Преди време в един от многото ни приятелски разговори с Ким Мехмети в Скопие или около Скопие той по някакъв повод със съжаление сподели: Коста, поради дългото ни съжителство със сърбите прихванахме много неща от тях. Нещото, което никак не мога да приема, е, че ни научиха като тях и ние да празнуваме пораженията си като победи. Виж им само историята и виж какво възхваляват…
Ким Мехмети е албанец, роден е в с. Грчец, близо до Скопие, на брега на р. Треска. Великолепен писател, талантлив публицист и журналист, яростен правозащитник. И досега, след толкова години вече, когато не работя в Скопие, щом някой от колегите тръгва за Македония и поиска адрес на умен местен албанец, с когото да си напълни репортажите, го пращам при Ким. Приятел на България е, от него имам като подарък на изпроводяк при края на кореспондентската ми работа в Македония местното издание на „Канонът” на Лек Дугадини, библията на обичайното право на албанците, правилата на която са валидни и до днес. Преводът от албански на македонски език е на Ким.
Сетих се за всичко това, когато гледах в неделя вечер репортажите от Скопие, които акцентираха на радостните тълпи пред парламента в македонската столица. Организирани от сдружението „Бойкотирам”, в което членуват някъде около двайсетина малки, както в Македония обичат да ги наричат, „маргинални” партии и сдружения, стотиците македонци приветстваха неуспеха на проведения в същия ден референдум. Празнуваха така, сякаш са извоювали най-голямата си политическа и лична победа в своя живот, от който от тук нататък за всеки един от тях ще върви само по мед и по масло, както се казва… Няма да е така, разбира се, но Ким беше прав – празнуват своите провали като върховни победи, както онези от Север…
Хората на площада пред сградата на парламента, видял какви ли не чудесии и простотии, в това число и нападението над Събранието на 27 април м.г.,
показаха лицето на другата Македония
Онази, която иска да тъне в традиционния провинциализъм, и смея да кажа в местния примитивизъм, която иска да живее в Европа или поне по нейните стандарти, но не иска да направи никаква жертва за това или поне някакъв смислен компромис, иска да бъде в НАТО само защото се страхува, че лятото на 2001-ва може отново да се повтори и етническата свада между македонци и албанци да вземе човешки жертви, а НАТО все пак може да предотврати това. Това е другата Македония, която не вижда по-далеч от носа си, но непрекъснато мърмори как македонците стават жертва на всички претенции на съседите си. Както и на исканията на „вътрешните” си албанци, с които уж делят една държава. Да, сърбите са ги научили на много неща, повечето от които според мен лично с изключение на скарата, грешни, едно от които е местните хора, иначе по кръв и история наши роднини, да се считат за изключителни, особени, привилегировани, богопомазани. Ето тази Македония беше в неделя на площада пред парламента в Скопие.
Е, тогава да кажем примирено – такива са, така примитивно разбират живота си, да ги оставим на мира. Да ги оставим ли? Че най-голямата грешка, която ще направят самозваните лидери на „Бойкотирам” като Янко Бачев например е да си въобразят, че тяхната мижава пропаганда е принудила македонците на 30 септември да седнат пред малките трикраки кюмбета и да пекат чушки за айвар, тяхната лютеница… Маргиналите от „Бойкотирам” станаха маша в ръцете на най-голямата опозиционна политическа партия в страната – ВМРО–ДПМНЕ, чийто лидер Християн Мицковски едва ли не бе
идеологът на идеята за бойкотиране на допитването
С цялото си последователно поведение на човек, който се опитва чрез евентуалното си участие лично и на партията му в референдума да изнудва властите за амнистия на Груевски и хората от тясното му обкръжение, Мицковски остана на позицията на частния патриотизъм, който няма нищо общо с перспективата Македония да стане модерна европейска и атлантическа държава. Но онези от площада дадоха на Мицковски допълнителен коз в ръцете сега, когато „големият” ценз от 50 на сто гласували от общия списък не бе изпълнен, той да настоява за предсрочни парламентарни избори. В централата на ВМРО–ДПМНЕ бяха готови още вечерта в неделя при успех на допитването да обвинят властите и правителството на премиера Зоран Заев за манипулации и фалшификации на резултатите от референдума. Всъщност активистите на ВМРО–ДПМНЕ събираха личните карти на своите симпатизанти с цел да не могат да отидат до урните да гласуват, дори и да искат… Демократично било…
В крайна сметка резултатите са това, което са. Около 666 000 души гласуваха, от които над 91 на сто казаха „да” на въпроса, дали искат да станат членове на НАТО и на ЕС и дали подкрепят договора с Гърция. Преди деня на допитването приятели, политически анализатори от Скопие, ми казваха, че по тяхна преценка долната граница за това референдумът да бъде провъзгласен за легитимен е някъде около 720 000 гласа „за”. Всеки глас от тази граница нагоре е плюс, който укрепва позицията на властите, докато надолу вече поставя под съмнение политическата тежест на резултата. Да, Заев направи така, че да обяви допитването за консултативно, тоест, неговите резултати да не водят след себе си задължителни политически действия.
Рискува ли премиерът? Очевидно да, сигурно си е давал сметка, че може да се случи това, което се случи. Ако беше сигурен, нямаше да се занимава с предварителни квалификации… Изобщо Зоран Заев
падна в някои от собствените си капани
и най-тежкият е тъкмо неделният резултат от допитването.
Но той няма друга политическа опция, освен да продължи с борбата си за евроатлантическото бъдеще на Македония. А и за личното си политическо бъдеще. Засега отрича да подаде оставка, както и да се хвърли в предсрочни парламентарни избори.
Затова резервният му план „Б” стартира – обявяване на референдума за успешен, като се посочва, че това е най-високият резултат за подкрепа, получен през цялата четвъртвековна история на независима Македония.
Конституционните промени, предвидени в Договора с Гърция и най-вече промяната на името на Република Северна Македония, ще бъдат внесени в парламента. От урните Заев пренася битката вътре сред 120-имата депутати. И както се вижда, обръща акцента на тази битка: на референдума членството в НАТО и ЕС трябваше да „изтегли” подкрепата на Договора с Гърция и смяната на името, сега смяната на името и записването му в Конституцията ще трябва да отвори пътя на страната към евроатлантическото членство. Очевидно привлекателността на идеята Македония да бъде членка в НАТО и в ЕС не бе достатъчна, или по-скоро не бе „опакована” както трябва и от местните, но особено от чужденците, които се изсипаха на тумби през целия месец септември. И чието масово присъствие край Вардар в, крайна сметка, изигра контрапродуктивна роля. За това обаче – в следващите текстове.
На Заев ще му трябват две трети от депутатите да подкрепят промените в Конституцията. Да кажем, че заедно с албанците той има в ръката около 70–71 гласа. Останалите – къде са? В опозицията, разбира се, при ВМРО–ДПМНЕ. И по-скоро, при коалиционните партньори от по-малките партии, гравитиращи около ВМРО–ДПМНЕ. Но ако Заев и хората му тепърва започнат да търсят тези 9–10 гласа, ако досега не са си опекли баницата или поне не са замесили тестото за нея, пак го чака разочарование. И пак ще сгреши, ако пак се надява, че някой отвън ще му свърши работата. В едно изявление министърът на външните работи на Люксембург Жан Алесборн по повод референдума размахва пръст, че ако не приеме договореността за промяна на името, „още десетилетие Македония ще тъпче на едно място, чака я застой”. И той, като другите, не си научи урока, че само с моркови и с тояги работа не се пече. Особено на Балканите. Особено в Македония, при онези, които в неделя вечер празнуваха неуспеха на страната си като върховна победа.
