Чужденци минират славно народно дело

Пристигна известний майор Адам Калмиков, който отпосле уби Стояна и развали цялото въстание, а ний като го видяхме във [уни]формата не можехме да се нарадваме, че ще имаме и русин с нас…

Иван Попгеоргиев, писар в четата на прославения Стоян войвода
 

Изтекли са едва 3 месеца от Берлинския конгрес, когато край Кресна пламва народен отговор на неговите решения, първото мощно „Не!” против диктата на Великите сили.
Началният удар в близо 5-месечната борба е колкото дръзък, толкова и мащабен. Около 400 въстаници са в сборния отряд, който призори на 5 (17-и по нов стил) октомври 1878 г. атакува турски гарнизон, разквартируван в шест хана. 18 часа кипи сражението, в което са убити деветима османски войници, а останалите се предават. В български плен попадат 119 войници и двама офицери [1]. Въстаниците не губят време, те настъпват и за броени дни освобождават Ощава, Влахи (там ще е техният щаб) и редица други села.
Чисто българско начинание
Не след дълго е овладяна значителна територия в Джумайско, а на 8 (20) ноември въстава и Разложкият край. Обявено е Временно правителство.
Както Априлското въстание от 1876 г. и както по-късно Съединението, бунтът в Пиринско е чисто българско дело. Русия стои настрана, нищо че в освободените български земи има Временното руско управление.Чисто българска е цялата енергична подготовка – от четите, които действат в Македония през цялото лято, до бързо никнещите комитети ”Единство” [2] и доброволците от всички български краища.
Опитни и юначни българи са военните ръководители – като дядо Ильо Марков (1805–1898), котленеца Гаджал войвода (Георги Симеонов, 1811–1899), Димитър Попгеоргиев, войводите Стоян Карастоилов, Тодор Паласкаря, поп Костадин Буфски и редица други. Пръв сред организаторите е авторитетният български митрополит Натанаил Охридски. А важното съвещание, с което започва пряка подготовка за бунт, е в Рилския манастир през септември.
И чужденци обаче се бъркат в борбата, водени предимно от нечисти мотиви. И агенти, подсказва Симеон Радев: „Жадни за приключения казаци, разни югославянски авантюристи, полурицари, полушпиони…”. 
„Да събере войнство от селата”
Във военно отношение Кресненско-Разложкото въстание е далеч по-зряло от действията през април–май 1876-а. По-добро е и въоръжението, много въстаници са с пушки „Мартини”, от най-добрите за времето.
На опитния войвода Стоян Карастоилов се дължи предварителното събиране на основния отряд в с. Сърбиново – на удобни изходни позиции. В боевете патриотите устремно развиват победите си и запазват инициативата, дори срещу многочислен противник. Още на 7 (19) октомври те отбиват 500 щика войска и башибозук, които се опитват да завземат с. Влахи. Въстаниците си осигуряват контрола върху важни мостове над Струма, което ги улеснява в настъплението по десния й бряг – към района Каршиака [3]. На 9 октомври, в бой с около 1000 души башибозук, те овладяват с. Мораска, а скоро след това още 5–6 села. 
През втората половина на октомври освободената територия се разраства до не по-малко от 1500 кв. км и обхваща десетки села. Това става в серия сражения и с цената на много жертви.
В Разложкия край през ноември към 900 въстаници се сражават с над 3800 души редовна войска и башибозук, но постигат редица победи, сред които изпъква освбождаването на Банско в 10-часово сражение. 15–20 чети са ядро на въстанието, като във всяка акция се включват и храбреци от близките села. Тази особеност прераства в практика, която по-късно възприема и ВМРО – мобилизация на бойци за освободителната борба.
Въстанически документ от 17 (29) октомври уточнява: ”В Кресна се устрои полицейско началство, което ще има грижата да събере войнство от превземаните села, да събира дан от неспособните за война…”
Австрийският „Политише кореспондент” вижда в „умното управление на въстанието и изрядната негова организация” причината за успехите му. Те често са впечатляващи. Така на 12 (29) декември край с. Гюргево, на 20-ина км западно от Мелник противникът губи 200 убити в голямо сражение.
В лош момент
Въпреки всичко въстанието изглежда обречено – обречено не само на поражение и кървав погром, но и на слаб политически ефект. Твърде сложна и неблагоприятна е цялата обстановка по онова време. В европейските столици каузата на борците не намира симпатии, а в печата върви тезата, че ги подтиква Русия; в същата посока дълбае и турската пропаганда.
Всъщност изолираната Русия не одобрява въстанието, това е и нейна заявена позиция. Не искат „безпорядък” в Македония и всички Велики сили, всяка по свои мотиви. И никой не възразява, когато Англия се намесва против въстаниците, нейни кораби стоварват в Солун турски подкрепления с артилерия. И не гледат с добро око към българските патриоти съседите, особено Гърция и Сърбия. Сред борците пък набират тежест тактически разногласия, най-вече между „началниците” в близките комитети „Единство” и мъжете на терена.
Писано било тези злощастни обстоятелства да се сплетат в шепа пришълци, проникнали било по свой каприз, било с чужда мисия.
Приносители 
на раздор
Първият раздор идва с бившия руски офицер Адам Калмиков (35 г.), доброволец в Сръбско-турската и в Руско-турската война, изгонен от армията, но спечелил нечие доверие в Софийския комитет „Единство”. И заедно Стоян войвода той командва атаката към Кресненските ханове.
Днес бихме нарекли такъв командир „парашутист”, но въстаниците го приемат охотно. Ще минат две седмици преди те видят в него авантюрист, пияница и интригант. Болезнено славолюбив, Калмиков си урежда титлата… „атаман” и се сдърпва със Стоян Карастоилов.
За нищожни „нарушения” на дисциплината „атаманът” разстрелва двама-трима четници. Пак той безпричинно нарежда опожаряване на турското село Грънчар. В онези дни пияният Калмиков заставя четник с интересното прозвище Джелатина да съсече невинна туркиня и трите й малолетни деца. Кавгите му с друга подобна фигура – пратеният също от София руски или френски майор (поляк по произход) Луис Войткевич, дават случай на въстаниците да се отърват от него. Но от София го връщат 9 дни по-късно и злобният Калмиков организира чрез ”съдебен протокол” убийството на Стоян Карастоилов и двама негови четници. Тогава вече го погват роднини на войводата и му се налага да спасява кожата през ледените води на Струма. Бяга в Сърбия.
Междувременно Войткевич е уреден за шеф на Разложкото въстание на мястото на тежко ранения Баньо Маринов и доста бързо се изяснява, че за нищо не става. Той просто бяга. ”Знае Войткевич да предвожда – пише участник в събитията, – ама към Джумая, гдето нема турци, но не напред срещу тях.”
До щаба стигат още неколцина чужденци, пратени от софийския комитет. Сред тях са 40-годишният Стефан Средкович, сърбин; черногорецът Пеко Божкович; Валтер Шулц, хърватин, поданик на Австрия, където е издирван от полицията за злоупотреби. Интересен е и Димитри Стателов, уж българин, който отлично знае хърватски, а по прякора е Немеца.

* * *
Както обикновено, турската войска и прикачените й башибозушки банди компенсират военните си поражения чрез убийства, включително на деца, изнасилвания, пожарища и грабежи. Въстанието е удавено в кръв, 30-ина хиляди са българките и българите са принудени да емигрират от родните си места към Княжество България.
– – – – –
Основни източници: История на България. T. 7, С., 1991; Ненов Б. ”Величаво народно дело…”, С., 2008; Дойнов Д. ”Кресненско-Разложкото въстание, 1878–1879”, С., 1993; Марков Г. и др. ”Енциклопедия Пирински край”, Благоевград, 1995.