Милен Русков е един от най-четените и издавани съвременни български писатели. Двата му последни романа „Възвишение” и „Чамкория” бяха наречени събитие в литературния ни живот.
Роден е през 1966 г. в Бургас. Завършва СУ „Св. Климент Охридски”, българска филология, след което е докторант по лингвистика в БАН. Публикувал е четири романа, всеки от които е отличен с различни литературни награди.
За „Джобна енциклопедия на мистериите“ печели „Южна пролет” за литературен дебют. Вторият му роман „Захвърлен в природата“ е отличен с награда ВИК за Роман на годината (2009). През същата година влиятелният литературен критик Светлозар Игов му връчва своята награда „Дъбът на Пенчо”. За „Възвишение” получава отличието „Златен век” на Министерство на културата, Националната награда за литература „Христо Г. Данов” и Наградата за литература на Европейския съюз (2014). Превел е над 20 книги от английски, в т.ч. „Изповедите на един английски пушач на опиум“ на Томас де Куинси, „Пари“ на Мартин Еймис, „Как да гледаме философски на живота“ на Джеръм Джеръм и др. Носител на наградата „Кръстан Дянков“ за превод от английски (2009).
– Г-н Русков, без съмнение сте един от най-успешните и най-продавани съвременни български писатели. Как е там горе на литературния Олимп? Добре ли се чувствате, къпете ли се в слава и пари? Може ли български писател с вашите тиражи на книгите да бъде независим финансово, за да твори спокойно.
– Не се къпя нито в слава, нито в пари. Но изкарвам от тиражите си достатъчно, за да бъда свободен и да разполагам напълно с времето си.
– Как творите? Методично по график, с дисциплиниран творчески процес, или пишете, когато ви дойде музата – ставате дори посреднощ.
– Моят творчески процес е смесица от двете неща, които споменахте. Отначало, докато измислям книгата, пиша само по вдъхновение, а после, когато сюжетът ми е напълно ясен, завършвам всеки ден по една или две сцени, които съм набелязал в предварителните си бележки. „Бележки” впрочем е доста подценяващо казано. Обикновено аз имам написана около половината от дадена сцена. Когато сцените станат достатъчно – да речем 130, както е във „Възвишение”, или 210, като в „Чамкория”, сядам и почвам да пиша методично всеки ден по две от тях. Разгръщам ги и написвам връзките помежду им. Натрупването на сцените отначало е нещо, което правя по вдъхновение, когато ми дойде музата. Окончателното им написване и свързването им правя методично като човек на работен ден с тази разлика, че не си слагам определено време, а си поставям дадена задача, да речем по две сцени на ден, и докато не ги свърша, не ставам.
– Прави впечатление изключителната ви подготовка преди първото изречение. Аз лично си припомних българската история на трагичните 20 години през „Чамкория”. И научих факти и свързах събития, за които не съм учил и не съм чел никъде. Как се готвите, преди да започнете да пишете?
– Чета спомените на съвременниците, вестниците, историческите книги и всякакви други източници от съответната епоха. Моята подготовка за писането на роман по нищо не се различава от работата на някой историк, който пише дисертация за дадена епоха. С тази разлика, че е обикновено много по-широка и обхватна, понеже ме интересуват цялостния дух, образ и атмосфера на времето. Аз всъщност извършвам огромно количество работа през този период, но тя не ми тежи, понеже пиша само за неща, които са ми много интересни, и съм направо жаден да науча едно или друго. Мога да чета или проверявам различни неща по 15 часа на ден, без да се почувствам уморен. Някои от авторите на исторически романи са едни от най-добрите познавачи на времето и обстоятелствата, за които пишат. Не всички. Някои. Аз съм от този тип. С уговорката, че не се чувствам длъжен да следвам истината. Държа да я знам. Но може и да променя едно или друго, ако така изискват художествените ми цели. Никога не трябва да забравяте, че романите са художествени произведения, а не научни съчинения. Ако се опитват да се държат като второто, ще се провалят като първото. А именно то е тяхната основна задача.
– Едгар Л. Доктороу има интересна теория, наречена „факшън” – пропорцията между факт и фикция в творчеството. При вас какво е съотношението й при изграждането на образите на Димитър Общи, Коста Янков, Героя?
– Трудно ми е да кажа какво е съотношението, понеже не съм го измервал. Общо взето, гледам да се придържам към истината навсякъде, където това не влиза в противоречие с художествените ми намерения. Ще ви дам пример. Обирът на Котленската банка в „Чамкория” е описан изключително точно по едни архивни рапорти, които стоят в Музея на Раковски, забутани в мазето, понеже, разбира се, не са част от експозицията и не биха могли да бъдат, просто се съхраняват там от немай-къде. Почти всичко в описанието ми е точно, до най-малките подробности и репликите, които обирджиите си разменят. Знам тези неща от разказа на касиера. Това впрочем е един изключително забавен текст, направо невероятен. Тъй че описанието на обира и последвалите го събития е много точно, но той въобще не е направен от Героя и Дочо Узунов. Приписал съм го на тях, защото историята е страхотна и ми помага да изградя героите. Или пък когато Дочо Узунов обира влака за Берковица, търсейки там милион и половина държавни средства, които обаче са пътували предишния ден, тъй че човекът закъснява с 24 часа, това е истина, но не е известно в тази щуротия да е участвал Героя. Вярно е, че четирима полицаи загиват погрешка в местността „Мешелика” – един от тях застрелял между дърветата другите трима, смятайки ги за хората на Дочо, след което се самоубил, както гласи крайно неубедителната официална версия, следвана и от мен, – но това не става при гонитбата след този влаков обир, а на друго място и по различен повод. Мисля, че започвате да добивате представа за начина, по който работя. Като трябва да имате предвид, че така както променям някои неща, други пък описвам съвсем буквално.
– Казвате, че във „Възвишение”, търсейки езика на епохата, ползвате „Миналото” на Стоян Заимов, „Записките” на Захарий Стоянов, „Горски пътник” на Раковски. На мен ми се струва обаче, че като атмосфера, хумор и език романът има връзка също с „Видрица” на поп Минчо Кънчев и даже с „Житието” на Софроний като гротесков хумор.
– Сигурно има връзка, но аз не съм ги ползвал като източник. Между много книги от съвременниците на Българското възраждане има връзка, която идва от общия за всички дух на времето и мястото. Освен това за някои връзки и аз самият не си давам сметка. Чел съм и „Видрица”, и „Житието” на Софроний, но не съм вземал решение да ги ползвам като източници. Възможно е обаче това да е станало подсъзнателно. Нещо може да ме е впечатлило и да е останало в дъното на ума ми и аз после да съм го използвал, смятайки, че връзката води към Заимов или Раковски, а тя всъщност да е вдъхновена от Софроний.
– Защо в „Чамкория” има такова перфектно описание на старите улици и кръчми с тогавашните им имена, а църквата „Св. Крал”, както е била по време на атентата, е със сегашното си име „Св. Неделя”? Това не може да е случайно, вие изпипвате всички детайли.
– Църквата и тогава се е казвала „Св. Неделя”, а не „Св. Крал”. Можете да се уверите в това, ако отидете в Народната библиотека и погледнете вестниците от онези години, да речем официоза „Пряпорец” от 18 април 1925 г., където ще видите подзаглавие „Атентатът в „Св. Неделя”.
– Какъв беше пътят на успеха ви? Изглежда доста лесен – от дебюта през 2004 г. на „Южна пролет” с „Джобна енциклопедия на мистериите” до голямото признание с европейската награда за литература за „Възвишение” са изминали едва 10 години. Вярвахте в себе си, не ви пукаше от оценките, имахте подкрепа или се вслушвахте в напътствия?
– Ако 10 години ви се виждат кратък срок и „доста лесен път”, Вие сигурно смятате да живеете колкото библейския Матусал. Напротив, моят път към успеха беше доста труден и бавен и аз успях да го измина по причина, различна и от четирите, които посочвате, а именно – чисто и просто имам талант и той ме тласка да правя определени неща, стреми се да се осъществи, да се роди в света, да се материализира и обективира, да получи тяло, тъй да се каже; в моя случай – книжно тяло.
– Когато започвате да пишете, знаете темата, героите са ви ясни, но до каква степен в творческия процес се появяват нови идеи. Краят винаги ли е достатъчно ясен, или в хода на писането той може да бъде не само нюансиран, но и променен?
– Далеч невинаги, когато започвам да пиша, героите са ми ясни. В хода на работата измислям и тях, и сюжета, а краят обикновено е едно от първите неща, които пиша, за да ми служи като котва в това далечно плаване и да не се изгубя в морето от възможности, каквото представлява всеки голям роман.
– Колко предложения за екранизация на „Чамкория” имате? Трудно ли давате съгласие или смятате, че всяко произведение на изкуството си има свой независим живот? Владимир Войнович години наред не даваше правата на „Чонкин” за филма, въпреки че са му предлагали милиони. Даже веднъж скъсал договор, след като престоял един ден на снимачната площадка. Има нещо общо между двама ви – уникалното чувство за хумор, през което се чете историята.
– Имам едно предложение за филмирането на „Чамкория”, но още не съм подписал договор, тъй като смятам да направя това следващата година. Не давам съгласие нито лесно, нито трудно, а се съобразявам с това, какво е предложението и кой го прави. Това няма нищо общо с убеждението ми, че литературата и киното или театърът имат различни езици, сиреч изразни средства. Това мое убеждение обаче няма да ме накара небрежно да отстъпя правата върху книгите си на някой, за когото имам подозрението, че ще провали текста ми. Понякога правя грешки. Така например навремето отказах едно предложение Димитър Рачков да направи моноспектакъл по „Захвърлен в природата”. Не защото не харесвам Рачков като актьор – тъкмо напротив, – а защото дълги години бях убеден, че моноспектакълът е лоша форма поначало и е невъзможно сам човек да задържи вниманието на публиката два часа, пък каквото ще да прави. Моноспектакълът по „Чамкория” напълно ме опроверга. Аз отстъпих тогава правата на Явор Гърдев и Захари Бахаров просто защото те много искаха да работят по този текст. Казвах си: „Тези хора ще се провалят, но какво да правим, не ми се ще да ги разочаровам, като им откажа достъпа до нещо, което толкова силно желаят. Те ще си строшат главата и нищо няма да излезе от тази работа, но карай да върви – тяхна воля в края на краищата.” Като гледах предпремиерно спектакъла, разбрах, че съм бил в страшна, в грамадна грешка. Явор и Захари направиха не просто хит, а много хубав, дълбоко въздействащ спектакъл. Моноспектакъл. Този случай още веднъж ме увери, че трябва много да внимавам в предположенията си за това, как точно ще се развият нещата с някой мой текст в другите изкуства.
– Какъв съвет бихте дал на младите, които искат да станат успешни писатели, от какво трябва да се пазят, за да напишат роман като „Чамкория”.
– Трябва да се пазят от писането на бързи и малки романи, както и изобщо от кратките жанрове. Работата в кратките жанрове създава друг вид литературно мислене, което се намира в противоречие с нагласата на „отложеното удовлетворение”, която е изключително важна за написването на голям, сложен и хубав роман. Става въпрос именно за вид литературно мислене. Той може да бъде вроден или придобит. Ако имате поначало подходящо за романа литературно мислене, като влезете и се застоите в кратките жанрове, то ще се промени, ще придобиете вторично друг навик – навик на сюжетиране, на изграждане на героя, различно чувство за ритъм – и това изведнъж ще се окаже неподходящо, ще стане пречка, когато започнете да пишете роман. По тази причина поетите толкова рядко са добри романисти. Но често са добри разказвачи. Това идва от едно подсъзнателно усещане за ритъм, за обем и мащаб. Романът е съвършено различно нещо от всичко друго в литературата. По простата причина, че от трите важни съставки на литературата, или по-точно на прозата, само една – езикът – действа по същия начин и в кратките жанрове, и в романа. Другите две – сюжетът и героят – се изграждат по съвършено различен начин в тези жанрови полета. Романът не е просто поредица от интересни, завършени сами по себе си случки. Неговият герой не е човек, ясно определен в първите двайсет страници, който след това преминава през всички тези случки. Това правило има две-три класически изключения, които имат голям късмет, че са именно класически, т.е. не са писани днес. Общо взето, ако днес напишете такъв роман, вие сте се провалил. Вместо това може би трябваше да напишете двайсет разказа и някои от тях сигурно биха били много хубави. Ключовата дума на романа е развитие. Дълго и противоречиво развитие, понякога с много неочаквана промяна или резултат.
– Не ви ли изкушава да смените малко скоростта и жанра? Например хумористични разкази. Мисля, че през живота си не съм се смял толкова, колкото на откъсите хайдути се правят на оцетари и влачат сливова манастирска ракия в бурета във „Възвишение” и напъните на кучето Тричко в „Чамкория”. Беше смях до задавяне.
–- Не ме изкушава, защото ако тези сцени бяха сами по себе си, те не биха били нищо повече от добри смешки. Те стават художествено многозначни, когато се вкарат в широк контекст с постоянна амплитуда между трагичното и комичното. Понеже това трудно се обяснява, ще ви дам един пример. Ако сега е 3 без 15, то е просто 3 без 15. Ако е 6 часа, то е просто 6 часа. Ако е 7 и 5, то е просто 7 и 5. Но ако сложите тези три момента един до друг, в поредица, сигурно ще забележите нещо общо помежду им. Те започват да значат нещо повече от себе си. В тези три момента стрелките на часовника са точно една срещу друга, сочат в противоположни посоки. (По-точно казано това става в 2 без 22, 3 без 16, 4 без 11, и т.н.) Може да ви хрумне да разделите денонощието на толкова части, колкото пъти стрелките сочат една срещу друга. Това впрочем ще стане 22 пъти, не 24. Ще забележите също, че стрелките могат да сочат в една посока, могат да сочат и една срещу друга, но никога една към друга. Защо? Защото имат общ център. Това е пространствена метафора на времето, разположено в кръгла плоскост. Техният общ център е именно времето. Фонтанът, от който то извира. То изглежда така, ако мислите кръгово. Ако мислите линейно, ще изглежда по друг начин. Като разликата между историята и сезоните. И навярно нищо от това няма да ви хрумне, ако разглеждате всеки един от тези моменти сам по себе си.
– Една от най-оригиналните рецензии за филма „Възвишение” прочетох във Фейсбук. Ваш почитател беше написал: „Гледах „Възвишение” и не возвисихся, осрахте хубавия филм. Ибах ва!
– Според мен не е прав. „Възвишение” е много хубав филм.
– Краят на „Чамкория” е донякъде отворен. Дето се казва, има бомба, но няма погребение. Има ли шанс да видим продължение на книгата? Бае Слави и Героя като партизани, като отечественофронтовци, бригадири, строители на живота нов?
– Няма такъв шанс, понеже аз не съживявам мъртви в книгите си. Освен това никак не съм сигурен, че точно Бае Славе и Героя биха станали отечественофронтовци, а още по-малко бригадири и строители на новия живот.
Ползва само писалка, никога химикалка
Пиша само на тетрадки с твърди корици. Само с писалка. Никога с химикалка. Пиша с писалка, защото тя е по-четлива. Мастилото е по-четливо. И понеже тетрадките, на които пиша, са с гланцирани листа, за да не засича писецът върху тях, той трябва да е железен. Ако опиташ да пишеш върху тетрадка с гланцирани листа с химикалка, тя прекъсва на всеки втори ред, което ти спъва мисълта. Но основната причина да пиша на скъпи тетрадки с писалка и с мастило е чисто естетическа. Харесвам скъпите тетрадки и писалките.
В книжарниците има много хубави тетрадки. Достатъчно е да се огледаш. Трябва да търсиш тетрадки с твърди корици и без спирали. Спиралите са всъщност неудобни. Чудесни тетрадки с бели гланцирани листа и с твърди корици. За писалките нямам никакви предпочитания. Имам писалка, която струва 4 лева, а имам и такава, която струва 40. Пиша с тази, която ми попадне първо. Важното е да е с мастило.
Пали цигара на всяка трета страница
Паля цигара на всяка трета страница. Пиша две страници, без да пуша и на третата паля една цигара. Това беше дисциплина, която си въведох, след като изпуших половината свят, докато работех над „Джобната енциклопедия на мистериите“. Тогава палех цигарите една от друга. Добре че бях по-млад и това не ми се отрази зле. Сега ако се опитам да напиша книга по този начин, няма да доживея края й. Докато пишех „Джобната енциклопедия“, си бях изработил правило да напиша само едно изречение между две цигари. Не можех да мисля или по-скоро си въобразявах, че не мога да мисля, без да пуша. След това, като започнах да пиша следващата си книга „Захвърлен в природата“, реших, че това е налудна работа. Просто ми ставаше лошо. И реших, че трябва да измисля някакъв друг начин, с който да регулирам пушенето по време на писането. Това е много важна част от творческия процес всъщност. Да регулираш този навик. Затова измислих тази стратегия. Паля цигара. Пиша, каквото пиша. След това трябва да напиша две страници, без да пуша. На третата мога отново да запаля една цигара. Тогава започнах и да пиша по-бързо.
Пише на бюрото, но често и в леглото
Мога да пиша на бюро. Или седнал на леглото, както обикновено правя. Имам предпочитания към часовете, в които пиша. И към техническите средства. Тези предпочитания са много детайлни. Те са направо маниашки. Обикновено пиша сутрин. Може би е по-точно да се каже преди обед. От десет часа сутринта до два следобед. Ако не успея да напиша това, което съм си определил като минимум за деня, мога да продължа и до по-късно. Но това ми се случва много рядко. Веднъж на десет дни, да кажем. Иначе пиша до два часа. След това обядвам, почивам си и от четири докъм седем-осем подготвям това, с което ще продължа на следващия ден. Събирам чисто фактологическа информация от книги или от интернет. Понякога това събиране на информация продължава не от четири до седем-осем, а от четири следобед до четири сутринта. След това лягам да спя, ставам към девет и около десет започвам да пиша отново сцените, които съм приготвил за този ден.
Автор: Петър Бойчев
