В България спомените от въстанията и последната руско-турска война поддържат жива любовта към военни подвизи. Войната се посреща с юношески авантюризъм, пише Йордан Венедиков. „Вместо уплаха опасността възбужда неудържим и бесен устрем.“ Кореспондентът на „Кьолнише Цайтунг“ А. фон Хун, който става свидетел на прочитането на заповедта за обявяването на войната пред една дружина от I Софийски полк от капитан Христо Попов, пише: „ Никога няма да забравя това, което видях тогава: с ликуващо нескончаемо „ура“ бяха посрещнати думите на капитана, пушките се размахваха, калпаците хвърчаха във въздуха и от лицата грееше дива, бих могъл да кажа варварска, радост“. Обявяването на войната в Сърбия е посрещнато спокойно, почти равнодушно. И двете армии развръщат войските си по цялото протежение на границата, но българите светкавично, още след сраженията на втори и трети ноември, осъзнават, че това е грешка, и я поправят, съсредоточават силите си на Сливница – „съсредоточаването се извършва без милост, с нечувани усилия и бързина“.
Сърбите нямат строго разработен план за войната. За това може да се съди по издаваните по това време заповеди и от признанията на крал Милан. По всичко личи, че целта на сърбите е да окупират колкото се може повече българска зе
мя, а войната да бъде едно териториално възмездие за присъединяването на Източна Румелия към Княжество България, защото това силно ги притеснява. Те си дават сметка, че това може да направи България лидер на Балканите.
Затова сърбите настъпват по двата склона на Балкана – южния и северния.
Релефът, върху който се води войната на юг от Балкана, е силно пресечен, почти планински. Софийското поле на изток и Нишкото – на запад са обширните плацдарми, които затварят главните изходи към силно пресечените местности на южния театър на военните действия. Целият край е слабо населен и беден. Два прохода съединяват южния театър на военните действия със северния. В България – София – Петрохан – Берковица, в Сърбия – Пирот – Княжевац – Зайчар.
При Трън българите укрепват и заемат позиция, дълга три километра, по южния гребен на връх Малък Рей, който, макар и по-нисък от Големия Руй, е отделен от него с дълбока урва и дава възможност за добър обстрел на противника. Левият фланг на позицията пресича долината на река Ерма и опира по височините на десния й бряг. На 3 ноември в 6 часа сутринта въпреки гъстата мъгла, Моравската дивизия на сърбите настъпва с авангарда си в две колони. Лявата минава през Руй, а дясната по долината на Ерма. Настъплението е спряно, тъй като главните сили, които трябва да се спуснат в долината на Ерма, особено полската артилерия, не успяват да се измъкнат от планината. В 9 часа мъглата се вдига и настъплението продължава. Авангардът на противника достига западния бряг на дола срещу българската позиция и открива огън. Около 1 часа след пладне началникът на авангарда получава заповед да вземе батальона, които има в резерв, да усили левия си фланг и да атакува. Батальонът е изведен на позицията и развърнат, но действията му продължават само с поддържане на огъня срещу българската позиция. Благодарение на това, че сърбите разполагат с планинска артилерия, те постигат известен успех и българите са принудени да напуснат най-предните си окопи и да отстъпят около 150 крачки назад.
Капитан Тошев, началникът на българската позиция, още в началото на развръщането на сръбските сили употребява малкия си резерв, за да усили рехавото разположение на силите си. Не му остава нищо друго освен да реши, че ако сърбите нападнат един от фланговете му, той ще ги контраатакува в центъра. За щастие не се стига дотам. Едва в четири и половина след пладне моравските сили успяват да се развърнат по фронта и започват да настъпват по южния склон на Руй срещу Туряковския връх. От сръбска страна полковник Топалович заповядва атака, за да помогне на левия си фланг, който трябва да нанесе решителния удар. Благодарение на това, че единствената българска батарея е развърната срещу Туряковския връх и действа добре, българите не допускат десния сръбски фланг на повече от 700-800 крачки.
Левият сръбски фланг, който се е спуснал в рова, възползвайки се от местността, предприема атака „на нож“, но началникът на фланга, вместо да хвърли всичките си сили, изпраща само три роти, от които само четири взвода достигат окопите и само един от тях успява да стигне до българската позиция. 9-та и 12-та рота струмци изчакват атаката на взвода и го контраатакуват „на нож“. Сърбите оставят 15 убити и 4-ма ранени и бързо отстъпват чак на Големия Руй. Тъмнината слага край на боя. Това е първият успех на българите в тази война.
Положението в първите дни на войната е критично. Българската войска има два корпуса – източен и западен. Източният пази Тракия и южните ни граници. Той е под командването на подполковник Данаил Николаев, с началник на щаба капитан Радко Димитриев. Западният корпус е под командването на майор Аврам Гуджев, с началник на щаба капитан Стефан Паприков, който по-късно става военен министър. Корпусът пази Кюстендилско и цялата сръбска граница. Началник на генералния щаб на армията е капитан Рачо Петров. В първите дни на войната Западният корпус трябва сам да пази границата от река Тимок до Трън, докато пристигне от Тракия Източният корпус на подполковник Николаев.
Както отбелязва Никола Станев „По това време в България няма железница“. Работи само една Хиршова железопътна линия от Харманли до Саранбей (гара Септември). От там до София и до сръбската граница се ходи пеш и в проливен дъжд, и в дълбока кал, и по изровени пътища. Докато източните предни дружини стигнат до София, в първите дни на войната сърбите разкъсват слабата българска отбрана и приближават към столицата. След боевете превземат Цариброд и Драгоман и се изправят пред Сливница – само на 40 км от София. Позициите на Сливница били най-добре укрепени и защитени.
На 5 ноември главнокомандващият армията ни княз Александър обикаля Сливнишката позиция, която е изградена за отбрана, тъй като няма ресурси за нападение. По цялата бойна линия Западният корпус има частични успехи, но общо взето търпи загуби от по-многобройния противник. Същия ден започват да пристигат първите части от Източния корпус. Макар да са много изморени от тежкия преход, те веднага се вливат на позицията и това вдъхва голяма бодрост в също така уморените защитници. Откъм Трън и Брезник сърбите бързо напредват. На 6 ноември новите части пристигат на „ходом“ и „бегом“ от Тракия. Те са посрещнати в София с голямо въодушевление. Една дружина е пренесена веднага, като слагат по двама войници на кон без седло. Така потеглят по най-бързия начин към Сливница. На другия ден започва развръзката.
