Сесията на Общото събрание на ООН напомня за силните рискове при свят без правила
– Г-н Кючуков, с какво беше различна 73-тата сесия на Общото събрание на ООН?
– Особеното в тази сесия беше контекстът, в който се провежда. Следвоенният световен ред е разклатен, ерозират международните институции и международното право. И неслучайно основната теза в изказването на генералния секретар на ООН Гутереш бе, че световният ред е все по-хаотичен. Процесите на глобализация, разпадането на двуполюсния и оформянето на многополюсния свят доведоха до съвършено нова ситуация. Първа жертва стана принципът на националния суверенитет. И се появиха интервенциите в Ирак, Либия, Сирия, Украйна, бивша Югославия, Грузия. Заобикаля се системата на ООН – и така се родиха коалициите на желаещите, осъществяващи намеса без санкциите на Съвета за сигурност (СС) на ООН. Налице е все по-често използване на инструменти в противоречие с международни правни норми в двустранните отношения, като санкциите извън системата на ООН, използването на търговията за политически инструмент, включително налагане на извъннационални санкции върху компании на други държави (например тези на САЩ спрямо европейски фирми, търгуващи с Иран). Има и директна атака срещу това, което в международните отношения се нарича мултилатерализъм или многостранната дипломация. Като този процес основно се свързва със сегашния американски президент, който извади САЩ от Споразумението за климата в Париж, от договореностите с Иран, напусна азиатско-тихоокеанското икономическо партньорство. Не на последно място – сериозно неглижиране на ООН като институция: САЩ напуснаха Съвета по правата на човека, спряха финансирането на ЮНЕСКО, влязоха в конфликт с Международния наказателен съд (на който от самото начало отказаха да станат членове). От друга страна, Русия отказва да признае заключенията на Организацията за забрана на химическите оръжия. И се очертава картина, свидетелство за това, че тези международни институции и международноправни норми изостават от динамиката на новия свят. Те стават все по-слабо ефективни и са атакувани, че не отразяват промяната в съотношението на силите – въпреки че сам по себе си това е, меко казано, спорен аргумент: доколко правото трябва да следва промяната в съотношението на силите. Това от своя страна повишава риска вместо позитивни реформи да се създаде институционален и правен вакуум, т.е. свят без правила на играта.
– А какви въпроси поставя променената ситуация?
– Основният проблем е задълбочаващото се несъответствие между системата на международни отношения и новия глобален свят. И разликата не е само терминологична. Сегашната система е изградена върху националната държава, а днес в света има редица нови недържавни субекти и процеси, чиято дейност оставя широки нерегулирани пространства. Международните отношения не могат да се регулират ефективно – имаме глобален свят, но нямаме съответстващо глобално управление. И ООН се нуждае от реформа. Това е общо разбиране и обсъждането тече вече две десетилетия. На първо място става дума за начина на вземане на решения, т.е. за състава на СС и гласуването в него. Идеите са свързани с нарастване на броя на страните в СС като количество, както и получаване на друго качество от някои държави чрез увеличаване на постоянните му членове. Тук най-сериозни са претенциите на страни с по-голяма международна тежест като Германия, Бразилия и Южна Африка (доколкото Латинска Америка и Африка нямат свои постоянни членове), Япония. Обсъждат се идеи и за въвеждане на категорията на ротиращи се полупостоянни членове. На сериозна атака е подложено и правото на вето на 5-те членки на СС: САЩ, Русия, Франция, Великобритания и Китай. Но ако някъде тези 5 страни имат единодушна позиция, тя е срещу отмяната на принципа на вето. Сам по себе си той поставя въпроси относно демократичността при взимането на решения, но от друга страна, именно този принцип гарантира 70 г. в света да няма крупни международни конфликти между основните геополитически сили. Защото дава както възможност да се постигнат необходимите баланси, така и да се блокира вземане на едностранно решение в ущърб на другите. Тази картина очертава съзнание за необходимостта от промяна, но липса на съгласие по посоката и начина на промяната.
– Как това пробива от своя страна системите за сигурност в света?
– Случващото се има политически и международно-правен контекст. След разпада на двуполюсния свят се създаде илюзията, че той е еднополюсен, подреден и че има един център, който да наложи своите разбирания за морал, порядък, право… И се родиха интервенциите извън системата на ООН, за които стана дума. В международноправен аспект тези действия бяха улеснени от приемането през 2005 г. от ООН на един много хуманен принцип, който обаче отвори вратата за нарушаване на националния суверенитет на страните – принципът на отговорността за защита. Този принцип формулира отговорността на международната общност да се намесва в защита на населението на дадена страна при геноцид или други престъпления срещу човечеството. Причина за неговото приемане станаха геноцидът в Руанда и клането в Сребреница. Забравя се обаче, че за прилагането му е необходимо решение на Съвета за сигурност. Резултатът е появата на множество фалирали или полуфалирали държави и дестабилизирани региони.
– Това ще ускори ли европейското решение за обща сигурност и отбрана?
– Мотивът за това не е толкова в тези процеси, колкото като реакция на политиката на САЩ при сегашната администрация. Както и самата сесия на Общото събрание на ООН показа – тезата „Америка на първо място” важи с пълна сила и за разбиранията на Тръмп по отношение на ООН. Той разглежда многостранните формати като инструменти за американската политика и американските интереси. Включително и НАТО. Това самоизолиране на САЩ, залагането изцяло на двустранните отношения, където те, естествено, имат предимство спрямо всеки контрагент, принудиха Европа да помисли за собственото си място в този нов свят. Европа ще търси самостоятелност като глобален играч – не срещу САЩ, редом със САЩ, но отделно от САЩ. Включително в сферата на сигурността, където сега е най-свързана с Вашингтон. Което поставя редица въпроси – как европейската система за сигурност ще се съотнася с НАТО (в политически и в оперативн план), какви са самите визии в ЕС за обособена структура за сигурност (защото за редица страни – Полша, Румъния, Прибалтика – когато става дума за сигурност, погледът е насочен не към Брюксел, а към Вашингтон) и т.н. Напускането на Великобритания на ЕС създава нова обстановка по отношение на трансатлантическото партньорство и поставя въпроса как страната ще се ситуира в евентуална нова конфигурация – засега демонстрира интерес за присъствие в европейската система за сигурност. Фактор ще бъдат и силните френски амбиции за лидерство (като ядрена държава и член на СС на ООН) и стремежът ѝ да създаде кръг около себе си, двигател в европейската сигурност, който не задължително покрива всички членки на ЕС. Това е сложен и сериозен проблем, който тепърва ще търси решението си.
– Чия тежест се увеличи и кои играчи олекнаха на международния терен?
– Светът е вече полицентричен и очевидните претенденти за лидерство са САЩ, ЕС, Китай, Русия, със сериозни претенции за глобални играчи са и другите страни от БРИКС (Индия, Бразилия, Южна Африка). Оформят се регионални лидери, като например Турция, Иран и Саудитска Арабия с шлейф от държави около себе си, които определят хода на събитията в своя регион. Но също толкова важно е, че наред с държавите глобализацията извади на дневен ред и ролята на човека чрез мигрантските потоци, международния тероризъм, радикалния ислям и други недържавни фактори, които на моменти оказват дори по-голямо влияние върху процесите, отколкото самите държави. Което очертава период на сериозни международни трусове и колизии през следващите години.
