с всички средства за специализирани полицейски операции, без тежко въоръжение. Това е и идеята за трансформацията на полицията в армия – организираните и дисциплинираните части да получат и съответното тежко въоръжение което да ги направи боеспособни като истинска армия. В подобна промяна политиците виждат категоричен знак за укрепване на държавността на Косово, някогашната сръбска провинция. Как така държава без армия, значи, това не е пълноценна държава. В подкрепа на подобни институционални държавнотворни претенции се използва аргументът и за признаването от някои страни на Косово като суверенен и независим субект – щом нямате армия „като хората”, значи имате още много работа за изграждането на институционалната стабилност на държавата си. Като го направите, ще ви признаем…
Реално погледнато, нещата опират наистина до правната и политическата страна на въпроса. Според Резолюция 1244 на Съвета за сигурност на ООН от 1999 г., която в Сърбия цитират винаги във връзка с някоя претенция на Прищина, единствената армия, която има право да съществува на територията на Косово, е КФОР. Тя трябва да се грижи за защитата на границите на републиката, да осигурява вътрешната сигурност и стабилност, да върши всички онези дейности, които една истинска армия би трябвало да върши.
Ето и онзи ден, сръбският министър на външните работи Ивица Дачич заяви, че „Сърбия е абсолютно против формирането на косовска армия”, посочвайки, че това води към заплаха за сигурността на Косово и района. „Това е в противоречие със сегашния международен ред и с Резолюцията 1244, която посочва, че КФОР е единствената форма на въоръжено присъствие в Косово”, каза Дачич. Какво би правила подобна армия покрай КФОР, освен да предизвика възможен конфликт, заядливо попита Дачич, известен с острия си език, особено по отношение на лидерите в Прищина. Но и като човек, който казва това, което президентът Вучич би искал да изрече, но дипломацията не му позволява.
Остър или не, Дачич има право, макар и само частично. В няколко изявления на американски и натовски политици, пък и в една декларация на посолството в САЩ се отбелязва, че ако местните власти наистина искат да формират своя армия, това би трябвало да стане чрез съответни промени в конституцията. Значи, да се спази правната процедура и всичко да бъде легитимирано по начин, който подобава на една съвременна държава, каквато Косово би искала да бъде. Така и международната общност ще е по-доволна, а и онези държави, които все още се колебаят да признаят новата държава на Балканите, биха могли да го направят.
И Дачич казва същото – че формирането на косовската армия трябва да премине през промяната на конституцията. Но ако Щатите и НАТО препоръчват това, за да бъде осигурена правната стойност на подобно решение и неговата международна легитимност, то Дачич, този стар хитрец и интригант, вижда в подобна препоръка една клопка, в която да вкара косоварите и политическия им елит, от която няма лесно излизане.
Ето за какво става дума. Не е тайна, че Белград има пряко влияние върху сърбите в Косово, особено над онези, които живеят хомогенно в четирите общини на север от Митровица. Неслучайно, при неотдавнашното си спорно посещение в Косово президентът Вучич избра Митровица, за да представи уж своя исторически план за мирното решение на бъдещето на новата държава. Да, Митровица бе принудително избрана, след като на Вучич бе попречено да отиде при сърбите в Банье и там да говори „исторически”. Но ако историята все пак присъстваше, тя беше в скандалното припомняне на ролята на Слободан Милошевич като „голям сръбски лидер”. Същите тези сърби, останали около стотина хиляди, но разпръснати в десетина анклава на цялата територия на Косово, според конституцията имат право на парламентарно представителство, което се изразява в десет места в 120-местното събрание в Прищина. Това си е квота, за която се борят сърбите помежду си.
Малко или много са тези десет депутатски места
В моментната парламентарна конфигурация тези гласове се оказват особено ценни за формирането на управляващо мнозинство начело с Демократичната партия на Косово, създадена и ръководена дълги години от президента Хашим Тачи. Но тези 10 депутатски гласа са инструмент за блокиране на всяко едно решение, което не се харесва на Белград. Както в случая и със законовите промени за формирането на косовска армия.
Преди десетина дни в правителството бяха внесени предложения за промени в три закона, пряко свързани със създаването на армия. Предложенията бяха приети единодушно и бяха внесени за обсъждане в парламента, но това единодушие бе само между представителите на партиите на косовските албанци. Сръбските представители в правителството демонстративно не бяха там.
Е, какво от това, ще кажете. Щом има мнозинство, нещата вървят, така е демократично. Да, но не е така. Правилата на демокрацията май спират да важат, когато става дума за мултиетническа държава. Според конституцията на Косово тази квота, дори и пределно малка, всъщност е блокираща за всяко едно решение на изпълнителната власт, което сърбите, и респективно, Белград не одобряват. За да стане ясно, ще го обясня с примера в съседна Македония, където това правило бе въведено най-напред още в Охридския мирен договор от 13 август 2001-ва. Там го наричат „правилото Бадентер”, на името на френския конституционалист Роберт Бадентер, уважаван в Скопие заради това, че като председател на специалната комисия на ЕС, през 1991-ва посочи, че четири от тогавашните югорепублики, между които и Македония, изпълняват всички условия и могат да станат независими субекти. И България призна Македония на 15 януари 1992-ра.
По настояване на Бадентер при писането на Охридския мирен договор изрично бе отбелязано, че при приемането на закон освен „големия консенсус” при общото парламентарно гласуване трябва да има и
„малък консенсус” от етническите партии които са в събранието. Особено при закони, които засягат културната идентичност на тези етноси, чийто представители са партиите. Може в общото гласуване един закон да бъде приет с мнозинство, но ако 11 от 20-те албански депутати в македонския парламент каже „не” на този закон, той пропада. Така е и с малката, но съществена квота от десет сръбски депутати в косовския парламент.
Ето това имаше предвид Ивица Дачич, когато заяви преди десетина дни, че за косовската армия трябват конституционни промени, но до тях „няма да се стигне без съгласието на Сръбската листа в косовския парламент”. Сръбската листа е платформата, която обедини и вкара в законодателния орган в Прищина въпросните десетина депутати. Няма нужда да цитирам думите на подпредседателя на Сръбската листа и депутат в косовския парламент Игор Симич за идеята за трансформация на Специалните полицейски сили в армия. Той дума по дума повтаря казаното от Ивица Дачич за Резолюцията 1244 и ролята на КФОР.
Та, защо да ги повтарям? Няма нужда, и без това е ясно…
