„Ваше Величество, с пълно съзнание на сюблимността на момента, в който ви говоря и с пълна оценка на отговорността на мястото, от което ви говоря, считам за свой дълг да ви заявя, че жребият е хвърлен и че ние ще изпълним задачата и дълга си и без вас. Последствията ще понесе династията!”
Фото „Изгубената България”
Дамоклевият меч на детронацията
На 9 юни 1923 г. възниква първата заплаха за детрониране на младия цар Борис III, възкачил се на престола в тревожната и трагична за България 1918 г. Както пише Казасов: „На 29 септември 1918 г. актът за примирие беше подписан в Солун от Ляпчев и генерал Франше Д ’Епре. …При подписването на примирието френският генерал подчертано поиска абдикацията на Фердинанд и заместването му с неговия син… На 3 октомври, 19 ч, Фердинанд Кобургготски абдикира и мястото му бе заето от неговия син Борис.” Така започва царуването на третия в най-новата ни история български владетел, което е сякаш преход през минно поле.
Заговорниците от 9 юни 1923 г. са готови да ликвидират престола. Втората заплаха за монархията е на 19 май 1934 г., когато водачът на преврата Кимон Георгиев тръгва към двореца с два указа. Единият е за новото правителство. Вторият, при отказ на първия – за абдикация на царя. За съжаление на крайния антимонархист и републиканец Дамян Велчев, монархът подписва първия указ.
Самообладание в името на мира
Колкото и да е различен от баща си, цар Борис III също като него успява да опази България от безрадостната участ да стане бойно поле. Първото изпитание за самообладанието в името на мира е още през 1925 г., когато на 20 октомври гръцкият премиер Пангалос дава заповед на своите войски да навлязат в България и да се насочат към Петрич и Свети Врач (Сандански). Царят и правителството не се поддават на провокацията да започнат военни действия. Външният министър Христо Калфов алармира Обществото на народите, което реагира незабавно. Още на 26 октомври Обществото е категорично – Гърция да изтегли незабавно войските си от българска територия, което става само след три дни. На властите в Атина е присъдено и да изплатят на България обезщетение в размер на 30 млн. лв.
По мирен път е намерено постепенно решение за отмяна на най-тежките клаузи на Ньойския договор, засягащи армията. Това става със Солунското споразумение от 1938 г. По мирен път през 1940 г. е върната и Южна Добруджа.
През 1941 г. при много по-драматични световни обстоятелства цар Борис III отново успява да запази България от участта на бойно поле.
Враг № 1 за всякакви политици
Още с възцаряването си цар Борис III е „на мушката” на политическите лидери. А и буквално е взет на прицел на 14 април 1925 г., когато в Арабаконак срещу него стрелят леви терористи. Два дни по-късно атентатът в храма „Св. Неделя” също има като главна цел монарха, който закъснява за опелото и това спасява живота му. При два преврата е заплашван с детрониране, но успява да овладее държавата. Опасност над короната надвисва и през 1942 г. Успешната дипломация, провеждана от царя, който успява да не изпрати наши войски на източния фронт, води до открита заплаха за провъзгласяване на водача на Българските национални легиони генерал Христо Луков за български „фюрер” и за коренна промяна във външната политика.
Иронията на историята в тази ситуация идва от трагичния край на несъстоялия се „фюрер”, застрелян от комунистическите „черни ангели” Виолета Якова и Иван Бураджиев.
Друг верен на нацистите нашенец, комисарят по еврейските въпроси Александър Белев, не може да прости на царя провала си пред Берлин, когато евреите от „старите земи” са свалени от ешелоните в Кюстендил, минути преди да заминат за лагерите в Полша. Безспорна за това е ролята на обществениците около Димитър Пешев, на църквата и екзарх Стефан. Но едва ли някой може да допусне, че без решение от най-високото място, каквото е дворецът, евреите щяха да бъдат спасени.
„На 26 август 1943 г. в печата се появи съобщение, че от три дни Борис III бил заболял, а на 28 същия месец се оповестиха както неговата смърт, тъй и провъзгласяването за цар на неговия син Симеон, пише Димо Казасов. Официалното съобщение гласеше, че неговата смърт е последвала от запушването на лявата сърдечна артерия, двустранна пневмония, оток на белите дробове и мозъка. Няколко дни преди смъртта си Борис III се бе завърнал от срещата, която бе имал с Хитлер. Сред народа се понесе мълвата, че Борис е отровен от тоя, който бе удавил света в кърви. Тая мълва намираше подхрана и в сложната диагноза, на която се отдаде неговата смърт…”
