Кървавата игра на революция: 95 години от Септември 1923-а

„И сега пищи в ушите ми суровата заповед, която генерал Русев даваше по телефона в най-напрегнатия момент. Тя гласеше: „Ще действате безпощадно и жестоко! Колкото се може по-безпощадно и жестоко!” Изтръпнал както от злокобието на тази заповед, така и от спокойния тон, с който тя бе дадена, аз влязох в пререкания с генерал Русев, на които той още по-спокойно отговори: „Вие, цивилните, тия работи не ги разбирате. Във войната жестокостта е милосърдие.” В мъчително напрегнатите септемврийски часове, през които стоях ден и нощ надвесен над морзистите и хюгистите (телеграфисти) аз се питах къде е останала мята съвест?”  

Това пише хронистът на миналия век Димо Казасов, преминал през годините на дългия си живот през не една партия, два пъти министър – веднъж на 9 юни 1923 г. и втори – на 9 септември 1944 г. (Димо Казасов, „Видяно и преживяно”, Издателство на НС на ОФ – София, 1969г). Споменатите негови думи се отнасят за напрегнатите дни на септември 1923 г., когато у нас, преди 95 години, избухва Септемврийското въстание – една събитие, белязало историята с противоречиви оценки през различните епохи. Тогава Казасов е министър на транспорта и съобщенията в правителството на Александър Цанков. Какво показват обективните факти близо век след онзи Септември – „месец на кръв,  на подем и погром” според поемата на Гео Милев „Септември”, която две години по-късно ще му струва живота? В навечерието на преврата от 9 юни 1923 г. БЗНС вече владее изцяло властта.  Проведените през пролетта избори  отстраняват последния им парламентарен конкурент – Българската комунистическа партия, с която си съперничат още от 1919 г. – времето на голямото следвоенно олевяване в Европа. 

„Кой ще ни свали?, гръмко заявява Александър Стамболийски месец преди преврата, при откриването на железопътна линия. Яхнал е бял кон като държавен глава. Едва ли случайно се говори, че проектът за нова конституция, която твори във вилата си в Славовица, не предвижда монархически институт…Това показва, че земеделците, след „славната акция” с рязането на бради на стари партйни лидери на гара Горна Оряховица и след убедително спечелените избори, се чувстват застрашени единствено от комунистите. Както се оказва – и едните, и другите не искат да делят властта. Когато земеделците я губят по нетрадиционния начин на преврата, единственият шанс за тяхното спасение са съвместни, вече въоръжени, действия заедно с комунистите. Младите членове на Третия Интернационал обаче остават встрани, гледайки как „се избиват градската и селската буржоазия”.

Според проф. Филип Панайотов, един от най-задълбочените изследователи на този период, проигран е шансът в периода 10-20 юни, с обединените сили на земеделци и комунисти да бъде възстановена законно избраната власт. Според него, тогава войската, осакатена от Ньойския договор, е твърде малобройна, за да противостои на едно масово Юнско въстание. Пропусната възможност за бунт е сурово осъдена и от Москва. Там Лев Троцки продължава да „гори в пламъците” на перманентната световна революция. След като в Германия и в Унгария плановете за съветска власт пропадат, превратът в България и последиците от него са шанс за ново разпалване на „пожара на бунта”. Такива директиви донася Васил Коларов от Москва. В Кремъл не виждат, а сигурно не се и интересуват, че няколко месеца след преврата вече е твърде късно за победоносно въстание. Новото правителство се опира на Военния съюз и на армията. Подменени са с верни хора всички стратегически държавни длъжности – железници, пощи, телеграф, полиция. 

Нареждането е категорично – въстание трябва да има. И то се подготвя, доколкото може да се нарече подготовка извършеното за краткото време. Отношенията между земеделци и комунисти са още твърде изострени.  „Оранжевите” се чувстват предадени на 9 юни. Но нямат избор – само заедно с комунистите могат да направят още един опит за връщане във властта. Така огромната част от хората, излезли през септември с оржие, са селяни. Всъщност тогава БКП няма своя основен състав – работниците. Индустриално производство в страната почти няма, няма го и пролетариатът. Героят на Емилиян Станев – Иван Кондарев от едноименния роман, един от главните организатори и водачи на Септемврийското въстание в Търновски окръг, разсъждава при една партйна сбирка година преди въстанието – „това ли е партията на отрудените пролетарии – занаятчии, недоучили интелигенти като мен, учители, няколко гимназисти от горните класове, излезли в неделния ден просто да похапнат и пийнат на чист въздух?”

Решението за въстанието се взема едва на 20 септември в химическата лаборатория на Настя д-р Исакова в София, както пише Казасов. В много краища на страната вече се чуват изстрели, над някои общини се веят червени знамена, а ЦК на БКП тепърва се събира да определя план за въстанието. Както споменава Казасов, този план предвижда за начален пункт Врачански окръг. След това твърде общо и дори химерично се говори, че след прекъсване на комуникациите,  въстаническата армия която никой не знае от колко души и с какво въоръжение ще бъде, от Врачанско ще се насочи към София, където през това време също ще избухне въстание. Едва ли ръководителите на партията не са отчитали големия провал в столицата, където са арестувани още на 12 септември десетки партийни лидери, както и почти цялото военно-техническо ръководство на партията. Как при това положение ще избухне въстание в София не е ясно. Както и някой едва ли знае с какви сили ще се тръгне от Врачанско през Балкана, за да се превзема София.  По-нататъшното развитие на събитията показва, че на практика се е получила една кървава игра на революция. При всяка насилствена смяна на държавното управление първоначално се овладява столицата, министерството, държавните учреждения. Ако не друго, поне съвсем пресният пример на деветоюнци би трябвало да покаже на септемврийските ръководители как се действа в такива ситуации. Или Димитров, Коларов и Гаврил Генов са знаели предварително за обречения край на въстанието? И че близостта на град Фердинанд и околията ще им осигури бързо спасение в Югославия, която по онова време, поради различни следвоенни причини симпатизира на Стамболийски и приема като врагове неговите наследници във властта.

Следва обиколка на Казасов и в Северозападна България. В Лом нарежда наблъсканите в шлепове да бъдат освободени. Резултатът – „Наивно вярвах, че ще ме послушат”. Във Фердинанд направо среща категоричния отпор на военния прокурор за освобождаване на въстаниците с изключение на ръководителите. А след това по пътя за Берковица „на няколко междинни станции бяха излезли, очевидно по нареждане на властта, селяни и селянки да ме посрещат с цветя и повесла от грозде. Тъжна церемония. Потънали в тъга и загриженост лица. Зачервени от угаснал плач очи. Изсушени от труд и страдания снаги. Зад стиснатите устни – ненавистта към причинителите на тяхната мъка. И аз, един от причинителите на тая мъка…”   
Масовият и индивидуалният героизъм на десетки и стотици въстаници, легендарният поп Андрей, Лопушанската дружина, битката при Бойчиновци, превзетият град Лом, в който само казармата остава като крепост на властта,  плененото планинско оръдие не променят коренно нещата. Дори близостта на „пожара на бунта” до София – в Ихтиман,  Долна Баня и Костенец не застрашават правителството. Липсата на подготовка, организация и комуникация между различните части на страната довеждат „метежа”, както го нарича властта, до предизвестен край. Запасните офицери в ЦК на БКП разчитат на скритото от съглашенските комисии оръжие, но то отдавна е прибрано от Военния съюз и раздадени на „шпицкщомандите”. Така играта на революция прокарва черната бразда на братоубийството, по кято още дълги години ще тече все блгарска кръв…   

Отломки от погрома
„Тревогата не се беше отляла от станциите.” Това пише в спомените си Димо Казасов, който като министър на железниците и съобщенията инспектира линията София–Свиленград непосредствено след потушаване на въстанието.
„В Саранево, на няколко метра от линията, се виждаха пресните гробове на падналите в боя. Сражението се е водило непосредствено до гарата, като от северната страна на линията са лежали въстаниците, а от южната – войниците. Само лошото въоръжение, недостатъчните муниции и липсата на връзка са сломили напора на въстаниците. Тук, редом с възрастните, са участвали и юноши на 16 и 17 г. Убитите все още не бяха заровени. Те бяха затрупани с високи купища от пръст и сгурия, покрити с отронени от есента листа.”